Петър Бобев
Светещата гибел (26)

26

Тоя път след инжекцията доктор Марио Булгаро не можа да се отдаде изцяло на унеса. Лежа така половин-един час в тежък, мъчителен полусън, в непоносима борба между семейната обич и отровата, която опитваше отново, както преди, да го подчини напълно на своята власт.

Всеки път, когато отслабнеше силата на наркотика, Булгаро усещаше как го обхваща убийствено сънлива безсъница, при която уморените клепачи напразно опитваха да се затворят; как сърцето му започваше да бъхти като ранено животно в смазаните от непоносима тежест гърди; как го обхващаше оня животински страх, за разума безпричинен, но за измъченото му съзнание тъй ясен и натрапчив: от хората, от предметите, от целия свят, от себе си най-вече — всеки път тогава той почваше да се проклина, да се презира, да се ругае с най-обидни имена.

Но щом като вземеше определената доза, тозчас съзнанието му се проясняваше, страховете се разсейваха, ставаше му леко-леко, доспиваше му се и той наистина заспиваше.

Само тоя път — не. Срещата с най-милите му същества разтърси из основи цялото му съзнание, цялото му подсъзнание, всичко, което беше Марио Булгаро.

Никога преди това не се бе случвало — час след инжекцията да стане. Сега стана, по-право скочи, тревожен, нетърпелив, че в това време може да се е случило нещо непоправимо.

Излетя в коридора. Сигурни в действието на морфина, пазачите му го бяха оставили под надзора на по-надеждния тъмничар.

И се спря. Сега накъде? Къде да ги търси? И докато ги търси, няма ли пак да се натъкне на някой от бандата?

Тогава чу през вратата на апаратната зала тревожното писукане на аварийния приемник. И влезе вътре. Дежурният акустик тъкмо разчиташе шифъра на сигналите по неравното им засилване и отслабване.

— Чий е? — запита Булгаро.

И тъй като отдавна го считаха свой, акустикът отвърна:

— На момчето… Синът на пленницата…

Всеки хранителен цилиндър беше снабден с инфразвуков вибратор, който по волята на пострадалия или пък при авария автоматично се включваше и започваше да изпраща тревожните си призиви в Центъра, като посочваше посоката и разстоянието до местопроизшествието. Всеки апарат с отделен код.

Всякаква сънливост, всякакво безразличие, доколкото бе останало, мигновено се изпариха.

Надделя едно — чувството за дълг, привързаността, поривът да помогне, да ги спаси.

Синът му се намираше в беда… Безсъмнено и жена му… В беда… Сами… В тая черна пустош… Тъй незапознати с нея…

Той включи фоновизора в определената посока и на определеното разстояние. И различи ясните силуети на обсаждащите калмари.

Доскорошната човешка отрепка, по чудото на любовта, изведнъж се превърна в човек, в някогашния Марио Булгаро. С ясен разсъдък, с непреклонна воля, с неудържима жажда за действие.

Той се измъкна дебнешком от града, влезе в хангара, освободи едната подводница от придържащите я въжета, после се промъкна през люка и хвана управлението. Знаеше, срещу подобно калмарско сборище е безсилна обикновената ултразвукова пушка, която е с по-малка сила и с по-малък запас от енергия. Само мощните оръдия на подводницата биха могли да свършат работа в случая.

Пусна леко двигателите, стиснал щурвала. И корабът неусетно се измъкна от подслона си. После увеличи скоростта, хванал в корабния фоновизор калмарското множество и пещерата зад него.

Наоколо прелитаха на облачета светещи скариди, рачета и риби, както се изсипваха някога покрай прозорците на вагоните искрите от старите парни локомотиви.

А в приемателя продължаваха да писукат тревожните сигнали на Сашовото алармено устройство. И нищо друго — ни пукот на пушка, ни някакво движение, ни какъв да е признак за човешко присъствие.

Неочаквано той чу зад гърба си рязък глас:

— Не мърдайте!

Булгаро само извърна назад глава. И видя Девид Дейвис, настръхнал, с разкрачени нозе, стиснал в мечешките си лапи насочената напред пушка, изпънал от напрежение още повече хипертрофираната си долна челюст и впил в него пронизващия поглед на сивите си очи. С изглед на неандерталец, решен на всичко, готов за всичко.

— С какво право? — запита Булгаро.

От предишните изтънчени обноски на светския човек нямаше помен. Останал бе един истински неандерталец, наближил плячката си.

Той почти изкрещя:

— Сега не аз съм длъжен да давам обяснения. Сега аз заповядвам.

И за по-голяма убедителност опря оръжието си в гърба му.

— Обърнете назад! Към повърхността! И оттам — на брега!

Без да променя посоката, доктор Булгаро предложи друго:

— Вижте, мистър! Аз също нямам намерение да се връщам. Нека спасим първо сина ми и жена ми, а после ще бягаме заедно.

— Не! — викна Дейвис. — Никакви отклонения! Ония ще ни усетят. И ще ни настигнат. Няма време.

Веднъж и на него да му се усмихне щастието. Нима щеше да изпусне случая? Възползувал се от размирието, той се бе намъкнал в подводницата. Тогава все още не се бе решил да бяга. Щеше му се само да я поразучи, да усвои механизмите й. Убедил се бе напълно, че само за тая подводница, с нейната апаратура, с фоновизора и главно с ултразвуковото и оръдие би измъкнал от оръжейните магнати милиони. И все пак — птичката на щастието каца веднъж на рамото. Нима имаше право да изпусне другата тайна — той си даваше ясна сметка за това, имаше достатъчно интелигентност — тайната на анаеробността.

И там, докато се бе колебал, в подводницата бе влязъл сам, сякаш докаран от Фортуна, богинята на щастието, самият изобретател.

А това, именно това, Девид Дейвис не би изпуснал. Не би си го простил. Да изтърве птичката на щастието тъкмо когато беше кацнала и на неговото рамо. Нима заради някакви сълзливи подбуди щеше да тръгне и да спасява жени и деца. Щяха да ги спасят ония, от Мериленд. Той дори не помисляше да се бави повече. Всяко протакане можеше да му струва всичко.

Дейвис отново го блъсна с пушката в гърба.

— Веднага нагоре! Иначе…

И почна да брои:

— Едно… Две…

Преди да изрече „три“, Булгаро се извърна и скочи отгоре му. Първом улови пушката, да я обезвреди. Но къде можеше да се мери дребният учен, сега доизтощен от морфина, с якия си, набит враг?

Англичанинът, то се знае, не мислеше да го убива. Да не е малоумен, че едновременно с откривателя да загуби и откритието?

Блъсна го с чело в корема и го остави така обезсилен на пода, а той се огледа за нещо, с което да го върже — някаква връв, тел или проводник.

А доктор Булгаро по чудо не бе изгубил съзнание след тоя подъл удар. И така повален, сразен, той разбра. Не би могъл да се бори с нападателя, нямаше никакви изгледи да го победи. Но все още можеше да му попречи, да го възпре. Защото знаеше уязвимите места в отделните инсталации. Ученият се превъртя неочаквано и с един замах на водолазния нож сряза проводника на тока за оръдието. Блясък, пукот! И от направеното късо съединение изгоря модулаторът на цялата корабна артилерия.

Подводницата беше напълно беззащитна!

И докато Дейвис, проумял мигновено отмъщението му, побеснял от безсилен гняв, го риташе злобно в корема, в гърба, където попадне, в екрана на звуковиждащото устройство се появи образът на чудовищен архитевтис, който нарастваше бързо, запълваше го, вторачил през него изцъкления поглед на единственото си око.

Случайно или все по същия тайнствен усет?

Той, който винаги избягваше отдалеч тоя странен и опасен кристален обитател на дълбините, сега се носеше безстрашно насреща му, присвил отдалеч за изхвърляне като гигантски пружини двете си тентакули.

Булгаро го видя. И стисна зъби. Нека! Щом като не можа да ги спаси, по-добре да загине и той!

Ала Девид Дейвис не беше човекът, който губи тъй лесно самообладание. Убеден в безполезността на оръдията, той се реши на друга тактика. Грабна щурвала и насочи кораба право срещу нападащия циклоп. Ненапразно бе общувал с биолози, ненапразно бе смятан на времето за един от най-добрите подводничари.

С пълна сила се устремиха една срещу друга, с пренапрегнат бумтеж на водните си помпи две ракети: едната жива, другата — от кристал и метал.

Такъв беше замисълът на Дейвис — да удари като таран, на пълна скорост между очите, между сляпото и виждащото, в мозъка…

Ала Едноокия не се поддаде на тая уловка. В последния миг, извил фунията си надолу, той отскочи и прелетя над преминалата отдолу по-неповратлива подводница. И мигом я възседна, метна се отгоре и като гумена лавина, залепна с цялата си лигава мощ, разтърси я с неудържими тласъци, запремята я като играчка в десетте си ръце…