Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev (2013)

Издание:

Петър Бобев. Светещата гибел

Научнофантастичен роман

Първо издание

Рецензенти: проф. Цоло Пешев, Чавдар Гешев

Редактор: Весела Люцканова

Редактор на издателството: Елена Коларова

Художник: Димитър Бакалов

Художествен редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Мая Халачева

Българска. Индекс 11/9537325531/6056–17–78

Дадена за набор на 12.I.1978 год. Подписана за печат на 15.VIII.1978 год.

Излязла от печат на 20.XII.1978 год. Формат 32/70/100

Печатни коли 21. Издателски коли 13,61. Тираж 50 115.

Страници: 336. Цена 0.72 лева

Издателство Отечество — София, бул. „Г. Трайков“ 2А

Държавна печатница Балкан, София, 1978

 

© Петър Бобев, 1978 г.

© Димитър Бакалов, художник, 1978 г.

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

11

Като специалист по морска биология доктор Елена Костова-Булгаро би следвало да се установи на работа в института във Варна. Но тя отказа решително. Не искаше нищо да й напомня за оногова, когото бе загубила — нито морето, нито обстановката, нито научните занимания. Отдаде се на нещо, на пръв поглед съвсем различно — изследване влиянието на гама лъчите върху наследствения апарат на доматите с цел чрез предизвиканите изменения в генотипа им, да получи устойчивост спрямо бактериалното изсъхване.

Но се оказа, че съвсем не беше различно. Дали бактерии по главоногите, или бактерии по зеленчуците — принципът на работа оставаше един и същ. Впрочем, наследственият код при всички живи същества, от най-незначителния вирус до човека, е еднакъв за цялата планета, което за лишен път потвърждава хипотезата за общия произход на земния живот. Двадесет аминокиселини, четири нуклеотида, въглехидрати и мазнини — това са известните ни досега букви в азбуката на живата природа, които предопределят цялото й разнообразие. Достатъчно е да бъдат разменени местата само на две букви и както при думите в човешката реч да се получи съвсем друго значение. Гама лъчите имат такива свойства — да разместват буквите, да създават нови техни пермутации, обикновено погрешни, като безсмислено подредените букви, но понякога, наистина изключително рядко — и сполучливи нови решения.

В опитна обстановка вече бе постигнала задоволителна устойчивост спрямо бактериалната зараза.

Нямаше друг избор. Доктор Костова бе приела удара на съдбата стоически, бе се примирила с него. Та нима тя, като биоложка, не бе успяла да се убеди отдавна колко удивително, съвършено нещо е отделният живот. И в същото време, при мащабите на природата — колко незначителен.

Повече й тежеше друго, друго измъчваше майчиното й сърце. Ударен така жестоко в най-крехка възраст, изгубил баща си, който за него беше образец на човек и учен, Сашо се бе затворил в себе си. Предишното жизнерадостно момче, не пропускащо игрите и лудориите с италианските си другари, изведнъж се бе превърнало в старец по душа, отпуснат, мрачен, безучастен. Майка му не можеше да се оплаче, учеше се. Бележките му продължаваха да бъдат отлични, но тя виждаше — това се дължеше първо на добрата му памет и второ — на съжалението към нея, което четеше в очите му; на желанието да не я огорчава, да създаде поне на нея малко радост.

Доктор Костова си налагаше да не слуша нищо, никакви новини извън своята работа. От института — в къщи, при Сашо, за да му помогне в уроците или пък за да излезе с него на разходка из околността.

Ала тази новина научи. Изключено беше да не я научи. Говореха всички, пишеха вестниците, предаваше телевизията. Нима би могла да се предпази от нея тъкмо в своята биоложка среда?

Целият свят се тревожеше от масовото измиране на кашалотите, чиито трупове, още недооглозгани от акулите, се срещаха все по-често и по-често.

Отначало, тъй като не се виждаха следи от харпуни-гранати, с които обикновено ловят кашалотите, някои бяха допуснали, че се е появила нова китова болест, непозната панзоотия.

Но капитанът на един японски китобоен кораб се бе усъмнил в това предположение. Бе направил дисекция на попадналия му труп и бе открил раната от сондирането през небцето към мозъка. Всички намерени след това трупове имаха същите тайнствени рани по черепите.

Появи се новото обяснение — че причина за тази масова гибел е дейността на неизвестна бракониерска организация. Засега не беше ясна само целта й.

Когато научи тази вест, доктор Костова усети, че й прилошава. Сондите, безсъмнено, целяха да се доберат до хипоталамуса. А хипоталамусът представляваше целта на изследванията и на покойния й съпруг.

Какво беше това зловещо съвпадение?

Наистина, кой друг се интересуваше от тоя загадъчен регулатор на сложните обменни процеси? И с какви намерения?

Интуицията й подсказваше, че то има връзка с изчезването на доктор Булгаро. Простата случайност бе изключена.

И тя отправи писмо до изпълнителния комитет на международната китоловна конвенция, в което излагаше своите опасения.

Само след седмица в отговор на това писмо получи покана да замине с един съветски китобоец, за да провери с него основателността на подозрението си.

И тя замина. Тоя път без Сашо. Първо — за да не прекъсва училищните му занимания. И второ — щеше й се да му спести един неприятен спомен при новата среща с морето.

От реактивния самолет се прехвърли на хеликоптера, който я спусна на китобоеца.

Когато изследователката стъпи на палубата, облечена с отлично скроения й работен панталон, с елегантно яке и кокетна шапчица, моряците, в брезентови дрехи и високи над коленете гумени ботуши, се струпаха край нея.

И тя неволно дочу:

— Какво бе, естрадна певица ли?

Направи се, че не е разбрала. И пристъпи към капитана, който бързаше да я посрещне, но и той с донейде недоумяващ поглед.

Представи й се и тозчас я покани да се настани в каютата му, докато е на борда.

Един моряк внесе багажа й, също спуснат от самолета, който тутакси отлетя обратно.

Елена Костова, изморена от дългия път, полегна на койката. Да си отдъхне, да събере мислите си.

Сметнаха я за естрадна артистка. Впрочем, какво лошо има в това? Защо грижата за външността трябва да се смята задължение само на артистите? Или на богатите безделници? Нима останалите, трудовите хора трябва да ходят немарливо облечени?

Беше уверена в това. С доброто облекло, със спретнатостта си човек изразява зачитане не само към себе си, но и към другите, повече към другите. Защо при скръб трябва да се занемаряваш? Не е ли и това особена форма на незачитане към тоя, за когото скърбиш?

„По дрехите посрещат, по ума изпращат“. Вярно е. Но нима си длъжен да чакаш заслуженото за ума изпращане, когато с малко желание можеш да си осигуриш и подобаващо посрещане?

Може би известна заслуга или вина за това имаше някогашната й момичешка мечта. Тя наистина бе мечтала да стане музикантка. Изпълнителка на арфа — тоя изящен, древен, благороден инструмент. Но не успя да влезе в консерваторията. Два пъти се явява на конкурсния изпит. И двата пъти — неудачно.

Накрая, покрусена, записа биология. Започна да следва — ей тъй, без особено желание. Само да не огорчава родителите си. Защото собствената горчилка от неуспеха още помрачаваше погледа й. Сама не разбра кога се увлече в науката, кога сред скучните латински названия в систематиката и анатомията усети очарованието на познанието, удивлението от многообразното великолепие на природата, сладостта на откритието.

И се заредиха успехите й. Изпити, научни конкурси. Първа степен — кандидат на биологическите науки. И специализацията в Неапол. И защитата на докторската дисертация, когато, навярно доста по-елегантна от сега, също дочу подмятането на един плешив професор:

— Тая кукличка — доктор…

Но след като изслуша резюмето на проучването и отговорите по поставените въпроси на елегантната „кукличка“, плешивият професор скочи пръв да я аплодира…

Рязък звън прекъсна мислите и почивката й. Дочула топуркането на моряшките ботуши, тя също изскочи навън.

Наблюдателят от мачтата бе видял китов труп.

Скоро го доближиха. Безформена маса като загладена подводна скала. Десетки акули се вгризваха в нея със сатанинско настървение. И отмъкваха кървави късове.

Един моряк скочи върху кита, та го закачи за куката на крана, който леко го обърна така, че ръбестата му глава да излезе над водата, а долната му зъбата челюст да увисне, да разкрие устата.

Всички се взряха нататък.

Върху бялото му небце не личеше никаква рана. Стрелата на арбалета стърчеше над плавника, издаваше от какво е настъпила смъртта.

По същия начин както другите, но без сондирането.

До вечерта провериха още два трупа. Две женски животни, което досега не се бе случвало. И също — без следа от сонди.

— Може би нещо им е попречило да си свършат работата докрай — допусна доктор Костова пред капитана.

— Може — сви той рамене.

И се качи на мостика.

А биоложката се подпря на планшета, загледана в сънливо примигващия с последните отблясъци на залеза океан, който с приближаването към кораба се уплътняваше, дребните искрящи диплички се превръщаха в страхотни водни хълмове, които повдигаха и спускаха плавно кораба им.

Океанът! Според Ален Бомбар „природната кофа за смет“. Ала вече, уви, почваща да се препълва. Дори тук, толкова далеч от брега, върху вълните се подхвърляше пластмасов бидон. И кой знае докога щеше да се подхвърля? Пластмасата не гние.

И тук се мяркаха опалесциращите петна от мазут. Кой ли, кога ли ги бе оставил?

Преди много години Тур Хейердал ни учуди със съобщението си, че навсякъде при плаването си с „Кон-Тики“ е срещал отпадъци от човешката дейност. Същото потвърждават всички днешни мореплаватели. Та и нашите Папазови. Жак Кусто казва, че Средиземно море се е превърнало в „помийна яма“.

А тая „помийна яма“ е люлката на живота. И може би последната неограбена трапеза за наплодилото се човечество.

На всеки човек по земята се падат годишно по триста килограма зърно: за него, за добитъка му, за промишлеността. А са нужни три-четири пъти повече. И то по време на такъв демографски взрив, какъвто не човечеството, ами природата през цялата си история не познава — удвояване на населението за всеки тридесет години. Необходимата му храна се получава само върху дванадесет процента от сушата, което прави три процента от повърхността на планетата. Има и други изчисления. От декар работна площ се добива по-малко месо, отколкото от декар морска повърхност. Това значи, че при разумно стопанисване е възможно да се набави двадесетина пъти повече храна, отколкото сега произвежда сушата.

А дотогава? На сушата човек прави всичко възможно за своето самоунищожение. И го нарича ПРОГРЕС. Изсича горите и разорава целините, с което предизвиква ерозия и прашни бури. Строи заводи, които вкарват рака в дробовете му. През историческия си живот той е опустошил толкова, колкото е цялата му сегашна обработваема земя. Докъде ли ще стигне така? „Хомо сапиенс“ вече е изместен от „хомо технократикус“. Колко ли ще се чудят бъдещите историци как да обяснят нашата едностранчива техническа цивилизация: като криза от шизофрения на целокупното човечество или направо като мания за самоубийство?

На следния ден, все по указанията на самолетите, които оглеждаха отвисоко морската повърхност, откриха още пет трупа. Но и те без никакво сондиране. На третия — още няколко. И на четвъртия, на петия. Получените по радиото съобщения от пръснатите из целия океан кораби потвърждаваха същото — избити кашалоти, мъжки и женски, но без никакви рани по главите.

Доктор Костова трябваше да се примири — подозренията й не се оправдаваха. Бракониерите не се интересуваха нито от хипоталамуси, нито от мозъци.

Капитанът пръв изказа мисълта, която впоследствие бе възприета от всички:

— Както изглежда, ще трябва да приемем по-простото обяснение — имаме работа с психопат.

Такова беше заключението и на специалната анкетна комисия: „Маниакална страст за убийства на кашалоти“.

Това, естествено, не беше в състояние да успокои общественото мнение. И то тъкмо сега, когато в целия свят се говореше за опазване на природните богатства, след като бяха приети толкова много международни споразумения за защита и на морската фауна и бе забранен ловът на бели мечки, на някои тюлени, на калканите, на черноморските делфини, на много видове китове.

Издирванията на тайнствените неуловими „китоубийци“ продължиха с още по-голямо усърдие. Цели флотилии, военни, и полицейски американски, японски, френски, австралийски, индийски, китайски, освен съветските излязоха в океаните разпределили си ги по райони.

А доктор Костова, притеснена от неоснователно вдигнатия от нея шум, побърза да се прибере незабелязано в София.

Отново към бактериалното изсъхване по доматите…