Петър Бобев
Светещата гибел (7)

7

Китоловните кораби на сър Чарлз трябваше да се отличават напълно от истинските китобойци. Защото той съвсем не мислеше да ги регистрира и да спазва определен ловен лимит… Нито пък възнамеряваше да се съобразява с международната забрана за лов във водите между двата четиридесети паралела, където се срещат най-много кашалоти.

За своята бракониерска дейност той се бе снабдил с десет бързоходни кораба, външно по нищо ненапомнящи предназначението си, които бе изпратил по всички части на океана с поръчение да завършат час по-скоро поставената им задача.

Един от тях бе поверен на Джек Елбери. Останалите се командуваха от опитни ловци, отскоро отдадени на порока. А Джек, макар и закоравял наркоман, все още бе запазил бързината на рефлексите и верния си поглед.

Излегнат в шезлонга на палубата, облечен както обикновено по последна мода, той можеше да измами всяко любопитно око, което би опитало да надзърне неканено, че е един от мнозината богати безделници, тръгнали с яхтите си да обикалят света, за да убиват някак скуката си.

Тъй като нямаше намерение да влачи убитите китове към корабната база за преработка, яхтата не бе принудена да приеме необходимата за целта форма. В нея всичко бе пригодено за развиване на голяма скорост, най-необходимото качество за всеки плавателен съд извън закона. И най-важното, липсваше основната принадлежност на китобоеца — харпунното оръдие на бака.

Яхтата се люлееше плавно по идващите от запад вълни, твърде големи за полъхващия вятър. Не беше нужно да бъдеш опитен мореплавател, за да се досетиш, че приближава буря. Всичко напомняше за нея. Сякаш във въздуха зрееше нещо, някакво невидимо електричество, задух, мълчаливо предупреждение. Над хоризонта лежаха натрупани като руна тъмносиви облаци, откъм които с всеки полъх на вятъра долитаха далечните изръмжавания на гръмотевиците.

Джек Елбери лежеше замечтан, отдаден на сладостната си дрямка. По пътя бе успял да кривне до едно познато пристанище и да се сдобие с малко морфин, с който бе увеличил дозата си над границата, до която позволяваше сър Чарлз.

Сър Чарлз! Здраво го бе впримчил тоя търговец на смърт, на падение и на безумие. В него се намираше досието, с което Джек Елбери се обвиняваше в убийство на нощния пазач при аптечния склад в Буенос Айрес, откъдето, според съобщението на другия ден, било задигнато огромно количество морфин. Наистина Джек го уби непреднамерено, бе го блъснал при бягството си, когато пазачът препречи пътя му. Но кой щеше да повярва, че при падането си нещастникът се удари сам тъкмо в изтърваното от крадеца сандъче с наркотик? Кой?

Другите — и те като него. Всеки имаше нещо, заради което трябваше да крие своето минало. Малцина бяха ония, които само заради редовната порция морфин бяха продали душите си на дявола.

Всъщност Джек не съжаляваше за нищо в живота. Бе го изживял така, както той го разбираше. Бе видял всичко. Всичко бе опитал. Наричаха го авантюрист. И може би с право. Той самият никога не успя да си обясни какво означава тая дума. За него онова, което вършеше, беше естествено, нормално. А че другите хора изпадат в ужас при появата на акула — то си е тяхна работа. Не ги познават, затова. Ако знаеха, че акулите са същества като всички други, от месо, от кости, от рефлекси — не биха го смятали за безразсъден. Рефлексите на акулата са по-бавни от човешките — в това се състоеше неговото предимство… Пък и всичко останало, което вършеше: и побоищата в кръчмите, и скоковете от шестдесетметровата скала в залива, и ездата върху косатка…

Отиде в Хаваите — рая на земята. Оказа се, че е само «Асфалтов рай» — цивилизация с всичките й гнусотии. Засели се на един пуст остров. Излезе, че не можеше да се отърве от цивилизацията. Защото и в тоя пущинак всички кокосови палми бяха нечия собственост и за да яде, той трябваше да плаща. Тогава научи израза «бананови туристи» — за примамените от легендите за Южните морета, които с последните си спестявания купуват билет до някое атолче, а после нямат пари да се върнат обратно, убедили се, че на тоя свят вече всичко е разпродадено.

И пиянството опита. Пияните му събратя винаги го посрещаха с молба да им издекламира, както той умее, надгробния епитаф на някогашния цар Дарий: «Тук почива божественият Дарий, който беше велик завоевател и голям пияница».

Та и морфинът! Държеше да вкуси от всичко. Че като се представи, когато му дойде времето, пред свети Петра, да се тупне в гърдите: «Всичко опитах — можеш да ме пратиш и в твоя ад! Да опитам и него!»

И битките му с акулите в океанариумите, и истинските битки с акули в открито море, и почти безопасното за него ловуване на акули с въдица, и скоковете във водата, и морското каскадьорство — не беше толкова за пари. Повече заради самото приключение. Да усети вкуса на опасността. Ако не му плащаха, навярно той би плащал — само и само да получи ново преживяване, нова възбуда. Морфинът също. Такава загадъчна, зловеща заплаха…

Пък и последната авантюра — с подводната държава. Какво вълнуващо събитие, непознато другиму…

Морския Тарзан, Акулския Джек, Акулската смърт!

Досмешаваше го, като си припомнеше тия гръмогласни хвалебствия. Всъщност, което е право, и той самият не се отказваше от шума около името си, защото увеличаваше доходите му. Демонстративно, за да го видят, ядеше суров акулски дроб; миеше се със сапун от акулска мас; обущата, коланът, шапката му, та и работните му дрехи бяха от акулска кожа. Ножът му — от шипа на скат. Също като наконечника от копието на Телегон, който с него по погрешка убил баща си Одисей. Морския Тарзан си бе избрал това оръжие, след като бе срещал много акули, нанизани по главите с такива остри и назъбени шипове, получили ги в наследство от жертвите си.

Разузнавателният хеликоптер предаде по радиото, че е открил три стада кашалоти, които бавно се оттеглят пред бурята.

Джек скочи на крака. Сънливостта му мигновено изчезна. Изкачи се в командната рубка при изправения рулеви. Даде нужното нареждане и той превъртя бързо руля. Под заповедта на машинния телеграф корпусът трепна като ударен от бич, понесен от задвижените мотори.

Яхтата се стрелна, повлякла бяла диря срещу бурята, накъдето я насочваше самолетът.

Тогава пред корпуса изскочи, подхвърли се над водата, сякаш нарочно, да го видят, огромен самец косатка с отхапан гръбен плавник. Заигра се. Явно, беше си поставил за цел с риск за собствения живот да отвлече опасния кораб по-далеч от бягащото в противната посока стадо. И не знаеше, горкият, че този кораб не се интересуваше нито от него, нито от самките и децата му.

Наблюдателят от мачтата ги видя.

— Китове по курса! — провикна се той.

Джек Елбери отвори тайната вратичка до кабината си и оттам извади мощен китобоен арбалет, който криеше грижливо от случайни чужди очи. После се изправи на носа, вдигнал оръжието с яките си ръце, с разкрачени нозе срещу усилващото се люлеене. Вълните прииждаха, подобни на течен гранит, и яхтата се изкачваше по тях с пресилено боботене, застояваше се за малко навръх загладените им гребени, после се спускаше с въздишка на облекчение в зиналите насреща й долини. Бавно и величествено. Като забавен кадър на филм.

От върха на вълната Джек видя китовете, по-право подаващите се над водата гигантски туловища и подобните на вълноломи чела, от които излитаха единични коси фонтани.

Преди тях забеляза пред форщевена огромна синя акула. Мерна за миг голямото й черно око и винаги отворената, за да диша, уста. И отново си помисли — колкото повече ги опознаваше, толкова повече се убеждаваше, че въобще не ги познава. Как можеха проклетниците да усетят къде ще има плячка, та да бъдат тъкмо там, където и когато е нужно? И, колкото и странно да звучеше това, дори се възхищаваше от тях — от тия чудни твари, оказали се едни от най-приспособените за водната шир през стотиците милиони години на съществуването си.

Ето я, тя сякаш не плуваше, тя властвуваше в родната си стихия, някаква синя сянка в синия си свят. Една недостижима хармония на всички сини оттенъци от тъмния гръбен плавник до белия корем, по който се чернееха няколко едри прилепала.

Помощникът му дотъркаля макарата с тънката тел, свързана с мощния генератор на ток, прикачи я към двуметровия харпун.

Корабът намали ход, приближи дебнешком до дремещия край женското стадо самец. Изопнал с механичната разтегалка пружината, ловецът се премери и натисна спусъка. Стрелата профуча тридесетина метра и се заби в гърба на кашалота. В същия миг Джек отстъпи встрани, а помощникът му включи контакта. От смъртоносния електрически импулс гигантската жертва подскочи над водата, после се пльосна с гръм отгоре й мъртва.

Едновременно с това синята акула я загриза. Цялата тая съвършена красота, на която Джек се бе възхищавал допреди миг, всъщност се оказа едно съвършено оръжие на унищожението.

И до нея — още няколко. Винаги, навред. Все първи. Опиянени от кръвта, те се нахвърлиха настървено върху очакващата ги планина от месо. Сякаш бързаха да оправдаят злословията на хората, че живеели само за да ядат. В някаква кървава вакханалия. Сини демони сред разплисканото кърваво море.

С няколко канджи моряците обърнаха трупа с корема нагоре. Увисналите по него едри прилепала, попаднали по чудо на сухо, се пуснаха от досегашния си повелител, който изведнъж се бе оказал съвсем ненадежден, и се полепиха по кръжащите акули.

Джек неволно се усмихна. По галерата на Марк Антоний, последния любимец на Клеопатра, се били струпали толкова много и толкова едри ремора, че я забавили и така той изгубил решителното си морско сражение. А защо не? Древните, пък и не само древните, са вярвали и на по-нелепи самооправдания.

Моряците, които обикновено вършеха тая работа, сега не посмяха, уплашиха се от акулите. Затова самият капитан се качи вместо тях в лодката и гребецът я докара до главата на кита. Едва успяха да си проправят път през сатанинския хоровод на настървените хищнички.

Джек скочи ловко върху корема на гиганта и придържан от шпайковете на специалните си обувки, достигна смешно малката за това чудовище долна челюст. Отвори я и напъха вътре донесената за целта сонда. Яката коронка само за няколко секунди се вряза в мъртвата плът, прогриза масивния череп и достигна целта си — хипоталамуса, тая най-скрита част на мозъка, седалището на всички жизненоважни функции, което направлява образуването на главните хормони в организма.

След като изпълни задачата си, Джек изключи двигателя и извлече сондата, която бе изрязала черепа на животното ведно с част от мозъка, където се намираше тоя хипоталамус. Другото не им бе нужно. Заради един килограм мозъчна тъкан щяха да оставят на акулите стотина хиляди килограма месо и кости, и спермацет, и вътрешности, и амбра.

Тъкмо се готвеше да се върне в лодката, когато една четириметрова акула мако се хвърли във въздуха към него, но излъгана от пъргавия му отскок, падна върху кашалота. Само че и сега не се отказа, претърколи се два пъти и отново се озова в краката му. Щракна челюсти.

За щастие Морския Тарзан още не бе загубил напълно някогашните си бързи реакции. Без да я дочака, той се метна върху нея и от гърба й — направо в лодката, а тя, непремерила своята сила, се отърколи във водата.

— Не се е родила още акулата, която ще изяде Джек Елбери — подметна той, като се изкачи на палубата.

Лаборантът пое сондата и се затвори в превърнатата на лаборатория каюта, където щеше да извади хипоталамуса и да го запази в хладилника, докато се приберяха на острова, а там един нов «брат» наркоман, опитен биолог, щеше да извлече нужното им вещество.

Летецът от хеликоптера им посочи друго стадо и яхтата се втурна нататък. Китоловците не се интересуваха от женските. Нужни им бяха хормоните на едри, силни мъжкари, способни да издържат на най-дълбоки гмуркания.

Стрелецът отново застана на носа с оръжието си. Помощникът му се натъкми над релето, което щеше да пусне смъртоносната електрическа искра, щом харпунът се забиеше в жертвата.

Но когато го наближиха, без да ги изчака, преди още да е проветрил напълно дробовете си, водачът кашалот вирна опашка и се гмурна в дълбините.

Макар и за малко, всички го видяха. Той имаше още един чифт плавници към опашката.

Тутакси пуснаха китолокатора и на екрана се появи разлятото очертание на Четириногия. Но какво ставаше? Усетил нещо нередно, той смени посоката, опита да се измъкне от проследяващия го ултразвуков лъч. И наистина успя, скри се в засенчения конус, който се образуваше от похлупака на подводния вибратор. Изчезна от екрана.

— Гледай ти, професор! — подметна през рамо акустикът. — Досеща се, хитрецът…

Четириногия наистина се досещаше. В неговото примитивно съзнание отдавна се бе образувала простата асоциация: Ултразвук с такава честота = болка“. Макар и отдавна още не бе забравил срещата си с един друг китобоец, не успял да го убие само поради случайната вълна. Тя го бе отклонила от иначе точно премерената траектория на харпуна, който го бе засегнал леко, колкото да му даде тоя полезен урок.

Как не опитваха китобойците да извъртят звуковия сноп, да изместят глухата сянка — напразно. Кашалотът все успяваше да се укрие. А когато смятаха, че той вече трябва да изплува за въздух, неочаквано Четириногия се гмурна отвесно надолу. Изчезна от ехолокатора.

Акустикът дигна рамене.

— Температурният скок!

При рязка граница между повърхностните топли слоеве и по-плътна, студена вода звуковият лъч се отразява, сякаш попаднал върху втора водна повърхност. Така, под тая лъжлива втора повърхност, много често се крият и подводниците.

Телеграфистът влезе задъхан в акустичната рубка.

— Връхлита ураган! Посока норд-норд-вест! Вятър дванадесет бала, вълна девет бала.

— Добре! — отвърна Джек, без да откъсва поглед от екрана.

— Но кое е добре? — възкликна телеграфистът. — Няма ли да се измъкваме, докато е време?

При тая новина и акустикът беше угасил екрана. И за по-голяма убедителност добави:

— Пред урагана ще избягат и китовете. А ние сме тръгнали за китове…

Джек Елбери се изправи.

— Тук все още аз съм капитанът! Кажи на рулевия да държи така!

— Ще се издавим бе, човек! — опита отново да го разубеди телеграфистът.

Джек сви устни.

— Има една поговорка: „Страхливият става добър моряк.“ Според нея ти би трябвало да бъдеш най-добрият…

— Не знам да плувам, Джек… Затова…

— Още по-добре! Ще се мъчиш по-малко. И няма да усетиш, когато те разкъсват акулите… А колкото за плуването… Чуй какво са казвали древните елини, и запомни, та когато се върнем,… „Той е неграмотен — не знае нито да плува, нито да чете.“

Сърдит, телеграфистът се върна назад.

Китолокаторът показа, че женските кашалоти с децата си също са напуснали района, навярно помамени от водача си по-далеч от бурята и от китоловците.

Понеже вече нямаше какво да прави в акустичната рубка, Джек излезе на палубата. Там го пресрещна целият екипаж, намръщен, мърморещ, със стиснати юмруци.

— Значи, бунт! — изръмжа капитанът, като ги изгледа подигравателно.

Не довърши. Отгоре увисна с вой хеликоптерът, който необичайно бързо се спусна на палубата, където механиците тозчас го приковаха със стоманените скоби. Летецът не слезе по стълбичката, а направо скочи.

— По-скоро назад! — извика той пребледнял. — Тайфунът…

И сякаш да потвърди думите му стихията веднага връхлетя, стовари се върху яхтата като някаква свръхпрозрачна, запокитена от невидим Полифем, скала. Сгромоляса се с трясък и вой. Вълните бързо се разбъркаха, покриха се с гъста пяна, все едно не вода, а кипнало мляко.

Джек Елбери продължаваше да гледа екипажа си недоволен.

— Знаете ли какво преживяване ще изпуснем!

И понеже не намери по-обиден епитет, изкрещя насреща им:

— Чиновници!

Телеграфистът отговори за всички:

— Сър Чарлз нареди само подир китове. Нищо друго! Какво ще отговаряш пред сър Чарлз?

Опитваше да го сплаши.

Джек премисляше бързо. Вярно, наредено им бе да преследват само кашалотите. Само подир тях. А тъй му се искаше да се срещне най-сетне лице в лице с един истински ураган. Кой знае колко му оставаше да се радва на тоя свят! Нима щеше да си иде, без да е преживял и това?

Толкова описания беше слушал. Та сякаш го виждаше. И все пак — едно е да си слушал, друго — да си участвувал. Да попаднеш в „окото на тайфуна“, където, обкръжено от черните облаци, късчето небе сияе отгоре в лазурната си синева, където царува неправдоподобна тишина и безветрие, а морето беснее с разбъркани отвесни вълни, цели водни стени над бездънните пропасти, „Окото на тайфуна“ — всъщност то е неговото сърце, то е водовъртеж, по-страшен от смъртта, най-прекият път към Ада.

Джек не се боеше нито от сър Чарлз, нито от кой да е друг. Само че държеше, страшно много държеше да участвува в замисленото подводно приключение. Затова, да не би сър Чарлз да го изхвърли от експедицията, склони:

— Добре!

И даде заповед на рулевия да се отбие от пътя на стихията.

После, на себе си, пошепна:

— Значи, ще си ида ей така, без да съм видял и това чудо на природата! Какво ще кажа тогава на свети Петра?