Петър Бобев
Светещата гибел (22)

22

Безспорно не за отмъщение доктор Елена Костова продължи изследванията си. И преди трагедията тя работеше упорито. Всекиму е известно, че в науката не могат да се очакват резултати без труд, усърден и всеотдаен. И сега, при обзелия я стремеж за забрава, тя се бе посветила на задачата си с още по-голям жар. И всички виждаха, и всички я разбираха — търсеше клетата някакво облекчение. Вместо в задгробната река Лета тя опитваше да намери забрава в своята работа.

Не искаше да си спомня за двете покушения върху нея. Те бяха тъй далеч, сякаш не я засягаха. Но Девид Дейвис не ги подценяваше. Още същата вечер той поиска помощ от Интерпол. Явно, сметнал бе собствената си охрана за недостатъчна. И къщата на откривателката бе превърната в малка крепост. Бронирана кола я откарваше до лабораторията и, бронирана кола я връщаше обратно.

Благодарение на тая бдителност враговете не можаха да предприемат други нападения.

Но ако при нея не им се удаде да се похвалят с какъв да е успех, то другаде бяха успели напълно в пъклените си кроежи. Вече няколко световни учени, които се занимаваха с калмарската проблема, бяха намерили смъртта си. Наистина — при напълно правдоподобни обстоятелства. Най-обикновени злополуки: автомобилни катастрофи, изтървани предмети от строежи, самоотравяния по погрешка, неправилно манипулиране с електрически уреди. Но тъкмо това съвпадение, случайната гибел на десетина учени от една област за няколко дни, беше подозрително и удесеторяваше предпазливостта на Девид Дейвис и на агентите от Интерпол.

Под тяхната закрила отчаяната изследователка завърши най-важните си опити, убедена напълно, че ако държеше да предизвика нужната панзоотия, световно заболяване, сред калмарите, беше длъжна да постигне възможно най-плътна концентрация на болестотворния възбудител в определена среда.

Планът постепенно узряваше в съзнанието й. Трябваше да издебне кракените, които все още си оставаха заклети индивидуалисти, когато са се събрали в голямо множество. А това се случваше единствено при брачния им празник. От многото тайни в живота на тия загадъчни чудовища учените бяха успели да разкрият и тази. Но кога? И къде?

Нямаше съмнение, че „Британия“ случайно бе попаднала сред такова сборище.

За осъществяване задачата на доктор Костова Съветският съюз изпрати в Неапол последния си модел дълбокоморска миниподводница. Едно чудо на техниката, с чиято помощ изобретателката се надяваше да проследи живите си обекти и да ги инфектира с готовата бактериална култура.

На следния ден предстоеше първият опит.

През нощта един пиян кормчия бе блъснал подводницата с рибарския си кораб. И я бе извадил от строя за дълго.

Наистина, той влезе в затвора да излежава няколкогодишна присъда. Осъдени бяха за небрежност и петимата полицаи, натоварени с охраната й. Но с тяхното наказание положението не се променяше. Подводницата трябваше да изчака специалната ремонтна бригада и след това — самия ремонт, който според екипажа нямаше да свърши скоро.

Агентите на авиотръста дебнеха и тозчас нанасяха удара си там, където подушеха най-малкото отпускане.

В същото време цели ескадрили от хеликоптери с пуснати във водата хидрофони подслушваха океаните, с цел да открият дълбоководните миграции на кракените. А електронноизчислителният център по техните данни опитваше да предскаже координатите на вероятното им сборно място.

Ставаше ясно, че поради извършения саботаж щеше да бъде пропуснато времето, когато събраните чудовища можеха да бъдат атакувани.

И тогава „Лойд“ най-великодушно предостави за целта своя научноизследователски подводен апарат, пригоден за дълбоки спускания и снабден с мощно отбранително устройство. При нужда от генераторите, заемащи половината от вместимостта му, по повърхността потичаше ток със свръхвисоко напрежение, годен да умъртви мигновено всяко докоснало го живо същество. А през останалото време около него действуваше електромагнитно поле с честота, която отблъскваше главоногите.

За пилот по негово желание беше определен Девид Дейвис.

Едва сега Костова научи нещо повече от биографията му. Известен леководолаз с поредица от рекорди, който в марината достигнал до командир на подводница, той вече бе направил няколко изпитателни потапяния с новия апарат и бе възхитен от всичките му качества.

Оставаше само да бъде определен биологът, който щеше да го придружи в опасния и отговорен рейс със задача в избрания момент да зарази калмарите.

Първоначално научният съвет отхвърли молбата на доктор Костова тя да изпълни тази задача. Но накрая отстъпи пред нейната настойчивост. Съчувствуваха й. Уверени, че в отчаянието си тя умишлено търсеше опасността. Някаква благородна форма на самоубийство — с полза за другите. Но понеже бяха сигурни в неуязвимостта на кораба, издържал и най-тежките изпитания, те се престориха на убедени от доводите й, че по-добре запознат от нея с действието на бактериалната култура няма. И й разрешиха.

Докато хидрофоните подслушваха събиращите се кракени, изследователката заедно с Дейвис извърши още няколко пробни плавания.

Най-сетне дойде дългоочакваният ден. Електронноизчислителният център беше установил по курса и скоростта на странствуващите чудовища вероятното им брачно сборище.

Тозчас мощен товарен хидроплан, ескортиран от бойни самолети излетя да отнесе подводницата с екипажа й на определеното място и след цяла нощ път на разсъмване ги спусна на вода, изчака ги да се потопят, след което се върна обратно.

От този момент, веднага след гмуркането, двамата доброволци губеха всяка връзка със света, оставени сами на себе си. Радиопредавателят можеше да действува само в надводно положение.

Воден от умелата ръка на пилота, послушният кораб се хлъзгаше бавно в дълбините по широка, плавно снижаваща се спирала.

Искрящият блясък на горните слоеве скоро потъмня. Червеният гребен винт, който се виждаше през задния илюминатор, позеленя. Водният светофилтър вече бе задържал топлите тонове. После посиня, сля се със сгъстяващата се отвред синилка.

Прелитаха редки риби, някак недействителни в мрака. Подобни на привидения, пулсираха едва различими медузи. Досами илюминатора се стрелна ято риби бонита, преследвани от три едри баракуди. Насам-натам! Като по команда ужасените жертви свиваха ту наляво, ту надясно, догонвани от преследвачките си, сякаш привързани към тях с невидими нишки. Изведнъж строят на жертвите се разсипа. Те се пръснаха едновременно на всички страни, изоставяйки една от другарките си, върху която мигновено се нахвърлиха и трите баракуди.

— Все още спорно — рече тихо Костова. — Допускано от някои при земните животни. Ние го видяхме и в морето. Най-изморената риба, когато усети, че вече няма сили, изпуска някакво вещество. Нарекли сме го „миризмата на ужаса“. Предупредени от тая миризма, другарките й се пръскат, а хищниците изоставят другите, за да се нахвърлят върху нея. Природата жертвува един, за да спаси стадото…

— Както сега ни жертвува нашето човешко стадо — усмихна се Дейвис. — Вас и мен…

Доктор Костова го изгледа учудена.

— Нима вие не по ваша воля…

Той сви рамене.

— Формално — доброволно. По същество — с насилие.

— Не ви разбирам!

Той се обърна леко.

— Та има ли по-голямо насилие от нуждата?

И видял, че тя вече е схванала мисълта му, рязко добави:

— Ние с вас трябва да спасяваме милиардите на „Лойд“, на корабоплавателните компании, на корабостроителните тръстове, на банките, които ги финансират…

— И човечеството! — прекъсна го доктор Костова.

— Вярно! — съгласи се той. — Между другото — и човечеството. Но главно — „Лойд“. Иначе, смятате ли, че би ви отпуснал подводницата си? Ей тъй, от алтруизъм…

После процеди през стиснати зъби:

— И защо, кажете ми! Защо? Защото те държат ключовете на касите с парите, от които ние се нуждаем…

Дейвис опита да се поправи, забелязал и тоя път несъгласието по лицето й:

— Извинете! Говоря за себе си, не за вас. Трябват ми пари, много пари. Защо те да имат, пък аз да нямам? За пари правя всичко, за пари и сега съм тръгнал да се завирам в това демонско свърталище.

— Пък аз мислех…

— Какво сте мислили, синьора? Че от идеализъм ли, или от жажда за приключения? „Железния Девид“ — тъй ме наричаха. С най-лудите задачи все аз се захващах. И все без късмет. Все нещо попречва. И все не успявам да се измъкна от пипалата на ония „кракени“ зад махагоновите бюра.

Навън бе причерняло съвсем. Само за проверка, вече съжалил за неуместната си откровеност, Дейвис включи прожектора. И в грейналия му сноп се завъртяха като снежна вихрушка милиардите планктонни микроорганизми, сред които като едри снежни парцали преминаваха скариди, медузки и рибки.

Светлината отново угасна. Нямаше защо да привличат напразно любопитството на океанските обитатели.

Изведнъж кривата на ехолота, която чертаеше почти водоравния профил на дъното, започна рязко да се дига нагоре. После, след малко спадане, отново отскочи, за да се спусне пак надолу.

— Средноокеанският хребет — обясни повече на себе си Костова. — Едно от тия тайнствени меридионални образувания, където се ражда новата океанска кора… Пресечени от още по-тайнствените рифови долини, всъщност пукнатините, през които се излива новата лава, за да образува тая млада океанска кора… Едно от най-приемливите обяснения на Вегенеровата хипотеза за плаващите континенти… А може би и на хипотезата за разширяващата се вселена…

Не довърши. Ехолотът отскочи рязко нагоре. Беше уловил „лъжливо дъно“. И то тъкмо на определеното от електронната машина място. На дълбочина около хиляда метра.

Костова побърза да изключи плашещото главоногите електромагнитно устройство. Сега задачата им беше не да ги отблъскват, а да се вмъкнат, доколкото беше възможно, неусетно сред тях. Трябваше да поемат и тоя риск.

И все пак откривателката не се съмняваше в сигурността на започнатото дело. От една страна, се доверяваше на десетхилядния волтаж, който ги обгръщаше с непроницаема, макар и невидима броня. А от друга — на любовното опиянение, което прави другите, познатите й земни животни, слепи и глухи, и което би трябвало със същата сила да важи и при тия влюбени страхотии.

Подводницата бе достигнала с далечен обход хилядата метра. И бавно, дебнешком, се примъкваше към калмарското струпване.

Елена Костова, случайно погледнала тила на пилота и видяла избликналата по врата му пот, се досети за страшното напрежение, което той преживяваше сега.

Тя никога не се бе смятала храбра. И може би ако трябваше да извърши това същото някога, когато беше щастлива майка и съпруга, навярно щеше да потърси друг способ, при който няма да е нужно непосредственото участие на човека. Може би… Но днес беше друго. Животът повече не й бе нужен. Изпълнила бе и дълга си към хората. Можеше да се оттегли… В покой… На този рейс неволно разчиташе да я улесни, да й осигури почтено дезертьорство от живота. Затова не бе и помисляла дори, че трябва да се връща. Цялото й внимание, всичките й грижи и усилия бяха насочени към едно — да стигне до калмарите. И да ги зарази. Само това…

В своето отчаяние не бе и помислила, че с нея има и друг човек. Сети се едва сега. Дейвис искаше да живее. Дейвис искаше да спечели, за да живее… И тя нямаше право да го пожертвува ведно със себе си… Трябваше да изпълни задачата, но с точно премерени дози смелост и предпазливост, които да изключат неуспеха.

Ето, върху екрана на ехолокатора се появиха първите силуети на чудовищата, които с приближаването нарастваха бързо, запълваха го целия. Плуващи самотници като разлюляни от буря цепелини или пък вече разделени на двойки, прегърнати в някакъв неправдоподобен танц, кракените бяха тъй заети със себе си, че дори не забелязваха намъкналите се в тяхната среда чужденци. Или пък смятаха подводницата за свое подобие?

Добрата й изолация не позволяваше на термолокаторните им органи да открият скритите в металната вътрешност топлокръвни същества.

Костова подсъзнателно търсеше смъртта. И въпреки това, в тая непосредствена близост, обградена отвред с невидимите им, само опипвани от звуковите лъчи на апаратите многотонни туловища, изтъкани от мускули и ненаситна ярост, при заплашителните тъпи удари на водните им помпи, при шумното отъркване кожа о кожа на възлестите им пипала, наподобили гъвкави обелиски, при сатанинските просветвания на огромните им очища, тя неволно усети ледена тръпка по тила си. И неовладяно желание, срамно и обидно, да изкрещи в ухото на пилота:

— Назад! Назад!

Не го стори. Познаваше се добре, беше от тия хора, за които дадената дума, чувството за дълг значат много. Не само празно, надуто себеизтъкване.

Тя опря пръсти върху клавишите на артилерийското устройство. И когато прецени, че се е премерила точно, натисна решително. Чу се съвсем слабо изпукване. Безгласният патрон изтласка през водния пласт ампулата с бактерии, заби я в меката плът на калмара. Огромното главоного, отдадено напълно на любовното блаженство, дори не трепна, неусетило, че смъртта прониква в синята му кръв.

Втори изстрел — по друга цел… Трети… Четвърти…

Стиснал от възбуда челюсти, със скърцащи от напрежение мускули, Дейвис следваше уверено посоката, която му бе задала биоложката.

Подводницата продължаваше да кръстосва из калмарското множество, чужда на тоя кошмарен ритуал — за създаване на живота — като странен символ на смъртта сред зачевания живот. А те не го осъзнаваха, не се и запитваха дори какъв е тоя особен чужденец, безполов, равнодушен участник в тяхното вечноповтарящо се тайнство. Оставяха го безнаказано да сее смъртта…

Ей тия мисли, за всички може би освен за кея нелепи, глупаво сантиментални, пробягваха в съзнанието й. Убедена в правотата на своето дело и в същото време, колко не на място — с някакво неовладяно съжаление към ужасните чудовища.

И тя неволно пошепна:

— Мисля си — имаме ли право? С нашата намеса…

Скован от напрежение, пилотът процеди през зъби:

— Всеки си има своето право. Ние — нашето, те — тяхното. Побеждава правото на по-силния. Абсолютната правда — това е силата.

Учен с мирогледа на доктор Костова не можеше да се съгласи с такова разбиране, но тоя път тя замълча, натиснала без прекъсване клавишите и изстрелваща поредици от болестотворните куршуми.

Индикаторът премига, предупреждавайки ги, че „боеприпасите“ им са на изчерпване. А морето от жива плът сред истинското море край нея не свършваше.

Тя отпусна ръце.

— Толкова! Можем да докладваме: „Задачата изпълнена!“

Дейвис се отпусна върху облегалката на креслото с въздишка на облекчение.

— Тия, дето дават парите… Ако знаеха… Колко ни струва…

И бавно обърна щурвала.

Подводната лодка се измъкна предпазливо от зловещото множество. Насочи се плавно, отново по спирала, към повърхността, откъдето да телеграфира за постигнатия успех и където да дочака долитането на друг самолет, който да я вземе на борда си.

Така, замаяни от сполуката си, уверени в безопасността си, и двамата забравиха да включат отново електромагнитното калмарско плашило. А когато мракът на бездната започна да просветлява, угасиха и екрана на ехолокатора. Две грешки една подир друга…

Затова когато кракенът излетя от черносинята пропаст като подводен вулкан, някакво подобие на огромна вулканична бомба, и залепна върху металната си жертва с всичките си пипала, двамата се вледениха.

Пръв се опомни Дейвис. По-здрави бяха нервите му. Пък и релето за включване повърхностния ток беше пред него. Той дръпна рязко дръжката, едва удържащ се в креслото от силните тласъци. Колосалната молюска по навик опитваше да завлече плячката си в дълбините, като непрекъснато стържеше с огромната си човка там, където би следвало да бъде главата на кашалота.

Чу се изпращяване. Ослепителен блясък. И отново тъмнина…

А лодката продължаваше да се подмята като безсилна играчка в десетте пипала, изгубила напълно доскорошната си увереност и сила.

— Проклетници! — изруга Дейвис, вкопчен с две ръце в креслото, изтървал и без това ненужния му щурвал. — Това е дело само на ония… От авиотръста… Жак Буланже… И бандата му…

Доктор Костова не отговори. Той се обърна и видя как отпуснатото й тяло се търкаля по пода. На една страна, на друга. Пресегна се с ръка и я хвана, задържа я.

Още по-добре! — помисли си той. — Така, в безсъзнание, поне няма да види края…

Към илюминатора беше прилепнало окото на калмара, едва вместващо се в него, и ги разглеждаше някак по човешки осмислено. И в същото време с нечовешка, сатанинска ярост. Дълбоко, безпощадно и безкрайно…

Като „черна дупка“ в космоса! — помисли си Дейвис.