Петър Бобев
Светещата гибел (6)

6

Вече три седмици доктор Марио Булгаро все не можеше да се отскубне от блажената прегръдка на Морфея. Така, замаян, той си го представяше ясно — тоя крилат старец, бога на сънищата, сина на Хипнос — Съня, внука на Нощта и накрая — племенника на Танатос — Смъртта…

Съзнаваше го, целият му разум се бунтуваше, ала не можеше да устои. Дори и употребен насила, опиатът не намаляваше пагубното си въздействие, обгръщаше го в сладостна дрямка и после го понасяше върху невидимите си криле в чудните, в приказно красиви сънища наяве, тъй ясни и правдиви — Като осъществени мечти.

То беше нещо вълшебно. Скок в недействителността. Прелитане изведнъж, като по магия, от цялата гадост на истинския свят в другия свят… Съвършен… Безгрижен… Та по-глупави ли бяха хилядите, милионите хипита, рокери, битници — всичките тия „апостоли на новия ред“? И той като другите по-рано го наричаше „наркотично безумие“. А дали то всъщност не беше мечтаният от съвременния човек свръхразум, божественото прозрение в умисъла на живота?

Прекрасната Елена, виновницата за Троянската война, слагала във виното на гостите си „непентес“ — опиум, та да забравят грижите си. Все заради грижите — и Теофил Готие, и Шарл Бодлер бяха станали роби на тая страст… И колцина други…

Марио се чувствуваше толкова лек, само дух, без несъвършената си и тромава телесна обвивка, която преди това го оковаваше като верига към калната земна твърд.

Знаеше, че нейде далече-далече, може би на друга планета, има две същества, любими същества, които го очакват, потресени от скръб. И неговото сърце, и неговият разум бяха убедени, че трябва да страда, че трябва да се бунтува, а в действителност продължаваше да лежи, оправдан пред себе си — и дори доволен, че има такова непоклатимо извинение за своето бездействие. Една малка драма, по-право ехо на драмата, който се разиграваше в подсъзнанието му.

Отначало докторът посрещаше с борба и безсмислена съпротива всяка инжекция. И се бунтуваше. Цялото му същество — и разумът, и чувствата, и тялото. Негодуваше срещу насилието, най-тежкото насилие — не върху тялото, а върху душата.

После съпротивата му бе отслабнала. Той лежеше безразличен и само с лека надежда, че най-сетне ще го оставят на мира, та отново да стане това, което е бил преди — човек, а не безволна дрипа…

Вече усещаше края на наркозата. Усещаше я по промъкващия се смут в душата му, по нарастващото чувство за неудовлетворение и тревога. Обхващаше го срам, погнуса от себе си, че не опитваше да побегне, че не убиеше някого, че не свършеше със себе си — каквото и да е, но да се предпази от това, на което го обричаха — не само на сигурна гибел, а и на още по-лошото, на гибел след падение.

Развълнуван, той се надигна и излезе на верандата. Седна до задрямалия си пазач. Дон Мигуел вече не се безпокоеше за затворника си, убеден от личен опит в силата на наркотика, най-яката верига.

Нощта настъпваше в цялото си тропическо великолепие. Върху обсипания с брилянти кадифеносин небосвод се открояваха като гигантски черни пера поклащаните от пасата палмови листа. Океанът спеше, почти неподвижен като полиран базалт. Само нарядко пробягваше с шепот малка вълна, приплискваше лениво в посребрения от луната пясък и се отдръпваше леко. Сякаш огромно ласкаво чудовище въздъхваше на сън. Ту тук, ту там базалтът се пропукваше и изхвърляше от черната си вътрешност залпове летящи риби, които изпърхваха във въздуха като едри водни кончета и цамбуркваха обратно във водата, оставяйки подире си безброй преливащи едно в друго водни кръгчета.

За да се оправдае, дон Мигуел промърмори сънливо:

— Сър Чарлз нареди да спрем…

Доктор Булгаро го изгледа. С радост, с все още неизгубена надежда. Може би е съжалил, може би се е разкаял…

— Ами… — испанецът сви рамене — да те направи по-сговорчив. Ние всички така… Викаме, бунтуваме се… Пък като свърши морфинът, омекваме…

— Не и аз! — натърти Булгаро.

И веднага му се стори, че с това самохвално изявление опитва повече да излъже себе си. Затова отклони разговора:

— Къде се загуби той напоследък?

— По неговите си работи… Оправя си сметките…

— Впрочем, какво работи той? Откъде толкова пари?

Дон Мигуел се озърна, после се наведе затворнически:

— Мога да ти го кажа. Защо пък не? Ти вече си наш, щеш или не щеш… — И добави. — Той е крал…

Булгаро сви устни:

— Знам. Сам ми го е казвал. И втълпявал…

— Не, не за това. Дали е внук на английските крале, или не — това си е негова работа. Той е истински крал. Само че крал на черния бизнес…

Булгаро прехапа устни. Значи тъй, значи оттам тая власт над хората, това разточително богатство! Черният бизнес — най-доходната дейност, опасна и примамлива — търговията с наркотици, поделена между банди и бандички, но всички обединени в цели контрабандистки тръстове, истински кралства в престъпния свят, управлявани по-самовластно от което и да било кралство на земята. Със свои закони, със свой морал, свои армии и полиции.

— Сър Чарлз пристига утре — побърза да му съобщи бившият тореадор. — Тогава ти ще трябва да проговориш. Не се инати! Защото и тъй, и инак все ще се огънеш… Пред нея всеки проговаря…

— Пред коя?

— Пред леди. Леди Мери. И тя идва утре. Ако той е крал, тя пък е кралица.

Той сгърчи многозначително рано набръчканото си от порока остро и изпито лице.

— Всъщност тя е луда! — пошепна той. — Ама наистина луда. Но той я слуша. Заслепен. Тя е душата му, тя му дава всичките идеи. А той само ги привежда в изпълнение. Нейно е хрумването да те отвлечем. И всичко друго. Ти я знаеш, тя ти сложи хлороформа, когато те отвличахме.

— Помня само, че беше много красива.

— Не само красива. И умна, цяла магьосница. И другата идея е нейна. Главната идея. Да завладеем океана, та да се махнем от гнусотата на света, да си създадем наш, собствен свят, по наш вкус, по наша наредба…

Докторът започваше да усеща непознато досега неудовлетворение, неясно вълнение, нетърпение. Жажда, но не за вода — жажда за губещата се лекота. Коварната магия опитваше да подчини и него, и неговата воля.

— Луда е! — натърти тореадорът. — То ние всички ще полудеем накрая, ама Леди вече наистина е луда. Взема тройни дози, от такава доза бик умира, а тя… Ако не взема, не може дори да стане от леглото, краката и треперят, крещи, вие…

А доктор Булгаро в това време мислеше за другото, за случайното подмятане на своя тъмничар, за своята сетнешна участ.

— Значи тъй! — пошепна той. — Банда контрабандисти…

— Чакай! — дръпна се обиден дон Мигуел. — Ние тук не сме бандити. Ние сме Новите хора, истинските представители на рода ХОМО АКВАТИКУС, новата раса, на която принадлежи бъдещето…

Ученият се намръщи.

— Нова раса от стари морфинисти!

Мигуел скочи.

— А ти! Ти да не си по-друг? Ще видиш, лесно се научава, трудно се отучва…

— Аз ще се отуча! Само да се отърва от вас.

Тореадорът се разсмя мрачно.

— Тая няма да я бъде! Който е дошъл сред нас, вече не ни напуска. Бик, който стъпи на арената, излиза само мъртъв. Ние сме истинско братство. Може би единственото братство на равенството. Всеки от нас — с еднакви нужди, с еднакви желания… Та ние не току-тъй, ние сме бунтари, докторе, недоволни от оня прогнил свят. И бягаме от него, от цялата му гнусота…

— Значи, дезертьори?

— Дори и така, но дезертьори в името на нещо по-добро.

Дон Мигуел изведнъж се успокои. Ясно, като всеки морфинист — на пристъпи. Седна отново.

— Впрочем, какво знаеш ти от живота? Откак си се излюпил. На училище, в университета, и оттам направо в института. Своего рода дезертьор от истинския живот. Само че без да го познаваш.

— Нима бикоборската арена е животът?

— Другото, докторе, другото… Преди арената… Пък и след арената… Барселонско гаменче, това бях аз… И джебчия… И касоразбивач… В затвора, тъй като няма какво да се прави, измислих най-хубавия си удар с шпагата, който после ме прослави… Триметрови афиши с моя портрет… Блъскащи се за билети тълпи… Овации след всеки пронизан бик… Докато… Това е славата… Само едно камъче… Недобре пресят пясък… Случайно или нарочно… Подхлъзване… И болницата… И първата инжекция… И следващите… А след това — падението… Вертепите…

Изведнъж той се сепна:

— Я стига! По-добре да спим! Утре идва сър Чарлз… С леди.

И се прибра вътре.

Доктор Булгаро остана сам на верандата, загледан в дишащия пред нозете му океан. Лунната пътека, пламнала още на смрачаване, се бе превърнала в застлана с жарава площадка, по която като че ли всеки миг щяха да заиграят огненото си хоро нестинарки — такива, каквито бе виждал в родината на жена си.

Тая романтика бе заличена изведнъж от преминалия по плажа часовой, който стискаше в ръце автомата. Радарът върху покрива опипваше равномерно с невидимите си ръце тъмния кръгозор. Военната машина на сър Чарлз продължаваше да работи безупречно.

Сънят не идваше. Булгаро знаеше защо — липсата на морфин. Той крачеше напред назад, обхванат от болезнена напрегнатост от очакване и тревога. И вихрушка от мисли. Едни от други по-натрапчиви. И доскоро подтискани от наркотика угризения. И самообвинение. За всичко, което е и което не е. И недоволство, погнуса от света. Най-вече от себе си. Забравил кажи-речи, че има тяло, той усещаше, че го боли всяка частица от него, като при грип: стави, мускули, цялата повърхност на кожата. Разбра, че има сърце, което бъхтеше възбудено в спазматично стегнатия гръден кош; че има черва, които се усукваха в корема му; стомах, който искаше да се обърне като ръкавица…

Измъченият пленник продължаваше да се разхожда пред верандата подобно на часовоя край брега, и той самият превърнат в часовой на своето безпокойство. Съзнаваше ясно — не стигаше волята, химията опитваше да победи волята, привикналото тяло искаше нова порция отрова… И щеше, да иска още… И още… До пълната деградация…

Така дочака изгрева. На изток сред припламващото небе като във вечно повтарящо се самоизгаряне се подаде слънцето, заприличало на нажежена тепсия. То подпали водната повърхност, която заблестя в милиарди кървавочервени отблясъци.

Измъчваше го жажда. Ученият сряза един кокосов орех и изпи млякото му. Но не успя да я утоли. Не само поради морфина. И преди това не го харесваше, усещаше в него някакъв дъх на сапун.

Едва изтрая до обяд, като упорито извръщаше глава при всяка среща с дон Мигуел, който го поглеждаше насмешливо-съчувствено с крайчеца на окото си. Помнеше, и него така измъчваше сър Чарлз, преди да го натири в някоя противна акция.

Чак по обяд се чу бръмченето на хеликоптера, който от предпазливост се носеше ниско над водата в бръснещ полет. Видяха го, когато вече профуча над острова. Отвътре слязоха сър Чарлз и леди Мери, все същата блестяща блондинка, следвани от петима телохранители.

Измъченият пленник чака дълго да го повикат, след като те влязоха в апартамента си, където се събраха свободните от наряд хора. Без Булгаро.

Извикаха го чак привечер, когато слънцето бе докоснало хоризонта, а лагуната на изток побеля като седефената вътрешност на огромна мидена черупка.

Тоя път двама непознати пазачи го въведоха при началника си. Леди се бе отпуснала в шезлонга, а мъжът й някак по-възбуден и по-нервен отпреди, стоеше прав с лице към прозореца.

И така, без да се обърне, запита нетърпеливо:

— Синьор доктор, обсъдихте ли предложението ми?

Булгаро мълчеше.

— Склонен ли сте вече да се споразумеем? Иначе ще ви държа без морфин дотогава, докато паднете на колене да ме молите.

Доктор Булгаро вирна глава. И отвърна дръзко, макар да му струваше огромно усилие:

— Смятате ли, че това ще стане, сър! Види се, не ме познавате. Ще умра, но няма да кажа…

Сър Чарлз се обърна с уморено, бавно движение.

— Аз пък съм сигурен, че ще науча тайната ви. Достатъчно добре познавам силата на своето оръжие. Никой не е устоявал… Никой…

И продължи, почти приятелски:

— Но нямам време. Затова апелирам към вашето благоразумие. Аз се досещам за много. Защо не ми кажете малкото, което не знам. Само реакцията, чрез която приспособявате китовия хормон към човешкия организъм.

Булгаро мълчеше упорито.

— Слушайте, приятелю! — продължи с равен глас сър Чарлз. — Трябва да ми помогнете! Никой друг, освен мен няма да ви създаде такива условия за научни изследвания. Да не би вашата държава? Ние заедно с вас ще разкрием тоя воден космос, за който все още знаем по-малко, отколкото за истинския космос.

Той се приближи до него.

— Не ме бавете! И не погубвайте откритието си! Защото може друг да ви превари. Професор Тагами от Токио вече прави опити с животни да запази зародишните им хриле за цял живот и така да приспособи бозайници към дишане с хриле във водата.

— Чувал съм — отвърна ученият. — Това е един интересен опит. Кой знае, може тъкмо той да се окаже по-подходящ.

— Ако беше тъй — прекъсна го сър Чарлз, — аз бих отвлякъл и него. Но дори и да е прав, много е дълъг неговият път. Нямам време да изчаквам така обработените човешки зародиши да израснат до възрастни ихтиандри. Сега предпочитам вашия метод… Казах ви, китобойците ми са готови…

Казах ви и аз — натърти Булгаро. — За мен това, което замисляте, е престъпление. Не само срещу човечеството — срещу природата въобще. Знаете ли какво казва Алберт Швайцер, хуманистът: „Грешката на всички етични системи до днес е, че разглеждат само отношенията «човек — човек», вместо отношенията «човек — природа». Човекът е брат не само на човеците, а на всяко друго същество. Природата е един прецизен механизъм. Излезе ли от строя само една бурмичка, това разстройва целия й ход. Защото еволюцията е нещо като алпинизма. Мъчно се изкачва, лесно се сгромолясва.

От възбуда при липсата на морфина, от възмущение, от гняв той вече викаше, крещеше:

— За да дойде катастрофата не е нужна космическа промяна. Достатъчно е да бъде уязвено само едно важно звено в биоценозата. А знаете ли вие, знаем ли всички ние кое може да се окаже това звено? Мислите ли за тая отговорност?

— Не мисля, защото знам, че ще победя. А победителите не биват съдени.

— От хората — може, но от природата… Природата…

Мълчала търпеливо досега, леди Мери внезапно се изправи. Хубавите й сини очи светеха с дързък метален блясък.

— Достатъчно! — рече тя, сякаш изстреля думата си. — Стига дискусии! Приемате ли предложението ни, или не?

Ученият отвърна начаса:

— Не, разбира се!

Тя тръсна златистата си коса, която грейна като златен ореол покрай бледото й лице.

— Докато човек има съвест, значи още не е станал наркоман.

И се обърна към мъжа си:

— Бог вижда, нямаме друг избор!

После пак заговори на пленника:

— Последното ни средство са инжекциите на истината. Прилагат ги някои диктатори и… служителите на черния бизнес. Всеки проговаря, признава всичко, дори това, което е забравил. Вие повече няма да ни разигравате. Тъй или иначе, ще се доберем до всичко, което ни е нужно. Но ви предупреждавам. След тая операция някои се възстановяват, но повечето…

И погледна да види впечатлението от заплахата си.

— Повечето не издържат… Полудяват…

Затворникът беше стиснал челюсти, свил очи.

Ужасен, но непреклонен.

— Нямам право…

Леди погледна пазачите. Те мигновено се метнаха върху жертвата, овързаха я здраво. Леди заби спринцовката в плешката на Булгаро. После седна на леглото до него. Седна и сър Чарлз, пусна на запис магнитофона, след като махна с ръка на пазачите да излязат.

Само след няколко минути доктор Булгаро задиша учестено, тежко, като при агония.

Леди Мери сложи ръка върху челото му и запита кротко:

— А сега кажете… Кажете…

Не след дълго, унесен от отровата, ученият заговори — донякъде несвързано, като в бълнуване, но заговори:

— Хипоталамусът… В хипоталамуса се образува ензимът…

И продължи. А магнитофонът с механична добросъвестност записваше всяка негова дума…