Петър Бобев
Светещата гибел (4)

4

В действителност доктор Марио Булгаро не беше мъртъв. Похитителите му бяха изпълнили с режисьорска артистичност тоя зловещ спектакъл с човешката ръка в корема на акулата само за да заблудят полицията, да отклонят в погрешна насока издирванията й, като в същото време убедят обществото, че ведно с изобретателя е загинало и изобретението му. Какво им струваше за целта да откраднат една ампутирана ръка от болницата и да я подхвърлят с нанизания на показалеца й пръстен на една акула, която след това да убият и представят за случайно уловена?

Чарлз Томпсън — или тоя, който се представяше под това име — беше отвел с бързоходната си яхта непокорния пленник на хиляди километри от дома му, на един доскоро необитаем остров сред океана, където се опитваше да изкопчи от него тайната му.

В тоя следобяд двамата седяха на верандата пред уютния им дом замълчани, загледани с очаровани очи в ширналия се околовръст океан. Изглеждаха повече като сърдечни приятели, отколкото като пленник и безпощаден пазач, каквито бяха всъщност. Зад всяка врата дебнеше въоръжен с автомат часовой. Други, зад заредените картечници, оглеждаха кръгозора с мощни далекогледи. В сянката на палмите бръмчеше моторът на винаги готов за бойни действия хеликоптер. Чарлз Томпсън вземаше всички мерки да не изтърве жертвата си.

Най-сетне той наруши мълчанието:

— Синьор Булгаро, имахте достатъчно време да си помислите върху предложението ми… Додето ми бяхте гост…

— Гост! — Булгаро го прекъсна. — Бих ви молил, без ирония!

Англичанинът го изгледа през присвитите си клепачи.

— Нямал съм и помисъл за такова нещо — възрази той. — Вярвайте ми, аз искрено желая да станем приятели.

— А смятате ли за приятелство отношенията между силен и слаб, между потисник и потискан?

— От вас единствено зависи част от силата да премине към вас.

— Аз не ща сила, искам човешко достойнство.

— Без сила няма достойнство — поклати тъжно глава Томпсън. — Убедил съм се напълно, уви, без никаква уговорка…

Булгаро отново замълча. Знаеше, не беше толкова наивен да не се досети — каквото и да избереше, за него нямаше връщане назад, към дома, към родината. Ако не издадеше тайната си, го заплашваше смърт. Поддадеше ли се — може би щеше да оцелее, но похитителите никога нямаше да го изпуснат обратно. Та да ги издаде, та да съобщи и другиму откритието си, което имаше сила само докато се намираше в едни ръце. И може би, ако мълчеше, съществуваха повече изгледи да се спаси — не биха изтървали тъй леко богатството, което очакваха от него.

— Синьор Булгаро — подхвана отново Томпсън. — Известно ли ви е, че разполагам с достатъчно средства да ви принудя?

Булгаро мълчеше. Всъщност какъв смисъл имаше да възразява, да спори?

— Но не желая! — додаде Томпсън. — Поне засега. Аз диря съюзник, не подчинен. За моята цел, за Голямата цел. За новата цивилизация, на която ние ще положим основите. „Този, който владее океана, владее света“ — старият британски девиз още не е изгубил значението си. Това ви е добре известно.

Пленникът вдигна нетърпеливо рамене.

— Каква е неговата връзка с нашия въпрос, мистър?

— Ето каква! — изправи се Томпсън. — Време е да се сложи край! Да се обнови човечеството. Това ще сторим ние. След като завладеем океана. Когато укрепим подводната си държава, ние ще подчиним света. Вие и аз — вие със своя интелект, аз с моя организаторски талант, с властническата дарба, предадена ми по наследство.

Той се сепна, но побърза сам да се успокои:

— Впрочем, няма защо да крия от вас. Навярно отдавна се досещате. Томпсън не е истинското ми име. Налагаше ми се да го крия. Аз съм син на лорд, потомък на крале. Прадедите ми са създавали Великобритания, защо правнукът им да не постави началото на Великоокеания? Защо? В бъдеще можете да не ме наричате мистър Томпсън; обръщайте се, както подобава, сър Чарлз…

— Сър Чарлз — хвана се за тая титла Булгаро. — Доколкото ми е известно, подобно поведение не подхожда на аристократ…

— Защо не, синьор доктор? Нима смятате, че устоите на Великобритания са споени с евангелска проповед? Пък и на Италия. Не ви ли са известни лордове пирати? Френсис Дрейк например…

— Ние живеем в двадесетия век.

— Обстановката при образуването на нова държава е една и съща. В името на Голямата цел и аз няма да се поколебая…

— Сър Чарлз — рече отново Булгаро. — Целта ви е най-малкото неосъществима. Никой няма да ви позволи това — да създавате нова свръхсила. Има достатъчно сили, които ще се противопоставят. По-добре върнете се в Англия, заемете мястото си в палатата на перовете. Има доста неуредици за оправяне и там. И поле за изява.

— Палатата на перовете! Та защо мислите съм тук сега? Защото там седи по-малкият ми брат. Втори след мен — по природните закони за време и последователност. Но пред мен по еснафските британски закони. Аз съм незаконороден, синьор доктор. И това общество по своите плиткоумни догми ми отрича всичко, което ми принадлежи по право. А за природата няма законородени и незаконородени, когато разпределя по своите собствени закони за наследствеността човешките дарби. Както не се е интересувала от акта за раждане на Леонардо. И той, този ЗАКОНЕН брат, седи там. И дреме. Защото няма амбиции. А аз, роденият да властвувам, да ръководя, да управлявам — само си блъскам главата.

— За днешния политик — прекъсна го Булгаро, — благородническата титла не е особено предимство.

— Не е, вярно е. И аз, не успял сред аристократите, където ми е мястото, макар и неохотно се обърнах към тълпата. Опитах с улична политика. Дори в Хайд парк. С игра на демокрация. Но на колкото избори се кандидатирах — все пропадах. Явно, не бях годен за демагогия. Защото съм прям. Каквото мисля, казвам направо. А тълпата не понася да й заявиш откровено, че искаш да изплуваш върху гърба й. Пречка след пречка ми поставя съдбата. Сякаш да изпита волята и твърдостта ми.

Той разпери ръце, с неподозирана безпомощност.

— На това отгоре, и тоя телесен недостатък, козметичен дефект казват някои, тия очи. Едното черно, другото сиво. Само подигравки и намеци за двуличност. И прякор ми прикачиха — Янус, богът с две лица.

В обикновения живот Булгаро не беше наблюдателен. Дори не можеше да каже с какво е бил облечен доскорошният му събеседник поради липса на интерес към такива подробности, според него дреболии. Затова едва сега си даде сметка какво го е смущавало толкова в тоя поглед. Отправен ту с едното, ту с другото око, според настроението, той наистина навяваше мисъл за двойнственост и коварство.

Сър Чарлз отново вирна глава в обичайната си стойка.

— Ала не се отчайвам. Зная, ще успея. Това е записано не само в гените ми, това потвърждават ясновидците и хороскопите.

В туй време доктор Булгаро мислеше трескаво. Всъщност здрав ли беше похитителят му, в ред ли беше разсъдъкът му? И въпреки всичко, въпреки външната безсмислица на стремежите му, не можеше да го приеме за луд. Само — прекалено славолюбив, може би нормална реакция спрямо обществото, нагон за доказване своята цена, хипертрофирана амбиция. Но нормален — доколкото са били нормални Александър Македонски, Цезар, Наполеон… Който успее да осъществи по начало налудничавите си цели, историята ще го признае за гений; не му ли се усмихне щастието — ще си умре като обикновен маниак.

И все повече се убеждаваше — попаднеше ли в тия ръце изобретението му, както в ръцете на всеки друг властолюбец, щеше да се превърне в средство за насилие. Вместо благоденствие щеше да донесе нови бедствия за човечеството. Колко истина има в думите все на тоя Леонардо: „Един и същ пламък прогонва мрака и обгаря“. Зависи в чии ръце се намира.

Сър Чарлз подпря глава върху юмруците си и вторачи присвити очи в очите на своя събеседник.

— Секрет, постигнат от сляпата еволюция за милиони години, може да бъде разкрит от един доброкачествен човешки интелект само за няколко часа. Така и вие искате да изпреварите природата, нали?

— Наистина, милиони години с опити и грешки природата е създавала електрическите батерии в скатовете и амазонската змиорка; радарът в нилския мормирус; ехолокацията в прилепите и делфините. А нашите изобретатели за няколко десетилетия ги догониха. Но както казах, опитите ми не са довършени. Та какво говоря? Аз не съм направил най-важното, още не съм пускал човек, подготвен по моя метод, в дълбините. Само себе си. И то в барокамера. В аквариума. А долу има разлика. И отговорност.

— За нея не се безпокойте! Аз я поемам изцяло. Дайте ми само препарата, апаратурата! И десетки, стотици мои хора ще се гмурнат безропотно, където ги отправя.

Булгаро се сепна, отново стисна устни, свел надолу в упорит, многозначителен израз очите си.

Сър Чарлз видимо губеше търпение. Влудяваше го тая твърдоглава, непонятна за него упоритост.

— Докторе — рече той с едва овладян глас. — Аз знам, че извличате някакво вещество от китовите мозъци; че целта ви е да пригодите с него човешкия организъм така, че да остава неограничено време под водата. И то на всякаква дълбочина. Знам, че сте се отказали от атмосферния въздух. Тогава с какво го заменяте?

И понеже Булгаро не отвърна, той извади от портфейла си изрезка от вестник.

— Ето, журналистите загатват за безкислородно набавяне на енергия. За процесите, които протичат в тялото на кита при престоя му под вода. За ролята като допълнителен резервоар на кислород на неговия миоглобин, мускулния хемоглобин. За специалните сфинктери на кръвоносните му съдове, с които всичката му кръв се насочва към мозъка и сърцето, докато в същото време останалите органи преминават на анаеробен режим.

Откъм океана бавно и величествено пъплеха кипналите водни хребети, шибани от източния пасат. Те се надигаха като планини пред рифа и се разбиваха с грохот в назъбения му коралов гребен. После, успели да го прелеят, продължаваха по успокоената изумрудена повърхност на лагуната, докато се укротят съвсем, допълзявайки с лек кристален плисък до ослепително белия плаж.

Сър Чарлз продължи да чете:

— Главен източник на енергия за бозайниците са въглехидратите. От един грам-молекула гликоза се получават над шестстотин хиляди калории. Но първата фаза на това разпадане е безкислородна. Образува се млечна киселина и се отделят около тридесет хиляди калории…

— Като го знаете, защо ме мъчите? — пресече го Булгаро.

Но англичанинът не спря, сякаш не чул думите му:

— Значи, от единица гликоза при анаеробното разпадане се получава двадесет пъти по-малко енергия. И за да поддържа своите нормални обменни процеси, организмът трябва да приеме двадесет пъти повече храна. Така и кашалотите. Още долу, в дълбините, ловят калмари. Стомасите им ги смилат невероятно бързо. Постоя начин с храната успяват донякъде да заместят дишането.

Той изведнъж се оживи:

— Но това е съвсем неикономично, докторе. Двадесет пъти повече храна, когато и без това човечеството не си дояжда…

Доктор Булгаро не се учуди на тая публикация. Напоследък във всяка вестникарска статия за откритието му тези банални истини биваха предъвквани до втръсване.

— Корекция, сър! — не успя да се сдържи той пред отправеното му за кой ли път предизвикателство. — Не двадесет пъти повече храна, всъщност десетина пъти повече. Защото във водата, при липсата на гравитация, разходът на енергия е много по-малък. При условие, разбира се, че успеем да създадем добра топлинна изолация.

Това също не беше тайна. Затова можеше да му го каже:

— И още нещо. Ние говорим за първия етап. Вторият, още по-неясен, трябва да намери начин за подобно безкислородно разпадане и на млечната киселина. Та да не се губят и останалите петстотин и седемдесет хиляди калории…

— Но как? Как? — сър Чарлз удари с длан по масата. — Доктор Булгаро, уговорил съм покупката на десетина китобойци. С най-модерно съоръжение, бързоходни, с ехо- и радиолокация, с хеликоптери, с електрически харпуни…

Ученият не можа да скрие учудването си:

— Та това струва дяволски скъпо! Откъде толкова пари…

— Когато реша нещо, постигам го! — вдигна глава сър Чарлз. — Ще успея и сега! Само чакам вашето съгласие. И още утре китобойците ми ще се втурнат в океаните. Всеки ден стотици китове.

Булгаро скочи.

— Това пък е другата причина да крия изобретението си. За вашата цел са нужни не стотици, а хиляди кашалоти. Десетки хиляди. А те и без вас са в опасност. Вече унищожихме гренландския и бискайския кит. Пред гибел са синият и сивият кит. Пък и гърбавият. Въпреки че са под закрилата на международните закони. Получава се така, че хората се загрижват за даден вид животни, когато ловът им стане нерентабилен. През деветнадесетия век китовете са били десетки пъти по-многобройни от днес. Хищническият инстинкт на човека ги докара до такава численост, че вече няма сметка да бъдат организирани скъпите китоловни ескадри с плаващи бази фабрики, които по цели дни да гонят единични недорасли китове.

Сър Чарлз показваше добра осведоменост по въпроса:

— Не и кашалотите!

— А защо? И кашалотите щяха да изчезнат още през миналия век, ако на пазара не бе престанало търсенето на спермацет. Наистина, те имат едно предимство. Полигамията. Колкото мъжкари и да избием, все оцеляват единици, които оставят достатъчно потомство. Но всичко има предел. По двадесет-тридесет хиляди убити животни годишно — това е наистина застрашително.

Булгаро го изгледа възмутен:

— И вие държите да прибавите своя дял! Да изградите още един паметник на човешкото безразсъдство!

Англичанинът се усмихна пресилено:

— Моля, без тая биоложка сантименталност! Няма да изчезнат. Пък и да изчезнат, какво от това? Какво ни засегна, че вече ги няма стелеровата крава, гренландският кит, епиорнисът? Те динозаврите, загинаха, пък животът не спря.

— Не спря, но тръгна в друга посока. Изгодна за бозайниците, неизгодна за влечугите, които изгубиха първенството си. Никой, дори най-сведущият природоизпитател, не е в състояние да предвиди каква неуправляема верижна реакция може да се получи, ако се скъса само една брънчица на живота. Вие безспорно помните шегата на Дарвин за връзката между животновъдството и старите моми. Момите отглеждат котки. Котките изяждат полските мишки, които разоряват гнездата на земните пчели. А земните пчели опрашват детелината, с която се хранят кравите.

— Ако няма котки, има дератизация: капани, отрови…

— Отрови! — разпали се Булгаро. — Като „вълшебника ДДТ“! На Мюлер, откривателя, заслужено присъдихме Нобелова награда, а сега, след като не можахме да намерим разумната мярка, сме се хванали за главите как да се отървем от натрупания в черните ни дробове неразпадащ се „вълшебник“. Чували ли сте, че човек вече не може да излезе на разходка в околностите на Рим без противозмийски серум? Защото поради вмешателството на човека изчезнаха таралежите и дивите свине. Там, където изтребихме крокодилите, рибата загина от болести. Унищожаването на кайманите доведе до застрашителен прираст на рибата пиранха. Някъде в Африка избиха леопардите. Сега ги внасят от зоопарковете за борба с намножилите се павиани, които опустошават посевите. Където погубихме вълците, ловният дивеч мре масово от епизоотии. И ако продължаваме все така, накрая наши спътници върху планетата ще останат плъховете и насекомите. Впрочем, ако оцелеем дотогава.

— Много сте черноглед, доктор Булгаро.

— По-добре черноглед, отколкото късоглед, сър Чарлз. Каквото и да мислите, няма да бъда аз тоя, който ще допринесе за изличаване от лицето на земята на още един животински вид. Кой знае какви неподозирани тайни крие в себе си, в генетичния си фонд, тоя вид. Аз опитах да използувам една от неговите удивителни дарби. Но само тя ли е? Чували ли сте, че у китовете злокачествените образования биват изолирвани от самите им организми и така обезвреждани? Ако ги изгубим, откъде ще се доберем до това изобретение на природата, тъй нужно за стареещото човечество?

От къщата излезе телеграфистът и подаде на шефа си някаква радиограма. След като я прочете набързо, сър Чарлз се обърна рязко към пленника си:

— Докторе, продавачите на китобойните кораби губят — търпение. Затова, настоявам, отговорете веднага! Да или не?

Булгаро поклати глава:

— Ужасявам се, като си представя какъв катаклизъм може да избухне в океанските простори, ако ги напусне най-могъщият им властелин… Докато не получа синтетичен препарат, който да ми замени изцяло естествения, никому няма да открия това, което съм постигнал!

Англичанинът се изправи. Властен, суров.

— Мистър Джек! — обърна се той към вратата. — Дон Мигуел!

Оттам тутакси притичаха двама едри, широкоплещести мъжаги, които застанаха пред него по войнишки. Доктор Булгаро ги бе наблюдавал отдавна, не само тях, и другите. И виждаше нещо, подозираше нещо, смътно се досещаше. Тяхното робско послушание, трескавите им погледи, нервните, треперещи движения на ръцете, особеният удавнически цвят на лицата, сенките под очите. Не, не беше случайно. Имаше обща причина, за всички…

Сър Чарлз прекъсна размишленията му:

— Докторе, търпението ми се изчерпа!

И даде знак на двамата здравеняци, които тозчас грабнаха пленника и вкопчаха ръцете му в белезници. После го повлякоха към брега, където някакво непокорно течение бе изровило дълбока яма под кораловата скала.

Насреща, на двадесетина разкрача от него, прииждащите вълни сякаш му се присмиваха с бели, заменени устни, сред които се подаваха като нащърбени зъби отломките на разкъсания риф. Приливът настъпваше като при исполинско вдишване на океана. А отдолу, току под краката му, искреше в кристалната си синева водната яма — тъй бистра и прозрачна, че на петнадесетина метра дълбочина се виждаше ясно дъното, снежнобяло, едва посинено от водния пласт, по което трептяха като мрежа от дъгата слънчевите проблясъци. Бавно пъплеха морски звезди и ежове, плакнеха черупки миди, тъй различни по форма, по големина и разцветки. Щапукаха криви раци, окичени с градинки от водорасли.

А отвесната стена беше застлана с разкошен, неправдоподобно пъстър губер, изтъкан сякаш от някаква побъркана вълшебница. Накъдрени водорасли. Хаотично преплетени жълти корали, върху които кацаха червени скариди. Пурпурни морски ветрила, ще речеш, оскубани от приказната жар-птица. Дълги пискюли на горгоните. Розови актинии. Червеи, подобни на оживели астри. Морски гъби, все едно фантастични вази, потири, амфори. Увиснали като лишеи морски мъхове. И всичко изглеждаше леко, недействително, въздушно. Като че ли сновящите насам-натам риби не плуваха, а летяха. Риби папагали озобваха кораловите цветчета. Саргаки гонеха атеринки, а морският окун като жива прахосмукачка нагълтваше всяка по-дребна риба, която се мернеше пред кривогледите му очи. Риби хирурзи спокойно се рееха наоколо, разчитащи премного на щръкналите от двете им страни остри скалпели. От дупките си надничаха озъбени мурени. Стрелкаха се като добре обучени ескадрили стада млади баракуди, скумрии, кефали. Риби кочияши, риби мишени, риби императори, риби ежове — като замайваща вихрушка от оживели скъпоценности.

Пазачите изправиха учения до самия ръб на скалата, а готвачът изхвърли във водата кофа накълцано месо. Рибешкото множество мигновено се пръсна, изчезна. От дълбините изплуваха тържествено цяла дузина акули, налапаха предложеното им лакомство и се завъртяха, настървени от кръвта, в ново очакване.

Сър Чарлз се обърна към пленника си:

— Това е последният ви шанс. Да или не?

Ученият присви в ужас очи. Но стисна зъби.

Трябваше да устои. При това и разумът му внушаваше настойчиво, че престъпникът няма да изпълни заканата си. Нужен му беше. И докато Марио Булгаро пазеше тайната си, животът му щеше да бъде в безопасност.

— Джек, Мигуел!

Двамата свалиха жертвата си на земята, грабнаха я за краката и така, с главата надолу, я спуснаха над водата.

Отдолу акулите полудяха. Завъртяха се в някакъв кръвожаден бяс. Само на педя от повърхността ученият виждаше как прелитаха под него стоманеноблестящите тела, как го стрелваха алчно немигащите им очи, как пулсираха червените им хрилни цепнатини.

— Да или не? — провикна се отново мъчителят му.

Преди да получи какъвто и да е отговор, отдолу излетя четириметрова акула мако и се хвърли върху предлаганата й плячка.

Двамата атлети дръпнаха нещастника и озъбената челюст щракна до самото му лице. Ужасен, с нахлула в главата му кръв, докторът отново дочу жестокия въпрос:

— Да или не?

Той губеше съзнание. Но не отговори.

И нов скок на акулата. По-сполучлив, от който ловките палачи едва успяха да го отклонят. И още един…

Сър Чарлз махна с ръка.

Измъкнаха измъчвания на брега и го отнесоха във вилата, поставиха го в леглото му.

Първата му дума, след като се посъвзе, бе:

— Не!

Шефът седеше до леглото му и се вглеждаше в лицето му, едновременно и разгневен, и възхитен. Такава решителност в това дребно, понапълняло тяло, в това безлично, съвсем неподходящо за италианец розово лице, преливащо в оплешивялата, рано посребрена коса; такава дързост в тия късогледи очи, разкривени зад силните очила.

Много време беше изгубил сър Чарлз в колебания.

— Докторе — рече той, когато срещна погледа му. — Опитах всичко — и с добро, и със зло. Остава ми само едно. От вас зависи…

При дадения от него знак с очи телохранителите напуснаха стаята.

— За да не се двоумите — рече той тогава, — ще ви изясня цялото положение. Всички мои хора тук са наркомани. А то значи — не подчинени, не поданици, а роби. За полагащата им се доза морфин са готови на всичко. Подчертавам, на всичко!

Откривателят го наблюдаваше през очилата погнусен.

— Ето, да речем, мистър Джек Елбери — „Морския Тарзан“! Така го величаеха някога. Баща му, стар ловец на акули, го научил да се бие с тях, въоръжен само с нож в ръка. Даваше представления по океанариумите. „Подводния гладиатор“. По-опасни спектакли от дресура на бели мечки. Не съм виждал друг, който познава по-добре тия хищници. И с по-сигурен удар на ножа. Срещнах го вече пристрастен. И го спечелих… Или пък дон Мигуел, светилото на барцелонската арена. И той също поклонник на спринцовката… И готвачът, и останалите. Същински роби. Имам инженери, изобретатели, лекари. Готови да ми служат до гроб. Измъкнах ги от тинята. И сега имат само мен, по-право само моите ампули. Те пък ми дават откритията си, които аз въплъщавам в живота. Инженер Хауптман, най-добрият конструктор на подводници например. Колко ли дни му остават още да живее? Или хирургът Ланжевен! Когато Кристиан Барнард, тоя, дето направи първото присаждане на сърце, го посетил в клиниката му, възкликнал: „Такава ръка бих искал да притежавам!“

Той го изгледа втренчено.

— Но вие не! Вие сте ми нужен с бистър ум, защото очаквам от вас да бъдете научната мисъл, мозъкът на новото общество. Не пионка за еднократна употреба.

Марио Булгаро съобразяваше бързо. Впрочем, нещо подобно му бе известно — сходна власт, със сходна цел. И се сети: асасините! Измаилтянската секта на хашишуините! Шейхът в непристъпния замък, наричан Стареца от планината, който гощавал последователите си със сладкиши, замесени с хашиш. Така им показвал прелестите на рая, що ги очаквал, ако загубели живота си в негова служба. Средновековните владетели треперели от него: и християнски, и мюсюлмански. Изпълнителите на неговата воля, наричащи се федаини-обречени, прониквали навред, като не се спирали пред нищо. Всеки, от когото шейхът поисквал откуп, давал повече от поисканото само да отърве кожата. Днес на френски „асасен“ значи чисто и просто „убиец“.

Съвзел се напълно, ученият седна в леглото.

— Не съм очаквал и това от вас!

— Целта оправдава средствата, докторе. И Колумб откри Америка с екипаж от престъпници; каторжници заселиха първоначално Австралия. Почтените хора си стоят у дома, край огнището.

— Всяко долно средство окалва и целта.

— Според вас — усмихна се сър Чарлз. — А според тях аз съм благодетел, давам им това, което сега е най-ценното за тях.

— И ги погубвате.

— Та да не би Александър Македонски, Цезар, Наполеон да са се замисляли повече от мен? Те са жертвували напълно здрави хора, а аз — извлечени от блатото блаженствуващи самоубийци.

Изведнъж той се сепна.

— Стига! Не съм тук за моралистични дискусии. А за последен отговор. Ако не получа това, което искам от вас, ще ви направя наркоман. Насила ще ви направя.

Доктор Булгаро скочи.

— Не! Няма да посмеете!

— Това ми е нужно. И ще го сторя!

В стаята отново влязоха двамата пазачи. Дон Мигуел държеше в ръка готовата спринцовка, на чийто връх искреше капчица от коварната отрова.

Пред ужаса на онова, което го очакваше, осъденият усети как гърлото му се сковава.

— Чакам! — натърти сър Чарлз със стиснати устни. Дългото му сухо лице сякаш се удължи още повече. — Проговорете!

После отпусна ръце.

Мъчителите се хвърлиха върху пленника, който опита да се отърве от яката им хватка с неподозирана за дребното му тяло сила и пъргавина. Напразно. Насреща си наистина имаше наркомани, но наркомани, от които единият бе свикнал да надвива акули, а другият — бикове. Само за няколко секунди съпротивата му бе сломена, а той — вързан за леглото, обезсилен, безпомощен.

— Последен шанс, докторе! — пошепна похитителят му.

Булгаро извика:

— Негодник!

Дон Мигуел взе отново спринцовката, която по време на борбата бе оставил на масата, и приближи усмихнат, дори с явно удивление върху лицето. Намаза със спирт заголената му ръка, като не спираше да говори и да го успокоява, както майка приспива детето си:

— Защо се противиш, гълъбче? Ти не си опитал, затова. Вкусиш ли веднъж, ще ми благодариш цял живот!

И успял да издебне мятащия се овързан пленник, заби иглата под кожата му.