Петър Бобев
Светещата гибел (5)

5

Четириногия не намираше покой от настойчивостта на Белязания. И сега, едва достигнал дълбочината, в която всяка светлинка изчезва — там, където средноголемите калмари се бяха отдали на брачния си танц — той тозчас обърна нагоре, не успял да засити глада си. Бе дочул отново през водните пластове прелъстителната серенада на съперника си.

Ала насред път видя със звуковото си зрение как от дълбините изплува огромна акула — от ония, които много рядко излизат на повърхността и затова малцина от повърхностните обитатели я познават. От никоя друга акула не се боеше Четириногия. Напротив, всички те му служеха за храна. Само от тая, от Бялата смърт — със сила и пъргавина, равни на неговите, но въоръжена къде по-добре с огромна двуметрова уста и чудовищни трионени зъби, способни с едно сгризване да отръфнат от снагата му няколкотонна хапка. Затова без двоумене се отклони от пътя й.

Белязания тоя път не побягна. Твърде дълго бе отстъпвал, твърде много мъжка сила и воля за победа се бе набрала в могъщото му тяло. Той изръмжа своето предизвикателство и подложи четвъртитата си глава срещу удара на врага. Двете чела се срещнаха с трясък като два сблъскали се локомотива. Но не дочакали да се опомнят, и двамата налетяха пак. Втори тласък и гейзер от водни пръски. После ново отдръпване и ново налитане.

Тогава Четириногия доказа, че не току-тъй бе излизал победител във всичките си досегашни двубои. Доказа, че за победата не е достатъчна само груба сила, че е нужна, и може би в по-голяма степен, и съобразителност, и хитрост, ако щете — и разум.

В последния миг той се отклони ловко, така че вместо да удари с глава, успя да захапе долната челюст на противника. Челюстта, това е най-уязвимата част на кашалота, ахилесовата му пета. Наистина понякога той може да се изхрани и със счупена челюст, всмуквай плячката си. Но каква плячка — дребосъци! Винаги недохранен. За големите калмари, архитевтисите, са нужни здрави челюсти, които да мачкат жертвата, да я задържат, да не я изпускат, щом веднъж са захапали.

Белязалия заскимтя болезнено. А Четириногия не спираше да натиска, да огъва вече проскърцващата кост. Още малко, секунда може би, и щеше да го срази напълно. Така осакатен, съперникът не е никакъв съперник.

Наоколо животът продължаваше. Не се вълнуваха дори и самките. Който и да надвиеше, все нямаше да останат без повелител. Нека се бият, това си е тяхна, мъжка работа. А те щяха да приемат всеки изход от борбата. Бе им нужен водач, дързък, силен и смел, който да ги пази от враговете и да се грижи за тях, затова не се интересуваха дали това ще бъде Четириногия, Белязания, или някой трети. Само да е най-силният…

Примамени от мириса на раните, които двамата си нанасяха, единствени няколко сини акули се бяха осмелили да ги приближат с надежда, че тоя път може да им се усмихне щастието.

Изведнъж в разгара на боя Четириногия дочу тревожния сигнал на кашалот, който се задушава. А в живота на китовете няма по-властен призив, вроден в дивите им сърца от онова далечно време, когато са правели първите си опити да завладеят враждебната водна стихия. Никой кашалот не може да му устои. Четириногия отпусна противника си, който остана да лежи повърхността, задъхан от умора и напрежение, вирна опашка и се стрелна надолу. Вече го знаеше: по гласа на удавника, по ехото на звуковия си прожектор, по миризмите на страха — от жертвата и на яростта — от нападателя, по хилядите съпътствуващи битката звуци — едно дете от неговото семейство се задушаваше в обятията на чудовищния свръхкалмар китоубиец.

С луди тласъци на опашката Четириногия се носеше надолу. Морската синева, прорязвана като със сребърни светкавици от подплашените при втурването му риби, притъмня. Обгърна го мракът — вечният мрак на океанската бездна. Но за него морето, от повърхността до дъното, беше свят от звуци, в които той умееше да се оправя отлично, по-добре от сухоземните зверове в гората нощем. Там, в тъмнината, където очите са излишни, отразеният звук заместваше напълно зрението.

Виковете за помощ затихваха. Значи, отслабваше и жертвата. Само гневните писъци на нещастната майка не спираха, издаваха, че битката още не е привършила.

Ето, самецът го видя в звуковия си прожектор. Чудовищното мекотело, обхванало с едното си ловно пипало кашалотчето, с другото посягаше да докопа разярената майка, която беше увиснала със зъби на триъгълния му плавник, както увисва косатка в устата на беззъб кит. С последни сили тя опитваше да го върне към повърхността, докато неговата водна помпа се мъчеше да насочи струята си така, че да ги отведе по-скоро в недостижимите за бозайниците дълбини, в неговото царство.

Майчината самоотверженост бе задържала убиеца, не му бе позволила да развие изключителната си скорост.

Четириногия отправи откоса на ултразвуковото си оръжие между огромните, преливащи в зелени огньове очи на свръхкалмара. И нищо! Или почти нищо! Само зеленикавите пламъчета преляха в сиянията на раздухвана жарава. Налагаше се другото — ръкопашният бой, вкопчването на тяло в тяло, на мускули срещу мускули, на сила срещу сила. И с устрема на цялата си ярост той се хвърли срещу врага. Чудовището го изпревари. Доказа, че и то има мозък. Пусна жертвата си, сякаш я запокити с огромната си ръка, и се извъртя, та метна към новия противник двете си тентакули, които завършваха с петметрови лапища, осеяни с подобни на тепсии смукала и тигрови нокти. Останалите му осем пипала, наподобяващи колосална актиния, в средата на която щракаше неправдоподобно големият папагалски клюн, се изправиха като гора от оживели възлести клонаци. Неизтощимата му помпа с два тласъка го изхвърли напред и преди Четириногия да се опомни, калмарските вендузи залепнаха в гладката му кожа, острите нокти се впиха дълбоко в плътта.

Кашалотът бе свикнал да се сражава с калмари. Та нали, за да доживее до днес, бе водил ежедневно, ежечасно дори, боеве с тях? И да ги побеждава. Но сега, уви, сега беше съвсем различно. Това не беше обикновен калмар, това беше свръхкалмар, страшилище, някаква стихия, олицетворила непоколебимата враждебност на морската бездна.

Едва сега той успя да прецени големината и силата му. Тентакулите, които настойчиво го притегляха към алчно проскърцващия клюн, бяха поне два пъти по-дълги от самия кашалот, а тялото зад тях изглеждаше огромно.

Майката пусна плавника на врага и се хвърли към детето си, подложи под него гръб, за да го измъкне по-скоро на повърхността. Не помисли дори да помогне на водача. Останалото беше негова работа. Той трябваше да се бие — нали затова беше водач?

Опомнил се най-сетне от борбата, Белязания също се бе спуснал към пищящото кашалотче, но достигнал полесражението и видял, че съперникът му води боя безмълвно, без да иска помощ, обърна и той нагоре подир спасените майка и дете.

В туй време Четириногия опитваше един след друг всички познати похвати, усъвършенствувани при хилядите му битки. Той се завъртя като пумпал — дано се отлепи от страшните вендузи, дори ако остави и парче от кожата си по тях. Напразно, това не бяха обикновени калмарски смукалца, не бяха обикновени калмарски тентакулки — това бяха оръжия за убиване на китове.

Отскочи нагоре — безполезно. Докопа случайно едното пипало, сдъвка го настървено. Пак безуспешно. Зъбите му потъваха напразно в жилавата като гума плът.

А свръхкалмарът, убеден в превъзходството си, го държеше здраво. И напрегнал водната си ракета, го увличаше в още по-големите дълбочини. Ясно, знаеше го — кашалотът няма да издържи дълго без въздух…

Четириногия усещаше как огромното налягане на трикилометровия воден слой смачква гърдите му, как сърцето му учестява пулса си, как покрай очите му започват да преминават червени светкавици — не прелитащите светещи твари, а отблясъците на гаснещото съзнание. Трябваше да направи нещо. Иначе го очакваше гибел — сигурна и безпощадна. И той изведнъж реши. Знаеше ли го отпреди, или се досети сега? Пипалата бяха силни на опъване, на дърпане. Дали щяха да се окажат такива и на обратния натиск?

Събрал цялата си мощ и цялата си воля за живот, той се стрелна тъкмо натам, накъдето го притегляха те и откъдето толкова се боеше. Така излезе — пипалата не успяха да го спрат. С дива ярост той налетя между зловещите очища, блъсна се с всичката си, удесеторена от отчаянието сила там, където се намираше защитеният от хрущялния си череп калмарски мозък.

Зашеметен, врагът му изблъвна чернилния си облак, зад който помътня феерията на пламтящите морски твари, огънят в очите му за миг погасна, неволно отслаби убийствената си хватка.

А кашалотът, замахнал с челюст да нанесе и той някаква рана и случайно улучил едното му око, усети как изпращя разпраната роговица, как се плисна очната течност — цяла бъчва.

Не изчака да разбере всичко. Остави ослепеното, още зашеметено от удара чудовище и се стрелна към повърхността.

По чудо избегнал сигурната гибел…