Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev (2013)

Издание:

Петър Бобев. Светещата гибел

Научнофантастичен роман

Първо издание

Рецензенти: проф. Цоло Пешев, Чавдар Гешев

Редактор: Весела Люцканова

Редактор на издателството: Елена Коларова

Художник: Димитър Бакалов

Художествен редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Мая Халачева

Българска. Индекс 11/9537325531/6056–17–78

Дадена за набор на 12.I.1978 год. Подписана за печат на 15.VIII.1978 год.

Излязла от печат на 20.XII.1978 год. Формат 32/70/100

Печатни коли 21. Издателски коли 13,61. Тираж 50 115.

Страници: 336. Цена 0.72 лева

Издателство Отечество — София, бул. „Г. Трайков“ 2А

Държавна печатница Балкан, София, 1978

 

© Петър Бобев, 1978 г.

© Димитър Бакалов, художник, 1978 г.

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

21

Сър Чарлз не сподели с никого решението си да замине за Неапол и там, в зависимост от условията, да попречи на замисляното изтребване на калмарите, което смяташе сега за преждевременно. Неговата цел, Голямата цел, изискваше те да се навъдят още повече, вследствие на което блокадата на континентите да продължи, та да бъдат изтощени докрай транспортните им възможности. Не можеше непрекъснато да се използуват въздушни мостове за превоз на въглища и жито. Себестойността на стоките се раздуваше неимоверно от скъпия въздушен превоз. Инфлацията вилнееше. Големият разход на петрол заплашваше в скоро време да бъдат изчерпани находищата му.

И не само това. От радиото беше научил, че повечето икономисти предричат незапомнена криза, икономическа катастрофа, от която щяха да се разклатят устоите на световната икономика, а не само на неговата Великобритания, която отсега се задушаваше.

Наистина, човешкият разум опитваше да намери изход и от новото бедствие. Повечето държави се връщаха към най-първобитните похвати на автаркията в безплодни опити да се самозадоволяват чрез немислими преди това мита. Но автаркията не беше лекарство, а само болкоуспокояващ медикамент, който не отстраняваше, а само отлагаше стопанския крах.

Ако моретата останеха затворени още година-две — тъй пророкуваха песимистите — тоя крах щеше да настъпи неизбежно.

И още нещо — намаляването на кислорода. Него вече никаква автаркия не беше в състояние да спре. То засягаше и океана, и континентите.

Ей затова сър Чарлз се смяташе задължен да попречи на българката. За да дочака както стопанския провал на човечеството, така и явилия се едновременно с него кислороден глад за всичко живо.

Тогава той щеше да се яви като спасител не само на Великобритания, тя сега изглеждаше съвсем незначителна за стремежите му, но на цялото човечество — дори нещо повече, на всички съществуващи висши форми на живот върху планетата.

Преди двадесет века Юлий Цезар мечтаел да бъде не втори, а първи в Рим. Сър Чарлз, когото след някоя и друга година може би щяха да именуват Чарлз I, император на света, щеше да излезе на световната сцена и да постави своите условия. Човечеството, волю-неволю, трябваше да ги приеме. И перовете на Англия, и плутократите на Америка, и бизнесмените, и конгресмените, и всички президенти и диктаторчета по света.

Той взе със себе си в подводницата и Джек Елбери като свой първи помощник. Уверил се бе отдавна в неговата съобразителност и устойчивост, качества все по-редки напоследък сред неговите доскоро мъжествени поданици, а сега — някак безразлични, обезверени, истински морфинисти.

Та и той самият, бъдещият император. Все по-често сър Чарлз се удавяше в опасни мисли, в колебания, в съмнения относно необходимостта от постъпките си, дори относно своята крайна цел.

Затова беше наложително час по-скоро да довърши започнатото. Като нравствена профилактика. Преди разрухата да е угасила огъня му. Да довърши делото на Мери, в чиято памет вече вършеше всичко.

Той съобщи на екипажа плана си едва след като бяха напуснали отдавна пределите на Мериленд.

И все пак не каза всичко.

Ако знаеше, че преди да се качат в подводницата, сър Чарлз беше предал, уверен в почтеността му, не на друг, а на пленника им, на доктор Булгаро, касетка с морфин за разпределяне между останалите по време на дългото му отсъствие, Джек Елбери навярно щеше да постъпи другояче. Навярно щеше да намери начин да обезвреди шефа си и да върне подводницата в напуснатата крепост. А там, те — запасени с достатъчно морфин, а сър Чарлз — лишен от нужната му доза, накрая щеше да отстъпи, да им издаде секрета на сейфа.

Щеше да ги освободи от непоносимата си власт.

И тогава — всеки по своя път: италианският доктор — у дома си, бикоборецът — при златото си, сър Чарлз — ако ще, по дяволите…

Но той не знаеше това. Затова покорно водеше кораба по зададения курс.

Добили опит от досегашните си срещи с тоя прозрачен кит, гигантските свръхкалмари вече го заобикаляха отдалеч, не смееха да го нападат. И само някои по-глупави младоци връхлитаха върху му, залепваха в гладката му повърхност с вендузи, дращеха безполезно с клюнове и нокти. А накрая, разочаровани отскачаха назад, избълвайки в безсилен гняв чернилните си облаци.

Подводничарите не ги закачаха. Първо — защото тия безопасни нападения внасяха разнообразие в дългото пътуване, и второ — да не изтощават акумулаторите.

Изглежда, незапомненият екологичен взрив, който бе променил из основи фауната от по-горните слоеве, не бе засегнал чувствително бездната. Защото кракените не търсеха там препитанието си. Наистина, как биха се изхранили с дребосъчетата, които я обитаваха? Светещи рибки въдичари, десетсантиметрови акулки, риби триножници и всякакви други голямоусти, но все дребни твари.

Там беше само убежището им. И вълкът не ловува край бърлогата си.

А малките калмари, които биха забелязали тия дребосъци, не достигаха такива дълбочини.

Дни наред подводницата плаваше така, без да излиза на повърхността. Издигна се, само за да премине Гибралтар, и отново потъна.

Най-сетне наближи Неаполския залив. Писецът на ехолота заподскача при стръмното издигане над континенталния склон, насечен от хребети и стръмни каньони.

После отново се успокои, достигнал шелфовото плато.

На дълбочина около триста-четиристотин метра забелязаха и без прожектора, само с очите си, преминалата акула. Значи, и те като другите дълбокоморски жители бяха пригодили зрението си към съвсем оскъдното осветление. Малко по-нагоре вече различаваха подскачащите наоколо им като едри бълхи скариди, рибките и медузите, които се мъчеха да избягат със задъхани пулсации.

Близо до брега броят на животинското население нарастваше.

В плитчината, сравнително далеч от зловещите властелини на бездната, се бяха оттеглили обитателите на откритото море като изместваха или изтребваха неочаквалите това нахлуване прибрежни обитатели.

Вече нямаха нужда от фоновизора. В бистрата средиземноморска вода погледите им проникваха на разстояние петдесетина метра. Повече не им беше и нужно.

Ето, насреща им от синевата изплува огромно тяло. Синя акула. Но не нападна, а продължи да си виси кротко в лазура.

— Спи! — усмихна се Джек. — И вижте! От време на време изтласква водата през хрилете си.

— Като калмар — досети се сър Чарлз.

— Иначе ще потъне. А така, на сън, с тия редки реактивни тласъци успява да се задържи на място…

Не довърши.

Внезапно акулата трепна, навярно усетила със страничната си линия раздвижването на водата, и оглупяла от уплаха, може би сметнала ги за калмар, изчезна, стопи се в далечината.

А това? Виж, то заслужаваше. Някъде в края на видимостта се премятаха едно край друго две блеснали като стомана тела. Побесняла от гняв, риба меч атакуваше с нечувана дързост, опитвайки да намуши на острието си пъргаво отклоняващата се от ударите й акула.

— Мако! — позна я Морския Тарзан. — Признайте си, че не сте виждали това! Аз също. Такъв двубой! Казват, че винаги побеждава мако…

В същия миг, сякаш да опровергае всезнаещото му предричане, като виртуозен фехтовач рибата меч заби оръжието си в хрилете на врага. Акулата се метна встрани и мечът изведнъж се счупи. Осакатената победителка, напълно обезоръжена, смаяна, се изстреля в синевата, а ранената, ръсейки подире си като шлейф струйка ален дим, опита да се гмурне към дъното, да се скрие. Сякаш знаеше какво я очаква.

Не свари. Като самозародени в синьото нищо, най-първо изплуваха три акули, после — още три… И още… И още…

Додето подводницата отмине по своя път, от нещастната жертва не бе останало нищо друго, освен едно бледо, розово облаче.

Колкото повече наближаваха пренаселения бряг, толкова по-често и толкова по-жестока ставаше борбата за живот, по-настървено взаимоизяждането: акули върху риби тонове, косатки върху делфини, по-големите върху по-малките, по-бързите върху по-бавните…

И изведнъж, съвсем не на място сред тая кървава вакханалия — раждане на живот.

Отначало никой не заподозря какво правеше десетметровата бяла акула, която се гърчеше, подскачаше, превърташе се през глава. И изведнъж от нея, нейде зад коремната й перка, изскочи, по-право излетя някакво тяло като изстреляно от подводница торпедо. После още едно. Двете торпеда дори не се поколебаха, не се застояха, а начаса, сякаш открай време са правили само това, се спуснаха в различни посоки, всяка подир една преминала риба. Още с раждането си бяха наясно относно предназначението си на убийци.

— Каин уби Авеля! — изрече с тон на пастор Джек Елбери.

Спътниците му го изгледаха учудени.

— Така е, не само Каин е убил брата си Авел — изясни се той. — Акулчетата се взаимоизяждат още в утробата на майка си. Оцеляват само най-свирепите. Едно-две. Те успяват да се родят. Ей тия двете…

Другарите му все още не бяха разбрали всичко.

— Представяте ли си какво би станало, ако не беше така? Ако всички оплодени акулски яйца излизаха здрави и читави?

И понеже наоколо им гъмжеше от акули като в някакъв зловещ рибарник, той продължи да обяснява:

— Гледайте! От устата на тая лакомия се подава опашката на морска котка. Продължава да шиба. А акулата сякаш не усеща убожданията на шипа, от който бягат всички други.

Той се засмя.

— Не ми е известно дали има материя, която за акулите не става за ядене. И крокодили, и пингвини, и птици, и костенурки, и морски змии. Като разпрах веднъж една акула, намерих в стомаха й конски крак, по-право това, което бе останало от него. Костите и копитата бяха вече полусмлени. Но най-важното — полусмляна беше и… желязната подкова…

Сър Чарлз спря върху него погледа на топлото си око. За пръв път подметна шеговито:

— Мистър Елбери, вашите приказки донейде ми напомнят за подвизите на един легендарен барон…

Засегнат от това сравнение с Мюнхаузен, Джек замълча, приведе се над щурвала, едва скрил блесналата обида в зениците си.

Докога ли щеше да търпи предизвикателствата му?

Не каза нищо. Едно време в такъв случай веднага налиташе — с юмруци, с маса, с нож. Вече се бе научил да мълчи. И да чака. Бе поумнял. Или напротив — затъпял от морфина,…

Според щурманската карта наближаваха Капри, когато забелязаха необичайно опустялото край тях море, после чуха стрелбата. Звуковиждащото им устройство улови калмара.

Сър Чарлз се поколеба за малко преди, да изплава, за да проучи какво става.

Подводницата надигна нос. Водният пласт изсветля. Плътната синева доби сребрист оттенък, прорязван от златните снопове на светлината, които пробягваха с вълните. И сякаш не вода, а приказна коприна, изтъкана от небесен лазур и слънчеви лъчи.

Въпреки че идваха от морските дълбочини, понеже не дишаха въздух, акванавтите не страдаха от кесонна болест — от освобождаване като кипнало шампанско на разтворения в кръвта азот.

Видяха края на борбата, без да излизат на повърхността, само през вдигнатия перископ. Видяха как кракенът запокити Сашо сред вълните, след което се подхвърли във въздуха и докопа хеликоптера.

Но когато той се стовари отново във водата, замачкал металната си плячка, мощен ултразвуков откос разби черепа му. Обезсилено, чудовището увисна в простора като дрипа.

Фоновизорът беше уловил и следеше тялото на клетото момче, което потъваше към дъното.

— Ще го настигна! — реши изведнъж Джек Елбери.

И както винаги, поддал се на първия си порив, недочакал разрешението на шефа, той отвори вратата и се стрелна надолу, тласкан от портативния си реактивен двигател.

Ето, догони го. Хвана през кръста отпуснатото безжизнено тяло и го понесе обратно.

Но изруга. Верни на своята природа, схванали мигновено, че калмарът е вече безопасен, двадесетина акули, малки и големи, изникнаха от непрогледната пропаст и закръжиха наоколо, отрязвайки пътя за отстъпление на удавника и спасителя му.

sveteshtata_gibel_p253_elbery_saves_sasho.png

Джек Елбери би трябвало да извика за помощ. Гласът му посредством хидрофона на гърлото при съответна нагласа щеше да стигне до кораба, да премине и през стените му. И сър Чарлз щеше да изпрати навън останалия екипаж, който да разгони хищниците с ултразвуковите си пушки.

То се знае, не го направи. Не би понесъл подобно самоунижение — Морския Тарзан да моли за помощ! И то срещу акули!

Огледа се. И когато прецени, че моментът е подходящ, с мощен тласък на ракетата си се стрелна срещу най-близката тигрова акула, десетметрово страшилище, което се бе изпречило пред него. Слисана от това чудновато същество, това дребосъче, което не се бе уплашило от нея, а напротив атакуваше, хищницата трепна. Джек видя как в допреди малко спокойния и властен поглед на ониксовочерното й око пробягна колебанието. Затова не я остави да се опомни, а връхлетя отгоре й, удари я с хранителния си резервоар по носа и я прескочи.

Това вече беше прекалено много за нея. Акулата, смаяна от бързината и дързостта на нападателя, свърна назад. И другите акули усетиха мигновено смута й. Нейната неувереност се предаде и на тях. Отдръпнаха се и те назад.

В това време Джек достигна подводницата. И оттам, преди да затръшне след себе си вратата, подметна презрително към разбъркания строй на озадачените хищници:

— Още не се е родила акулата, която ще види сметката на Морския Тарзан…