Петър Бобев
Светещата гибел (29)

29

С последни усилия, следван от ескорта на побеснелите за кръв акули, Морския Тарзан влетя в крепостта. Отпаднал. И не толкова от загубата на кръв, колкото от овладялата го неудържима жажда за морфин. Трябваше му морфин — да удави заговорилата съвест, да задуши нарастващото недоволство от всички и най-вече от себе си, да притъпи обзелите тялото му треперещи спазми, да успокои болката в разкъсания врат. И тая противна сухост в устата, въпреки обгръщащата го отвред вода, тоя влудяващ сърбеж. И убийствено главоболие…

Морфин! А после да става каквото ще…

В града царуваше трескава възбуда. Намръщени и гневни или разплакани и хленчещи, всеки според нрава си, акванавтите сновяха по коридорите или лежаха озлобени в креватите си, проклинаха себе си или се караха с другарите си.

Джек влезе в стаята, където бе оставил привидно обезвредения шеф, но сега препълнена с възбудена, надвикваща се тълпа от побеснели за поредната си доза наркомани.

Сред тях — единствен спокоен, високомерно усмихнат, макар и вързан на трона си, сър Чарлз. Успял да си направи незабелязано инжекцията, той можеше да ги изчаква още дълго време, ликуващ от надмощието, което пак бе придобил над тях.

Джек Елбери усети почти физически, като острие на свредел, вторачения поглед на стоманеносивото му око. Чу злобния въпрос, бог знае за кой ли път поставен:

— Ще ми се подчините ли, негодници?

Джек Елбери, разбутал гневно тълпата, се изправи над него.

— Кажете… Кажете шифъра… Нямам време…

Сър Чарлз изръмжа решително:

— Не разбирате ли, глупаци, че няма да го издам! Нали тогава вие тозчас ще ме зарежете? Не проумяхте ли най-сетне, че аз трябва да бъда пръв? Роден съм за това. И ще си остана пръв. Ако не — по-добре да ме няма…

— Кажете! — пристъпи заплашително Джек сред мътилката на изтичащата си кръв, подобна на кървав ореол. — Или…

— Отвържете ме! — изгледа го високомерно, макар и отдолу, макар и вързан, външно безсилен, сър Чарлз. — Тогава ще дам морфин всекиму, който дойде да ми целуне за прошка ръка… Като на крал…

Не довърши. Побеснял от обида, от потисканото досега чувство за унижено достойнство, от жажда за наркотик, от болка Джек скочи отгоре му и стисна с последни сили гърлото му.

— Шифъра…

Забравил бе, че тъй, при анаеробния им живот, не можеше да го удуши.

И го блъсна назад.

Сър Чарлз изфуча:

— Паплач! Който иска морфин, да целува ръката ми…

Морския Тарзан усещаше, че вече губи съзнание, пред очите му прелитаха, черни и червени петна, зловеща амалгама от кръв и задгробен мрак. Смъртта настъпваше. Щеше да види и нея… но преди това… Преди това…

Той измъкна ножа си и го заби в гърдите му.

Макар и смъртно ранен, сър Чарлз успя да извика:

— Щом няма да ме има мен… Да не остане нищо от делото ми… И от вас, недостойни…

И без да го видят, натисна с крак отдавна приготвеното за целта копче. Чу се изпращяването на късото съединение. Блесна искрата, която извади от строя ултразвуковата отбрана на Мерисити.

Тореадорът се хвърли върху съзаклятника си.

— Луд! Какво стори ти? А сега…

Спуснаха се и другите.

Ала преди да го докоснат, Морския Тарзан се отпусна безчувствен на пода.

Улисани в разправиите си, наплашени, разтреперани, освирепели за морфин, нещастниците се лутаха из подводния град, проклинайки живота и ориста си. Едни опитваха да поправят ултразвуковите оръдия, а други превъртаха в безсмислена треска шайбата на сейфа в луда надежда да налучкат нейния секрет.

Така не усетиха как покрай крепостта им почваха да се събират дълбокоморските чудовища. И вече уверили се в беззащитността на малките нахални натрапници, те обикаляха наоколо, заедно болни и здрави, лазеха по кристалните куполи и опитваха издръжливостта им с пипалата и стоманените си клюнове.

Някой от тях, по-находчив, успя да изкърти едната крепостна врата. И провря бързо светещото си пипало, което тозчас заопипва вътрешността. После се намъкна второ, трето… От другия вход проникнаха още няколко ненаситни исполински длани, които започнаха да ловят случайно попадналите им жертви и да ги измъкват навън, както езикът на хамелеона хваща кацналите наблизо мухи.

А сър Чарлз, още жив, шепнеше с все по-отпадащ глас:

— Умира… Последният… Истинският крал… Последният…

И със сетни сили, повече стон, отколкото думи, притихна:

— По-добре мъртъв, но крал…

За пръв път бе погледнал света с две очи: с едното, сивото — искрящо от омраза, от дива, неугасима злоба към всички, които му бяха попречили; с другото, тъмното, по-топлото — някак примирено, с човешка мъка, с човешко съжаление за незавършеното дело…