Петър Бобев
Светещата гибел (18)

18

След като не успя да избяга със самолета, Жак Буланже, или тоя, който се криеше под това име, блъсна санитарната линейка в морето, донякъде да прикрие следите, и побърза да се свърже с шефа си от една телефонна кабина.

После, получил указанията, заедно със своя помощник пренесоха все още упоеното момче на едно рибарско корабче, приготвено за целта от предвидливите организатори на покушението, и отплаваха от глухия пристан.

Уговорката беше такава. Някъде преди Капри щеше да ги настигне хеликоптер, на който трябваше да прехвърлят пленника си.

Ей тая среща очакваше Жак, докато форщевенът пореше леко, в две раздиплени вълни, синия лазур на залива. С тръпнещо сърце чакаше хеликоптера. Та да се махне от тая противна близост с морето, със страшните му дебнещи опасности.

Доколкото му беше известно, поне засега над тях не тегнеше никаква заплаха. Водата гъмжеше от акули. На отделни стада: по-дребни, по-едри, огромни. И всяко стадо тозчас бягаше в ужас, отстъпваше мястото си, когато усетеше, че приближават по-силни негови сродници. Защото забавеше ли се някоя, поколебаеше ли се, само след миг, насечено на късове, тялото й потъваше в бездънните уста на по-големите.

Като при нас — неволно си помисли Жак. — Та нали и ние най-често ставаме жертва на себеподобните.

Хищниците се стрелкаха покрай бордовете в безредни траектории като оживели торпили. И при тая гледка, при замайващия очите техен хоровод, като оргия на демони, Жак усещаше как гърлото му пресъхва.

И той неволно се отдръпна от фалшборда.

Едновременно се боеше от тях и им беше благодарен. Докато те се навъртаха наоколо, можеше да бъде спокоен, че наблизо няма кракени. Известно му беше, със своя чуден усет акулите ги подушват първи и тозчас очистват пътя им.

Тозчас и хората трябваше да се намъкнат в трюмовете и да залостят люковете.

Той се прекръсти. Дано дотогава дойдеше самолетът.

Наистина, цялата акция премина неочаквано леко, без усложнения. Това намусено момче, от което очакваха всякакви мъчнотии, се оказа до глупост наивно. За Буланже, както за мнозина като него, доверчивостта е равнозначна на глупостта.

Когато той, дегизиран, го спря пред училището и му каза, че майка му е пострадала тежко при автомобилна катастрофа и че му е заръчано да го отведе при нея, глупачето дори не запита нищо повече, а пребледняло от тревога, скочи в откраднатата за по-голяма убедителност линейка. На тях им остана само да сложат памука с хлороформ върху носа му.

Но тоя проклет англичанин! Отде се намери? И осуети бягството от летището, насочи натам полицейските хрътки, та едва им се изплъзнаха.

Сега, слава богу, всичко се уреждаше. Още минута-две, и щеше да се появи хеликоптерът. И тогава — край! Само да вземе наградата! И да скъса с всичко, с целия си досегашен живот! Завинаги! Защото той не беше като тая паплач, с която го бе свързала мръсната съдба. На тях престъплението не им тежеше. Дори като че ли ги привличаше, гъделичкаше самочувствието им, доставяше им наслада. А той се гнусеше, срамуваше се от него. Мечтаеше за деня, след който щеше да заживее спокойно. И почтено.

За това трябваха пари. Много пари. Той ги нямаше. Имаха ги тия, които не плащат за почтеност, за добродетели. И за да се сдобие с пари, той беше принуден да върши гадости. И да се гнуси от себе си.

Колкото е по-голяма гадостта, толкова повече плащат. По-щедри стават сърцата им, по-широко се отварят касите им.

Бяха му нужни тия проклети пари! Не за гуляи, не за комар, не за разврат — както някога. На богатството се привиква лесно, към мизерията — не. Трябваха му за друго, за нещо съвсем почтено. Да спаси семейната чест. Да откупи заложеното поради неговото младежко безгрижие родово имение.

Да успокои най-сетне грохналия си баща, да му докаже, че е станал човек. За баща му, а и не само за него, имаше една единствена мярка, един абсолютен критерий — човек без пари не е човек.

И Жак трябваше да му докаже, че вече не е оня развейпрах, когото всички познаваха, а е станал достоен за уважение.

За пръв път в живота щастието му се бе поусмихнало. Тъкмо на него да спре избора си Шефът.

Не беше необходима особено голяма проницателност, за да се досети какъв рог на изобилието се бе изсипал върху авиотръста след калмарското нашествие. Божа благодат! Не милиони, милиарди бяха потекли в касите му. И изведнъж — някаква си българка, очилата, заплесната изследователка се явява на сцената, за да заяви, че ще прекъсне тоя златен поток. Кой нормален бизнесмен би понесъл такова предизвикателство?

Тръстът направи каквото бе нужно. Отначало почтено. Предложи й пари. Да я купи почтено, както всичко на тоя свят се купува. А щом като твърдоглавката отхвърли това достойно предложение, нима тръстът трябваше да отстъпи със скръстени ръце? И да се остави на божията милост?

Работата пое Шефът. Той не беше служащ на авиотръста. Такива хора не се числят в техните ведомости. Но те са последното по ред, но не последното по значение средство в икономическата борба. Нима ще вземат да се занимават лично с отвличания, убийства, стопански шпионаж директорите и управителните съвети? А Шефът, да го благослови бог, спря избора си върху Жак Буланже — Барона. Поради аристократичния му вид, поради възпитанието му, които не будеха подозрения.

Акулите в корабната сянка се пръснаха уплашени. Трепна и Жак. Никога не се бе смятал храбрец. Особено тук, в тая опасна близост.

Кога ли ще дойде хеликоптерът?

Слава богу, не беше калмар. Отдолу, подгонила братовчедките си, се стрелна седем-осемметрова акула чук с тъмнокафяв гръб. Противна тръпка полази по гърба на Жак. Фантастична, отвратителна, зловеща твар! Как е могъл създателят да я измисли — такава химера между уродливостта и изяществото!

Какво ли й бе хрумнало?

Тя обърна нагоре жълтия си корем с полепналите по него черни прилепала и направи обратно салто, после още едно, и още едно.

И потъна.

А на нейно място не се показаха други. Само рояк летящи риби изпърха над повърхността с разперени блестящи гръдни перки, подобни на едри водни кончета.

Жак се шмугна в люка, хлопна капака над главата си. Помощникът му, който пушеше равнодушно пред каютата на спящия заложник, се усмихна:

— Страшно, а!

Буланже не отвърна нищо. Само сви устни в презрителна гримаса. И тоя се мисли храбрец — с храбростта, която всъщност не е нищо друго, освен липса на въображение.

Отиде при машината.

— Какво правите, когато се покаже кракен? — запита той уж безцелно.

Машинистът само се усмихна самонадеяно.

Жак се врътна. И тоя също — храбрец! Все ограничени мозъчета, без въображение.

И се върна. Ами ако е дошъл хеликоптерът?

Предпазливо отвори люка. Надзърна.

Наистина, с бързо нарастващ бумтеж откъм брега приближаваше хеликоптер. Зарадван, Жак изскочи на палубата.

Никакъв калмар, никакви акули!

И тогава видя. Лодката, която беше вързана на буксир за кърмата, сега се отдалечаваше от кораба. А вътре в нея — някакво момче, което приличаше на пленника му, размахало с все сили греблото.

Бандитът направо влетя в каютата му. Празна. Илюминаторът — отворен. Всичко му стана ясно. Наивният затворник се оказа не толкова наивен. Както изглежда, поне последния път, когато го провери, се е правил на все още упоен, а той в същото време вече е замислял бягството си.

На пода лежаха счупени очилата му, които навярно бе изтървал в бързината, провирайки се в тесния илюминатор, през който можеха да минат само неговите слаби рамене.

Грабнал автомата, Жак Буланже изтича на палубата.

— Стой! — изкрещя бандитът, побеснял от гняв.

Нима щеше да допусне това? Пленникът му, надеждата му, животът му — да му се изплъзнат така поради едно случайно отпускане, най-дребна небрежност. Всъщност той и сега се показа какъвто си е. Съжали момчето, не го върза. И ето! На тоя свят или ще бъдеш наивник, т.е. глупак, и едва ще свързваш двата края. Или „човек“, истински силен човек, който не признава пречки и задръжки по пътя към целта. Който не се спира пред нищо.

А Жак! Ни наивник, ни истински мъж!

— Спри бе! — повтори вика си той.

Ревът на приближилия хеликоптер заглуши гласа му.

И понеже момчето не спря, а натисна още по-припряно греблата, Жак пусна пред него един откос, който пресече пътя на лодката с къса кипнала линия.

Тогава друг картечен откос, насочен от хеликоптера, изчатка по палубата.

Защо? Нима не бяха неговите хора? От авиотръста?

Уплашен, той отскочи да се прикрие зад рубката, откъдето да отговори на стрелбата.

И тогава, погледнал към беглеца, се вцепени. Дъхът му пресекна. Навярно и ония от хеликоптера видяха същото, защото куршумената градушка се отклони от кораба и вдигайки редки гейзери по повърхността, се съсредоточи върху едно място, на двадесетина метра от лодката, където сред вълните се надигаше някаква безформена грамада. Като оголващ се при отлив риф — мек, променящ облика си риф, повече подобен на сблъскана купчина морско зеле.

За жалост не беше риф, не бяха водорасли!

Навръх тая грамада се виждаше едно чудовищно око, отдалеч наподобило захвърлена автомобилна гума.

Не беше гума. А нещо съвсем различно. Нещо живо, прекалено жизнено, сякаш събрало в черната си зеница като във фокус цялата злоба на света; пламтящо от свирепа алчност; с хипнотизираща власт.

Изглежда, само Сашо не го бе видял. Нали бе счупил очилата си? Без да подозира страшната опасност, той натискаше веслата и се носеше право насреща й.

И въпреки че хеликоптерът продължаваше да го обсипва с огнените си поредици, калмарът, сякаш нищо не усетил, само преливащ от гняв и възбуждение от тъмнозелено до червено, изхвърли над водата тридесетметровата си тентакула и грабна в чудовищната си лапа лодката с лодкаря. Завъртя ги пред очите си — досущ както на филма Кинг-Конг разглежда хванатата в огромната му шепа красавица.

Жак разбра. Всичко беше свършено, изпуснал бе момчето. От такава хватка никой не може се отърва. Изпуснал бе всичко… Всичко… Оставаше такъв, какъвто си бе… Дори по-зле… Изгубил бе и доверието на Шефа…

Той даде заповед на моториста да обърне към брега. Защото сега го заплашваше друго, по-страшно. Хеликоптерът, улисан с кракена, след битката щеше да се заеме с него. А ония вътре, както изглеждаше, не си поплюваха много. Нямаше да им мигне окото, изпращайки и корабчето, и екипажа му на дъното.

Увлечен в стрелбата, пилотът бе забравил всяка предпазливост, бе се спуснал на двадесетина метра над водата. Мъчеше се да не засегне с куршумите си момчето.

Изведнъж чудовищният хищник захвърли жертвата си сред вълните, която потъна надолу отпусната, без чувство и движение, и с неподозираща сила излетя нагоре. Излетя като изпусната ракета — някаква невиждана сплав от стомана и пихтия. На височина няколко метра над повърхността той се извъртя, за да метне напред двете си тентакули. Достигнали тая чудна метална птица, която можеше да причинява болка отдалеч, огромните му вендузи залепнаха върху гладката повърхност, ноктите я застъргаха настървено.

После се стовари като откъртена скала обратно сред вълните, без да изпуска от безпощадните си обятия ревящата плячка, чиито начупени витла заблъскаха уморено по повърхността, разпенили я като исполински миксер.

Но моторът, задавен от водата, угасна скоро. Всичко утихна. Чудовището потъна отново, притиснало металната си плячка, сякаш преждевременен прилив бе залял набързо рифа.

Чак тогава пристигна хеликоптерът на авиотръста, за да вземе на борда си неудачните похитители, да ги укрие от по-нататъшно преследване, та да заличи всяка следа.

Последното, което видя Жак от отлитащия хеликоптер, беше някакво странно тяло, което се появи за малко близо до повърхността. Нещо средно между подводница и калмар, но калмар без пипала. Мярна се и изчезна отново.

Не можа да забележи само как Девид Дейвис се бе измъкнал от сваления хеликоптер и как докато чудовището мачкаше машината му с останките на злочестия пилот, той доплува до лодката, с която Сашо бе извършил злополучния си опит за бягство, прехвърли се в нея и загреба към скалистия бряг на Капри, който се оказа най-близката суша.