Петър Бобев
Светещата гибел (20)

20

Доктор Елена Костова не понесе и втория удар на съдбата. Преуморена от работа, измъчена, при вестта за гибелта на сина си тя се строполи на пода в безсъзнание.

Преди още Девид Дейвис да се върне от Капри, където се бе спасил след нападението на кракена, и преди да даде описание за сражението с чудовищното мекотело и за смъртта на Сашо, някой друг беше продиктувал по телефона зловещите подробности във връзка с трагедията на един репортьор, който, то се знае, ги бе публикувал начаса. Впрочем, кой журналист ще изпусне такава сензация? „Отмъщението на Крак“! Такова беше заглавието на статията. А в нея с помощта на всички възможни вестникарски суперлативи се описваше как е загинал синът на известната изследователка, която си бе поставила за цел да унищожи калмарския род.

Костова не го бе прочела. Чула го бе само, препредадено по радиото. В лабораторията си. Повече не й бе нужно. Слаба физически и с още по-неустойчива нервна система, тя не бе издържала.

Но когато се свести в клиниката, сякаш завръщайки се от оня свят, когато си припомни всичко преживяно, клетата майка скочи веднага от леглото и отказа решително да се лекува повече.

На главния лекар, който й обясни вероятните последици от това лекомислие, тя отвърна:

— Вече никакви други последици не ме засягат…

На своя отговорност напусна клиниката.

Отказа да вземе и такси. Предпочете да се прибере у дома си пеш. Пък и защо ли й бе нужно да бърза? Когато и да стигнеше, където и да стигнеше, от сега нататък щеше да бъде винаги сама…

Докато слезе по стъпалата до улицата, макар и подкрепяна от санитарната сестра, доктор Костова се задъха. Дали беше само от преживяното? Все едно, че се бе изкачила на височина две-три хиляди метра. Или и от намаляващия кислород във въздуха? Наблюденията го бяха установили отдавна и го потвърждаваха ежедневно. Нещо непознато за планетата от четиристотин милиона години насам, откогато съотношението на кислорода и въглеродния двуокис не се е променяло. Автомобилите, самолетите, промишлеността гълтаха ненаситно кислород, като бълваха обратно облаци отровен дим, докато в същото време растителността намаляваше, прогонвана от урбанизацията, индустрията и транспорта. Съвременното човечество бързаше да се самоотрови със собствените си отпадъци, както спиртните дрожди в произведения от тях самите алкохол.

В случая обаче това не мажеше да даде пълно обяснение за рязкото спадане на тоя животворен газ. Най-точните изчисления отказваха да го потвърдят. И учените се заеха да потърсят друга причина.

Както е известно всекиму, кислородът се е появил на планетата ни в резултат от фотосинтезата на растенията. Преди природата да изобрети хлорофила, той не е съществувал в свободно състояние. А днес повече от две трети от него се, произвеждат от фитопланктона на световния океан и то главно от едноклетъчните диатомови водорасли. Това съвсем не е за учудване, като се знае, че теглото на всички микроорганизми превишава теглото на всички многоклетъчни същества.

Тя начаса отхвърли тая възможност. Не би могла да усети такъв слаб недостиг. Само прецизните апарати го регистрираха. По-вероятно изглеждаше друго — инстинктът й за самосъхранение, който отклоняваше вниманието й в друга посока, извън непоносимата истина.

Колко странно е устроено човешкото съзнание! В най-тежката мъка, овладяно от една мисъл, то самичко, в интуитивна самоотбрана, отскача в други сфери, улавя се като удавник за други мисли, та дори против волята си да си даде миг-два отдих от страданието, което иначе би го унищожило.

Така и съзнанието на злочестата майка, смазано от ужаса на станалото, отново се отхвърли към предполагаемото обяснение за настъпващия кислороден глад.

Впрочем, ако това продължеше, дали проучванията на мъжа й, предназначени за морските дълбини, нямаше да се окажат спасителни за цялото човечество, пригаждайки го към анаеробен живот на самата суша?

Диатомеите представляват главното меню, на каланусите, един от най-разпространените представители на зоопланктона, животинския планктон, скаридоподобни ракообразни, надарени от природата с изключителна лакомия. Ако не съществуват техните врагове, те са в състояние да унищожат целия фитопланктон. Като противодействие, съгласно основния природен закон за равновесието, са се появили планктоноядните: риби, мустакати китове, манти, китови акули. Но само докато съществува равновесието. Сега то изглеждаше нарушено. Гигантските главоноги бяха прогонили китовете, мантите, китовите акули, а дребните им събратя избиваха масово рибите. И зоопланктонът, каланусите и другите, необезпокоявани, се бяха заловили с изтребването на фитопланктона.

Изследователката неволно си представи бъдещето. Имаше достатъчно въображение. С недостигащия кислород. Сякаш видя милионите хора, дишайки често-често, като риби на брега, да си набавят недостигащите глътки кислород. Така, както бе видяла на филма, описващ агонията на екипажа в една потънала подводница. Сега потъналата подводница щеше да бъде цялата планета.

Тя се сепна. Безсъмнено, не можеше да се отиде докрай. Когато жертвите започнат да намаляват, хищниците, малки и големи, едновременно с тях ограничават своята численост, чисто и просто загиват от глад. Каланусите също трябваше да загинат… А дотогава…

Тя тръгна с неуверена, уморена походка по тротоара, без да поглежда наоколо. Вече нищо не я засягаше: ни градът, ни хората, нито потоците от автомобили. Нищо! Къде ли отиваше? И защо?

Не беше ли най-добре да свърне към кея? И там — веднъж завинаги… При Сашо… И при Марио…

А работата й? Докъде ли беше стигнала?

Доктор Костова си я припомни бавно. Всички опитни животни в аквариума загиваха. Беше заразявала уловени калмари и ги бе пускала обратно на свобода. Но, видимо, те нямаха чест допир с гигантските. Ех, наистина морето започваше да изхвърля тук-там по брега мъртви калмари, които вечер фосфоресцираха като призраци. Изселедванията върху труповете им доказваха, че смъртта им се дължеше на същата бактерия. И толкова — единични трупове…

Това беше ахилесовата пета на борбата. Докато епизоотията се разпространи, напълно естествено беше да се очаква, че ще се получи имунитет към нея. И тогава — почвай отначало!

Не успяха да ускорят борбата и включените в операциите международни морски и въздушни флоти, които седмици поред търсеха да открият някъде калмарски струпвания, за да ги атакуват с бомби и куршуми-ампули, пълни с бактериална култура.

Дори Костова, която беше убедена в умствените способности на тия висши мекотели, не можеше да допусне, че те бяха годни да преценят грозящата ги заплаха със своя разсъдък. Но така или иначе, по някакъв странен усет кракените потъваха веднага, щом на небосвода закръжеха санитарните самолети или откъм кръгозора се зададяха специалните кораби.

Разум? Телепатия? Или свръхусет?

Изведнъж някой се метна към нея. И преди тя да се усети, я дръпна в тъмния вход, от който бе излетял. В същия миг, навлязла с огромна скорост върху тротоара, само на сантиметри от нея профуча някаква черна лимузина, после отново, водена от удивително сръчна ръка, се върна на платното и изчезна зад завоя.

Костова позна нападателя, по-право сега спасителя си.

— Синьор Дейвис! Не разбирам!

Без никакво вълнение от станалото той отвърна:

— Моля за извинение! Нямах друга възможност.

Тя прибра изпуснатата си чанта. Оправи косата си.

— Луд! Или пиян?

— Нито едното, сеньора, нито другото!

— Тогава?

— Предумишлено убийство! — Дейвис го изрече с такъв глас, сякаш й предаваше съдържанието на нов криминален филм.

— Но защо? — изследователката недоумяваше.

Той вдигна рамене.

— Много ясно! Да замлъкнете!

Тя все не разбираше. И спасителят й добави:

— Да ви убият, та по тоя начин да попречат за унищожението на Крак…

— Но това е…

— Всеки е прав за себе си — отвърна той с философско примирение. — Те са прави, като искат да ви отстранят от пътя си — трябва да спечелят; прав съм и аз, като им попречих — нали и аз трябва да спечеля… Пък — който надвие… Прав е по-силният…

Костова се доизказа:

— Това е напълно безсмислено. От моята смърт те няма да спечелят нищо. Сътрудниците ми са в течение на цялата работа. Всичко, до което се добера през деня, записвам в няколко екземпляра. Няма да издам къде, но ги пазя на различни места, та и в сейфа в банката. И ако се случи нещо с мен… Постигнатото няма да се загуби… Както неговото… Ще го продължат други. А те не са по-малко интелигентни…

Тя му протегна ръка.

— Благодаря ви! Ще си ходя.

— Не! — спря я той решително. — Няма да ви пусна сама. Ще ви закарам с моята кола.

Колкото и да му отказваше, той беше тъй настойчив, че тя накрая отстъпи. Но щом седна вътре, неволно си помисли. А не се ли бе намъкнала сама в капана? Отде го знаеш какъв е пък той? Но сви устни — вече нищо нямаше значение…

Колата се движеше бавно по немноголюдната улица, когато насреща, по стръмнината пред тях, се зададе тежък самосвал.

Костова усети как настръхна косата на Дейвис, как настръхна той целият. Гърбът му се изпъна. Мощната му кола сякаш подскочи от място и се хвърли наляво. А самосвалът, свърнал вече насреща им, при неочакваната маневра на Дейвис не можа да се обърне веднага. Костова зърна бегло как шофьорът с трескаво превъртане на волана опитваше да ги пресрещне в новата им посока. Но не успя. Отмина на косъм от тях. Само смачка десния фар и калника им.

— Пипат бързо! — изръмжа англичанинът, като натисна газта. Полетя. За няколко минути я откара до дома и. Изпрати я до квартирата с ръка в джоба, където под скъпия плат ясно личеше дулото на пистолет.

И там веднага навъртя по телефона някакъв номер.

— Бил, Хари и Боб! Както трябва… На улица…

И съобщи адреса й.

После на въпросителния й поглед отговори:

— Поставям ви охрана. Вие виждате… Ще се опитат пак…

— Ако е толкова нужно, ще се обърна към полицията.

Той я изгледа съжалително.

— Полицията! Отде да знам дали и там няма техни хора! Аз вярвам само на моите…

И докато не видя тримата си юначаги, които слязоха от една кола и се пръснаха с привидно разсеян вид около къщата, не си тръгна. На прага, подавайки му ръка, доктор Костова пошепна уморено:

— Защо усложнявате нещата? Не виждате ли, че всичко е свършено за мен?

— Виждам! — отвърна той. — Но чуйте и мен! Да се умре е лесно. Няма по-лесно от това. Трудното е да се живее, да се продължи борбата.

Тя въздъхна обезсилена:

— Вече всичко щеше да е приключило… Ако не бяхте вие… Защо го сторихте?

Той се извърна.

— Заради човечеството! Щастлива или нещастна, вие сте му нужна… В тоя момент…

Костова сви устни:

— Ако не аз — други…

— И за още нещо, за отмъщението! Сразите ли кракените, авиотръстът ще фалира. Прекалено много нови инвестиции направи… Пък и самите кракени…

Тя скръсти ръце.

— Отмъщението не лекува…

Дейвис я погледна отново. И тя отново остана смутена от различния израз на лицето му: очите — сиви, пронизващи, сурови, а устата — разкрила белите му зъби в най-добродушната усмивка:

— Пък и за мен… Нима не заслужавам да спечеля и аз?