Петър Бобев
Светещата гибел (14)

14

Първата, най-важна проблема за подводния град се оказа не техниката, не и физиологията. Трудностите при тях, къде по-добре, къде по-зле, бяха преодолявани с помощта на заселилите се на океанското дъно инженери, биолози, лекари, химици. Като най-сложна се очерта психологичната бариера, наречена така от психиатъра на Мериленд. Първите дни и седмици в новата, съвсем чужда среда бяха преминали в своеобразна опияняваща възбуда, при която дори закоравелите наркомани почти бяха забравили страстта си.

После дойде подтиснатостта, унинието. Окръжаващият ги вечен мрак, прелитащите като привидения сенки, съвсем непривичния за човека придънен пейзаж — всичко това терзаеше нездравата душевност на наркотизираните акванавти. Потребността от морфин нарасна неимоверно. Хората, дори по-силно от преди, бяха обладани от непреодолима жажда за забрава. Понеже сър Чарлз все още си даваше сметка какво би означавало това и понеже им го бе отказал, едва му се удаде да потуши избухналия бунт. Наистина — безкръвно, но дори така — нервите на двамина от заговорниците все пак не издържаха. Обезумели от наложеното им временно лишаване от наркотика, те бяха излетели навън, бяха се втурнали в черната неизвестност — както, ако бяха на сушата, щяха да се хвърлят от Айфеловата кула.

И той, едва пристъпил към осъществяване мечтата на Леди, трябваше да опазва хората си. Те му бяха нужни да довърши докрай започнатото дело, да изгради държавата Мериленд, да увековечи името на тая, която никога нямаше да прежали. Нито да забрави.

Градът му все още не беше и град, а малка военна крепост, загубена в безкрая на океанското дъно сред гъмжилото на враговете, броеше един малочислен гарнизон отчаяни, обречени хора. Те наистина бяха пионерите. Но пионерите слагат само основите. Нужни му бяха нови заселници, стотици хиляди, милиони — мъже и особено жени. Гарнизонът да се превърне в народ.

За жалост, агентите му на брега все по-трудно набираха желаещи измежду измета на големите градове, които и не подозираха закъде ги примамват. Излъгваха се само отделни нехранимайковци, над чиито глави тегнеше заплаха от смъртно наказание или доживотна каторга.

И сър Чарлз все по-често се замисляше за някое ново начинание, та ако ще да е по-престъпно от досегашните — например хайка по крайбрежията, както някогашните ловци на роби, за да си набави нови поданици. И вече не морфинисти — нали щеше да създава нация?

Цезар беше изрекъл тая мисъл: „По-добре пръв на село, отколкото втори в Рим“. Сър Чарлз беше постигнал това — да бъде пръв в един гарнизон. Само че той си беше пръв и преди това, горе, на сушата, в гангстерската банда. Нима заради това малко първенство бе понесъл тежката жертва, нима заради него търпеше всички ограничения, които му налагаше подводният живот? Впрочем, и Цезар не би издържал дълго само със селското си първенство.

Той щеше да бъде, предопределен за това, пръв в държава, по-обширна, по-могъща от държавата на прадедите му.

Водачът преди всичко трябва да бъде психолог. Дори войникът в казармата никога не бива да остава в безделие, камо ли войникът на океанското дъно! И в процеса на психопрофилактиката — неотложната му, всекидневна грижа — той се бе изявил наистина като отличен организатор.

Разделени на смени, докато едни почиваха, други кръстосваха морските бездни из околността — на малки ловни дружини; а за далечни експедиции — с една от подводниците, докато другата винаги стоеше за резерв в хангара край крепостта. С една задача — лов. Безкислородният живот на акванавтите изискваше невероятни количества храна. А в дълбините тя е малко. Налагаше им се да изплават към по-горните слоеве за китове, които вече почти не се срещаха, и за риба. Но главно — за калмари.

Оказало се бе, че главоногите, чиято синя кръв съдържа най-много белтъчини, доставя също така най-много и най-лесно смилаемите вещества в дълбините. Затова навярно и кашалотите при гмурканията си ги предпочитат.

Ловът, напрегнат и вълнуващ, не служеше само за набавяне на телесна храна, той представляваше и душевна отмора на подтиснатите поданици, като запълваше съзнанието им с вълнуващи случки, които ловците обсъждаха часове наред — всеки притуряйки по някоя допълнителна подробност с вродения в човека нагон да изтъкне смелостта и находчивостта си — тъй както е навред по света, където има ловци. С такива своеобразни развлечения уталожваха донякъде нарастващата носталгия по сушата, несравнимо по-мъчителна от носталгията по родината.

Обстановката, поне външно, беше подобна на земната. Градът представляваше един здрав метален корпус от изключително издръжлива сплав, разделен на достатъчен брой жилищни помещения, по-право килии, които можеха да се надстрояват според нуждите. Нямаше люкове, нямаше инсталации за регулиране на налягането. Само няколко здраво затварящи се врати. Отвън и вътре водата се намираше под едно и също налягане. Разликата се състоеше в температурата. Мощни ултразвукови сонди бяха положили тръби до нужната дълбочина в океанската кора, където водата се затопляше и после по други тръби сама, по законите на термодинамиката, се изкачваше нагоре, за да отоплява домовете, да задвижва електрическите генератори, да служи за кухненски и хигиенни нужди.

Прозорците, от които при желание можеше да се разглежда околността, обикновено биваха закрити с плътни капаци, та да не прониква навън светлината, да не примамва опасните морски обитатели. А вътрешното осветление беше решено по съвсем икономичен и действен начин — със затворени в мрежи луминесцентни животни, скариди и калмарчета, които даваха мека и равна светлина.

Масите, столовете, леглата имаха формата на ония, които бяха оставили горе, в другия свят. Макар че телата им се намираха в състояние близко до безтегловността.

Обядваха заедно. Само смяната, която не бе получила полагаемата се доза морфин. Сър Чарлз начело и петдесетината му сътрапезници се хранеха на една дълга банкетна маса. Той все още не смяташе за своевременно да отменя тоя демократично-демагогски обичай. И неговите прадеди са били „примус интер парес“ — първи между равните, какъвто беше и той сега. Важното е да си пръв, макар и между равни, какво равенство тогава…

Обедният ритуал беше запазен, за да им напомня някогашните обичаи. Традицията сплотява всеки народ. Иначе всички ядяха по всяко време.

Поглъщаха такива количества, които на сушата биха се оказали смъртоносни.

След като позаситиха първия си глад, хората се поотпуснаха, дойде и охотата им за разговори.

Някой подметна:

— Ей богу, втръснаха ми тия варени калмари! Да ми е един бифтек… Препечен… Зачервен… Ухаещ…

И всички в един глас започнаха да изреждат гастрономическите си предпочитания.

Само сър Чарлз и доктор Булгаро мълчаха — главатарят, премисляш какво трябва да предприеме пак, за да притъпи новия носталгичен изблик, а доктор Булгаро — всъщност нищо не чул, отпуснат, безучастен, безразличен към всичко, унесен в собствените си мисли.

Наистина как можеше да се обясни това поразително сходство между състава на живия организъм, включително и човека, и звездната материя. Шестдесет и три процента от атомите в човешкото тяло са на водорода. А водородът в същото време е най-разпространеният елемент и във вселената. После кислородът, въглеродът — все както във вселената. По състава на атомите ние сме по-близки до галактиките, отколкото до земната кал, от която уж ни е създал бог. Дали органичното вещество се е зародило в първичния океан, каквато е сега преобладаващата в науката хипотеза, или — някъде в междузвездното пространство, където астрономите продължават да откриват все нови и нови органични молекули и където всичкият въглерод, основният елемент на живота, е само във вид на органични молекули. Дали пък предживата материя не се е образувала именно там, върху кометите, сред звездите, където и сега продължава да се образува? И оттам се разсейва по планетите… Толкова много „дали“.

Друг промени темата с въздишка:

— Ех, дали ще бъде някога… Да лежа пак на ливадата, да вдъхвам мириса на окосеното сено, да слушам щурците…

Трети притури:

— Да гледам звездите…

— Да запаля огън — вмеси се четвърти. — И да клекна пред него да се грея…

Сър Чарлз, изчаквал ги търпеливо досега, внезапно подметна:

— Атавизъм!

Всички се извърнаха смаяни.

— Атавизъм! — натърти той. — Огън, печено месо, все едно неандерталци в пещерата! А пък аз ви готвя за господари на света.

Тези му думи пресякоха разговора. Всички продължиха да се хранят с наведени очи. Ала той знаеше, всеки от тях оставаше горе — при ливадата, при огъня, при бифтека си.

Трябваше да влезе в действие психотерапията!

— Лявата редица — извиси глас сър Чарлз, — на работа към новите строежи! Дясната — на близък лов! Джек, Мигуел и Булгаро — в подводницата за китове!

Досегашният пленник трепна. Какво значеше това? За пръв път! Признание за равноправие? Или изпитание?

И нещо пърхна в душата му.

Към повърхността! А това означаваше — по-близо до обществото, неговото общество, а не тая сбирщина; по-близо до тия, които не можеше да забрави и в най-сладостната наркотична дрямка.

И там, до повърхността би могъл…

Дали би могъл?

Тримата се приготвиха бързо. И най-бързо, дори подозрително бързо Булгаро. Препасаха на гръб портативните си водометни двигатели, окачиха на гърдите хранителните балони, взеха ултразвуковите си пушки, мушнаха в коланите няколко ръчни гранати в случай на засечка. И се намъкнаха през люка.

Джек Елбери включи двигателите и подводницата се отдели плавно от дъното. Взе да набира височина. Скоро от погледите им изчезна, стопи се в мрака малката крепост, построена върху обширна котловина на дълбочина точно две хиляди шестстотин и петдесет метра. Под тях в звуковизора се видя насеченият придънен релеф: огромни планински вериги, които някъде се подаваха над повърхността като острови: тесни каньони, по които протичаха дълбочинните течения; угаснали вулкани; потънали коралови острови и пространни тресавища от дълбокоморска тиня, натрупвана през вековете от черупчиците на милиардите измиращи микроорганизми.

Подводното плаване вече не беше придружено с толкова опасности сред намножилите се гигантски мекотели както при първите спускания. Акванавтите разполагаха с мощно оръжие, способно да порази всеки враг, с каквито и размери да бъде, от разстояние над сто метра.

Дълго бе мислил за това сър Чарлз — за сигурната защита на града и хората си. И когато по радиото научи за опитите на инженер Уилям Смит да създаде подводна ултразвукова сонда, той изведнъж прецени — та тъкмо това му бе най-нужно. За щастие нямаше защо да отвлича изобретателя, нито да го прави наркоман. Щом зърна вписаната в чека сума, инженер Смит тозчас видоизмени сондата си в ултразвуково оръдие. Подобно по принцип на кашалотското, но със стократно по-голяма пробивна мощ.

Освен трите пушки в ръцете на акванавтите подводницата беше въоръжена с половин дузина ултразвукови оръдия с такъв кръгов обсег, че да не остане уязвимо място по корпуса й.

С цяла такава батарея бе защитена и подводната крепост, което поне засега й създаваше нужната сигурност.

Нагоре, надолу, встрани, се чернееше безкрайната бездна, еднообразна, убийствено заплашителна, прорязвана от прелитащите светещи животни, в която подводницата се носеше напред, изтласквана плавно от ракетите си.

— Като светулки в юлска нощ! — подметна дон Мигуел, за да продължи прекъснатия на трапезата разговор.

— И калмари, малко по-големи от твоите бичета! — прекъсна романтичния му унес Джек.

А Булгаро мълчеше, преценяваше, дебнеше най-сгодния момент за бягството. Всички Булгаро, нещо неприсъщо за италианците, умееха да мълчат. Щеше да избяга, щеше да изплува на повърхността, да дири кораб, остров, плаващо дърво. С възможните рискове. Но щеше да опита. Повече не можеше… Нямаше право…

Дълбокомерът показваше, че се изкачват бързо нагоре. А наоколо не се мярваше никакъв едър дивеч. Сякаш с някакво свръхсетиво хищниците, които сега трябваше да служат за тяхна плячка, се досещаха, че акванавтите не се боят от тях, че са по-силни от тях.

Ултразвуковият екран понякога улавяше бягаща пред пътя им гигантска сянка. После отново загасваше, прорязван само от искрите на преминаващите дребни същества.

Внезапно там светна едно голямо петно. С ясни очертания, с тъпа муцуна. Китова акула! Безобидна планина от месо. Богато разнообразие в калмарското им меню… Ала преди ловците да я наближат на достатъчно за стрелба разстояние, жертвата им наведе глава и заби отвесно в дълбините.

Подводният кораб не беше нагоден за такъв висш пилотаж. Без да я изпуска от апаратите си, Джек я последва в снижаваща се спирала.

Тогава Марио Булгаро сметна, че е настъпил очакваният миг. Издебнал залисията на спътниците си при лова, той отвори вратата и изскочи навън, стиснал в ръце пушката си. Пусна с пълна сила гръбния си ракетен двигател, полетя и той като калмар.

Водните слоеве вече почваха да просветляват над главата му, когато усети как някой хвана крака му. Извърна се рязко, готов да натисне спусъка. Но се поколеба. Не беше способен да убие човек…

— Чакайте! — извика почти в ухото му Джек Елбери. — Я вижте!

Погледнал нагоре, където сочеше ръката му, беглецът трепна в ужас. Не беше нужно да насочва портативния си звуковизор. В бледия сумрак на разстояние петдесетина метра се виждаше огромна сянка, която заплашително кръжеше около тях.

Древният кархародон! Бялата смърт!

Макар и толкова могъща, само мускули и зъби, тя не нападаше веднага, а заобикаляше, дебнеше, докато се убеди напълно в необходимостта от нападението.

— Какво сме ние за нея! — пошепна Булгаро. — А като истинска акула все хитрува, разучава…

Джек отвърна:

— Истинска акула! Та кой може да каже какво е поведението на истинската акула! Някак без логика. По-право подчинено на друга логика. Като пришълци от друга планета.

— Или от друга епоха — додаде ученият. — Идва със заложената й от природата логика отпреди петстотин милиона години.

Уверени в силата на оръжията си, двамата можеха да си позволят тая беседа, повече подхождаща за някое спокойно кътче у дома, опрели гръб о гръб, с пръсти върху спусъците.

— А вие ще се върнете с мен! — додаде Джек с равен глас. Но в тоя глас Булгаро усети желязна заплаха. — Иначе ще ви убия!

Ясно, нямаше да се поколебае.

— Никой, който знае тайната ни, няма право да ни напусне!

Това е то, крайната необходимост. При липса на друг изход, Булгаро вдигна пушката си, но Джек, Морския Тарзан, пъргав като риба във водата, ловко, с един удар я изби от ръката му. И тя увисна на ремъка, с който бе вързана.

— Чуйте! — заплаши го той. — Вие се страхувате да ме убиете. Не смеете да убиете. А аз смея… Престрашил съм се вече…

Не довърши. Вярна на акулската си същност, Бялата смърт се стрелна към тях, хлъзна се сред водните струи, самата тя все едно струя от грация и ужас.

Джек го изблъска над себе си.

— Пазете се!

А той увисна във водата насреща й с насочена пушка.

Огромната сянка наближи мълниеносно, израсна, уплътни се, разперила гръдните си плавници като крилата на свръхзвуков самолет, показа цялата мощ на мускулите и на чудовищната си паст, способна да нагълта автомобил, камо ли човек.

А Джек не стреляше. Изчакваше я, загледан в малките й очички отстрани на тъпата муцуна.

— Стреляйте! — извика Булгаро, като се мъчеше да хване отново увисналата на ремъка пушка.

Гласът на Джек се чу съвсем ясно:

— Не се месете! За пръв път ми се случва. Да яздя такава акула…

— Вие сте луд! — изкрещя Булгаро.

— А вие забравяте, че аз съм Морския Тарзан! — отвърна оня отдолу. — Иначе нямаше да бъда… Не се е родила акулата, която ще ме убие…

После, изчакал я колкото трябва с точност до част от секундата, видял кога хищницата замижава с очи, което е сигурен признак, че ще отвори устата си, Морския Тарзан отскочи с водомета си няколко метра над нея. Отскочи, дето се казва, на косъм от раззиналата като входа за ада паст, осеяна с няколко реда зъби, подобни на сатанински сталактити и сталагмити в червената й уста пещера.

И я възседна, подпрял се в черния й гръбен плавник, който остана да стърчи цял метър над него.

— Не стреляйте! — предупреди го пак той. — Не ми разваляйте удоволствието!

Удоволствието! А доктор Булгаро се бе сковал от ужас. Ако някой писател опишеше това събитие, щяха да го нарекат направо лъжец. А животът какво ли не измисля?

Под него се носеше допотопното чудовище, смаяно от необичайното изчезване на плячката му, поклащащо като всяка акула гигантската си морда да улови посоката на миризмата й, а върху него, прикачен като риба прилепало, ужасяващо незначителен, Джек се пъчеше и крещеше.

Булгаро дочу познатия му стих от Шекспир:

— „Има много на света, друже Хораций, което не са сънували нашите мъдреци“.

В този миг в ушите му удари засилващият се бумтеж от водната помпа на връхлитащ калмар.

И го видя в звуковизора си.

— Кракен! — извика той, насочвайки натам оръжието си.

Морския Тарзан се обърна. И видя, огрени от фенера на Булгаро, източените към него, сякаш изстреляни от антимира, калмарски тентакули, чиито основи се губеха в непрозрачността на водата — там, където според здравия разум трябваше да се намира, все още невидимо, туловището му.

А невидимата заплаха е винаги по-опасна. Затова той включи фоновизора си. После се отхвърли от гърба на трепналата от уплаха под него планина от мускули, за да насочи и той смъртоносния си лъч между разискрените в свирепа стръв немигащи очи на калмара.

Изведнъж тази лавина от ярост и омраза, тая стоманоподобна ракета от воля и сила, разсечена от двойния звуков откос, омекна, превърна се в безформена маса, като огромна разплута медуза.

Тогава доплува и тореадорът, помъкнал въжето, с което окачиха на буксир чудовищния си дивеч. Препитанието на Мериленд за още един ден беше осигурено.

Нямаше какво да стори. Доктор Булгаро се прибра в очакващата ги подводница, дебнат от двамата си пазачи. С обронена глава.

Прекалено малко трая поривът му за свобода. Апатията отново го обгърна — ведно със събудената стара жажда за морфин. Морфинът се намираше долу, в сейфа — символът на двойното му робство: на сър Чарлз и на отровата.

И вътре, докато Джек Елбери подкарваше подводницата по обратния път, дон Мигуел съвсем изненадващо приближи до пленника и му пошепна в ухото:

— Потрай! Ще му дойде времето! Заедно ще им се измъкнем!

Неочаквано получил надежда, Булгаро едва се сдържа да не изкрещи:

— А защо не сега? Двама срещу един!

— Не! Не му е времето!

А имаше предвид другото. Златните буци, пръснати по дъното. Без тях закъде…

— Ще се измъкнем! И то богати… Като индийски махараджи…