Петър Бобев
Светещата гибел (2)

2

Четириногия! Естествено никой от неизброимите безсловесни морски твари не го бе кръстил така. Въпреки че в техните представи той беше именно това: с два предни плавника като всеки нормален кашалот и с още два задни — случаен атавизъм, странно възвръщане към ония далечни четирикраки предци, които преди милиони години, навлизайки във водата, бяха изгубили станалия им вече излишен втори чифт крайници.

Той се излежаваше лениво на повърхността като обливана от вълните базалтова скала, гален от отвесните лъчи на тропическото слънце. И като истинска скала черната му кожа беше обрасла с морски жълъди, морски патички и пълчища китови въшки. Само прилепените, почти сраснали с него, кръвосмучещи риби миноги и едрите прилепала издаваха, че не е скала, а живо същество, макар и с такава чудовищна форма и големина. Върху гърба му кацаха птици, които набързо клъвваха някоя и друга китова въшка, за да отлетят отново при следващата вълна.

Кашалотът спеше. Цяла нощ бе пътувал с харема си подир придвижващото се на север огромно ято от средноголеми калмари. По-право дремеше, като зайците. Отваряше ту едното, ту другото си око, за да хвърли бегъл поглед наоколо и да задреме отново.

Ушите му въобще не заспиваха. Попиваха всички звукове на океана, тихите цвърчения на кашалотчетата, които опитваха да се заиграят покрай дремещите си майки, сърдитите закани на самките към по-непослушните палавници, подвикванията на ловуващите ведно с тях косатки. Отнякъде се бяха присъединили и няколко бутилконоси китове, едни от най-добрите гмуркачи, то се знае, след кашалотите.

Но виж, това беше друго. Кашалотът се събуди начаса. Бе дочул любовния призив на самец, който опитваше да примами харема му. Лениво дремещата планина от месо се превърна в сринала се скала. Той се втурна срещу съперника си, пронизвайки водните пластове с бойния си вик. По гласа го бе познал — Белязания. Някога една особено повратлива акула, преди да бъде налапана от него, бе сварила да впие зъбите си в горната му устна и така, в предсмъртно отмъщение, му бе оставила тоя белег. Там, в мъжкото стадо, докато летуваха в студените води край ледените планини на юг, те бяха другари братя по участ. Но тук, край женските, които Четириногия бе извоювал след кървава битка с предишния им султан, изведнъж се бяха оказали смъртни врагове. Нагонът за любов, за безсмъртие посредством поколението, ги опълчваше един срещу друг.

Противникът му не устоя. Убеден, че и тоя път не е успял да го изненада, той вирна опашка и заби надолу, сякаш вдигнал знамето на примирието и признал се за победен.

Четириногия се вслушва дълго подир него, додето се увери, че не хитрува, че наистина не мисли да се връща, и чак тогава се успокои. Чак тогава усети обхваналия го глад.

От мъжката свада се бяха събудили и самките. Една подир друга те се гмурваха, за да догонват преминаващите на няколкостотин метра под тях калмари.

Самецът обиколи веднъж стадото, колкото да се увери, че съперникът му не опитва да се присламчи от другаде, после и той вирна опашка като огромна черна пеперуда и се спусна в зиналата под него бездна. Водата бързо потъмняваше. Искрящият във всички посоки лазур се превръщаше в плътна, сгъстяваща се синева, както вечер при слънчевия заник от дълбините изплават заплашителните им сенки.

Под него като сребрист облак се надигна пасаж сардини, някакъв люспест поток от живо сребро, малки метални стрели, понесли се нанякъде по своя си път. Понякога сред тях се врязваха с устрема на пикиращи самолети ескадрили от акули, стада от риби тонове, мечоносци, хищни костенурки. А облакът продължаваше напред, без да почувствува загубата на хилядите жертви.

От непрогледната далечина се зададе нов облак, различен, повече подобен на пулсиращо желе, в което се различаваха само черните очички на дребните калмари. Двата облака се сляха, разбъркаха се. Изстрелвани от водните си ракетки с опашките напред, калмарчетата догонваха набелязаните жертви, обръщаха се мигновено, обхващаха ги с пипала, ухапваха ги с опасните си човки в тила и ги захвърляха мъртви, за да връхлетя с още по-алчна настървеност върху други риби. Така стотици, хиляди безцелно умъртвени риби потъваха в дълбините, а ненаситните убийчета продължаваха със същото ожесточение сатанинската си оргия.

Кашалотът продължи своето спускане. Тая плячка беше твърде незначителна за неговия глад. Синята утайка помътня още повече, удавена от избликналия мрак на бездната.

Прекарвайки поетия въздух през носовия си проход, Четириногия издаваше бързи тракащи звуци, които се отразяваха като от рефлектор от предната стена на черепа му и концентрирани през мастната торба на неговото чело като през звукова лупа, се устремяваха в невидим лъч напред, пронизваха непрогледните водни слоеве и когато срещнеха по пътя си някаква преграда, скала или животно, се връщаха назад като ехо, за да му покажат какво е то.

Ето, той чу, все едно видя с очите си източващата се под него върволица от средно големи калмари. От долитащата глъчка, от опипващите мрака ултразвуци кашалотът разбираше, че там вече пируваха самките с децата си.

В мрака просветваха зелени отблясъци. Без да ги види, със своето ухо той ги бе открил отдалеч — наоколо кръжаха акули, опитвайки да отмъкнат някоя трошица от китовото пиршество.

Обгърнала го бе черната нощ, сред която прелитаха, както падащите звезди разсичат августовския небосвод, хиляди, милиони огнени искри: ноктилуки, медузки, скариди, калмарчета и рибки, втурнали се едни срещу други в непрестанната си и безпощадна борба за оцеляване. В морската бездна няма растения, с които някои биха могли да се хранят. Тук повечето са хищници — един свят на взаимоизяждащи се убийци.

Звуковото му око улови един калмар. За разлика от гигантските си събратя по-дребните главоноги не нападат, а бързат да избягат. Скоростта им е достатъчна да се отскубнат от всяко преследване. И ако не е ултразвуковото му оръжие, никой кашалот не би могъл да се нахрани.

Четириногия отправи в мрака своя концентриран, уплътнен ултразвуков лъч, изстреля го с цялата си мощ, като невидим юмрук върху набелязаната жертва. Зашеметен, калмарът се завъртя на място. В последния миг, в предчувствие на връхлитащата заплаха, послушен на милионгодишния опит, унаследен от прадедите, той изблъвна чернилния си облак, в случая, съвсем излишен, и опита да отскочи встрани. Ала късно. Кашалотът вече връхлетя и дори без да го захапва с челюсти, само с едно смукване на водата го нагълта.

После ехолокаторът му откри втора жертва, ударът на ултразвука зашемети и нея, а ненаситната уста отново я погълна… Трета жертва… Четвърта…

Размахал могъщата си опашка. Четириногия продължи да, се носи с главата надолу в черната бездна сред рояци пръскащи се искри, усещайки как тегнещите отгоре водни маси притисват по-силно дробовете му, смазват ги с непоносимата си тежест.

Тогава чу отсечените удари на някаква помпа. По силата на звука разбра кого ще срещне. И звуковиждащото му устройство хвана образа на чудовищен калмар, три пъти по-дълъг от самия него, който се носеше със светкавична бързина насреща му, тласкан от живия си реактивен двигател.

Той не изчака врага. От дългия си ловен опит бе научил и това — в недостижимите за него океански падини живеят колосални свръхкалмари, които случайно са успели да се опазят, докато са били по-малки на ръст, от нападенията на кашалотите и да достигнат големината, когато никой морски хищник вече не представлява заплаха за тях. Те самите със своята сила и дързост се оказват единствени победители на кашалотите в океана. Истински убийци на китове, за щастие отделни единици, ревниво охраняващи мрачното си и зловещо царство като неоспорими властелини, от които всеки разсъдлив кит е длъжен да се пази.

Забравил глада си, Четириногия се извърна нагоре. Заплува с най-голямата възможна за него скорост. Беше станал предпазлив, ненапразно бе доживял до тая възраст, не току-тъй бе успявал до днес да се справя с всеки враг. Оценил бе силата и на новия си противник.

Ала и калмарът, вместо да връхлита слепешком срещу всекиго, както правеха събратята му, подбираше все безопасна за него плячка: акули, делфини, малки косатки. Такъв бе бил като млад, та нали затова бе оцелял до днес, такъв си и остана. И сега, макар че превишаваше трикратно кашалота, той предпочете да не го нападне. Спусна се насреща му само да го изплаши, да го прогони от ловното си поле.

Усетил с цялото си тяло слабия плисък от опашката на четириметровата акула, която бе минала лекомислено наблизо, свръхкалмарът се стрелна към нея, сграбчи я с четиридесетметровите си ловни пипала — тентакулите — и я примъкна към устата си. Едно клъвване на смъртоносната папагалска човка в тила — и огромната риба беше мъртва.

После, уплел я във възела на пипалата си, той се обърна назад и с бавни, вълнообразни поклащания на опашния плавник се отправи към бърлогата си в мрачния подводен каньон, където щеше да я изгризе на спокойствие и после щеше да си отпочине до новото огладняване.

В туй време кашалотът, достигнал повърхността, излетя над нея на десетина метра височина и се стовари отгоре й сред гейзер от водни пръски. Той вдъхна веднъж, дваж, десет, двадесет, петдесет пъти. Чак тогава, успял най-сетне да пречисти дробовете и целия си организъм от натрупания въглероден двуокис, се насочи към своето стадо. И там, надал тревожен призив, прибрал набързо всички от дълбините, ги поведе веднага на север, по-далече от опасния свръхкалмар в бездната.