Жан Расин
Федра (5) (Трагедия)

Трета поява

 

Федра

Енона, скъпа, спри, да не вървим нататък,

и сетна сила аз изгубих без остатък.

От дневна светлина очите ме болят,

краката ми тежат като след дълъг път…

Уви!

 

Енона

        О, богове, не свършва ли скръбта ни?

 

Федра

Защо ми са сега воалите отбрани?

Коя ръка и днес напразно нагласи

и гънките по тях, и моите коси?

Във всичко има скръб, и то за мен предимно!

 

Енона

Желанията ви изключват се взаимно.

Лишихте се сама от накита любим,

повикахте ни пак, за да ви украсим…

Припомняйки си дни на ведрина в душата,

поискахте сама да блесне светлината,

а щом проблесна тя, затваряте очи

и бягате от тъй желаните лъчи!

 

Федра

Сияен праотец на скръбен род, комуто

и аз принадлежа чрез името прочуто,

навярно се червиш за мене в тоя час,

но, Слънце, сетен път към теб поглеждам аз.

 

Енона

Не стихна ли това желание зловещо?

Със вашия живот не ви ли свързва нещо,

та искате смъртта, и бързате дори?

 

Федра

Защо не съм сега край тихите гори?

Кога ще видя пак прекрасната квадрига

със буйния си бяг в простора прах да вдига?

 

Енона

Какво?

 

Федра

        Безумна аз! Къде съм? Как можах

мечтите си на глас да изрека без страх?

Нима обезумях? Съдба немилостива!

Червенина от срам лицето ми покрива,

че ти разкрих каква е моята тъга,

че сълзите личат в очите ми сега.

 

Енона

Че криехте от мен, срамувайте се вие.

Та двойна е скръбта, ако човек я крие.

А грижите ни все отблъсвате — нима

наистина смъртта желаете сама?

Какво ви спира тъй — в средата на живота?

Отгде се взе у вас към ранна смърт охота?

Трикратно потъмня това небе, откак

сте будна и безспир оставате на крак;

трикратно блесна то, от изгрев засияло,

откак сте без храна, с изнемощяло тяло.

Но кой ви позволи, та дръзвате така

върху самата вас да вдигате ръка?

Живота ви е дар свещен от боговете,

със порив към смъртта така не ги гневете,

потъпквате дълга към своя царствен мъж,

а вашите деца ще станат изведнъж

сираци и пред тях предимство ще спечели

синът на чужденка от вражески предели!

Помнете, той е враг на целия ви род,

на амазонка син! И своя произход

сам Иполит…

 

Федра

                Уви!

 

Енона

                        Нима непоносим е…

 

Федра

Не знаеш ли какво е неговото име!

 

Енона

Разбирам тоя гняв, дори се радвам аз,

че името му най-омразно е за вас.

Живейте, щом е тъй със чувства упорити

живейте — да не би потомъкът на скити^[1]

над вашите деца властта си да простре,

измествайки без свян потомство на царе.

Не бива нито миг това да се отлага —

върнете смелостта в гърдите си веднага,

догдето пламъкът на дните ви гори,

че късно би било след часове дори.

 

Федра

От тежката вина смъртта ще ме избави.

 

Енона

Та има ли какво да мъчи съвестта ви?

Какво разкъсва тъй сърцето ви със стръв?

Ръцете ви не са опръскани от кръв.

 

Федра

Ръцете — да, но аз измъчвам се, загдето

не бих могла това да кажа за сърцето.

 

Енона

Какъв проект, до днес от никого нечут,

сърцето ви така е хвърлил в страшен смут?

 

Федра

Достатъчно разкрих, да питаш не желая,

Нали избрах смъртта, за да мълча докрая.

 

Енона

Ако умрете тъй, в предсмъртния ви час

до вашето легло не бих стояла аз;

макар че към смъртта отивате припряно,

при мъртвите души от вас ще съм по-рано:

пътеки не една отвеждат там — без страх

пред вас ще избера най-късата от тях.

Жестока! Верността ми тъй ли оценихте?

Аз първа ви поех, когато се родихте!

Напуснах зарад вас деца и роден кът,

отплащате ми зле за всичко тоя път…

 

Федра

Дори да споделя с теб истината цяла,

без полза би било — от ужас би примряла.

 

Енона

От ужас ли? Но той би бил по-лек, сравнен

с това — да гледам как умирате пред мен.

 

Федра

Позорно е това признание, така че

след него пак ще мра — посрамена обаче.

 

Енона

От плач заради вас загубих аз покой,

в краката ви лежа — над сълзите безброй

смилете се: от зли догадки ме спасете.

 

Федра

Щом искаш тъй, стани.

 

Енона

                                        Готова съм, кажете.

 

Федра

Небе! С какви слова това да изрека!

 

Енона

Обидно е от мен да криете така!

 

Федра

Жесток Венерин гняв^[2]! Поличба наша стара!

До гибел любовта и майка ми докара!

 

Енона

Да премълчим това ще бъде по-добре,

та споменът зловещ в забрава да умре.

 

Федра

А от каква любов, сестрице Ариадна,

намери на брега смъртта си безпощадна?

 

Енона

Какво ви е? Защо безименна тъга

срещу рода ви цял настройва ви сега?

 

Федра

Венера повели със своята присъда

в нещастния ни род последна аз да бъда.

 

Енона

Обичате?

 

Федра

                Откак се влюбих, залинях.

 

Енона

В кого?

 

Федра

        Ще чуеш най-ужасен, тежък грях.

Обичам… Тръпна аз… Каква съдба безславна!

Обичам…

 

Енона

        Кой?

 

Федра

                Добре познаваш го отдавна —

на амазонка син, от мен преследван бе…

 

Енона

Как, Иполит?

 

Федра

                        Сама го каза.

 

Енона

                                                О, небе!

Кръвта ми сякаш спря в застиналите жили!

Престъпна крачка! Срам! Да бяхме отменили

пътуването си към тоя бряг проклет!

Но можех ли да знам, та да ви дам съвет?

 

Федра

От по-далечен миг скръбта ми се протака.

С Егеевия син едва ме свърза брака

и мислех, че за мен ще има жребий благ,

когато аз видях в Атина своя враг:

почервенях, след миг бледнеех във замяна,

веднага странен смут в душата ми настана;

като че ослепях и онемях дори.

Усещах студ и зной в плътта ми да гори;

разбрах, че съм във плен на страшната Венера —

нали рода ни тя преследва не от вчера.

Да умилостивя гнева й тъй голям

със почести реших; за нея вдигнах храм

и жертви час по час изпращах пред олтара,

надявах се, че щом обредът се повтаря,

от гибелната страст спасена бих била.

Напразно палех аз свещените масла!

Богинята дори зовейки, и тогава

усещах него как духът ми обожава,

съзирах Иполит и пред олтара чак

и всяка жертва бе на любовта ми знак…

Отбягвах го навред. Мъчение сурово!

В баща му аз открих чертите му отново…

Срещу самата мен въставайки безспир,

да бъда негов враг опитах най-подир:

за да го заточа, поех омразна роля,

на мащеха злъчта изрекох по неволя,

изгнанието му изисках аз и щом

го отстраних далеч от бащиния дом,

отдъхнах си за миг от гибелното бреме,

но кратко бе това почти спокойно време,

когато криех аз дълбоко в мен скръбта

и вярност към Тезей показвах пред света.

Напразно! От съдба жестока бях сразена!

Доведе ме Тезей със себе си в Трезена

и пак видях врага, изпратен надалеч:

в ранената ми гръд се впи отново меч.

Не беше вече страст, която в мен съм скрила:

Венера връхлетя със цялата си сила

и нейна плячка бях; сама се ужасих:

защо ми бе живот сред тоя пламък лих?

Поисках да умра, Енона, разбери ме,

за да спася поне почтеното си име,

ала не издържах пред твоя плач докрай

и всичко ти признах; едно те моля, знай:

смъртта ми идва — тя за мен ще е по-лека,

ако се въздържиш от упреци, и нека

сама да съм сега; не стопляй в мене ти

остатък от живот, готов да отлети.