Жан Расин
Федра (25) (Трагедия)

Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Phèdre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
maket (2012)
Компютърен набор на предисловието и бележките, допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Пиер Корней, Жан Расин

Френски театър на класицизма

 

Пиер Корней: Илюзията. Сид

Жан Расин: Андромаха. Британик. Федра

 

Превел от френски: Пенчо Симов

Народна култура, София, 1974

Редактор: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Йорданка Киркова, Лидия Стоянова

Дадена за набор: 30.V.1974 г.

Подписана за печат: октомври 1974 г.

Излязла от печат: ноември 1974 г.

Печатни коли 25.

Издателски коли 19.

Цена 2,82 лв.

ДПК „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Шеста поява

Федра, Енона

 

Федра

Да знаеше какво узнах сега от царя!

 

Енона

Не знам, ала дотук довлякох се едвам.

Уплаших се, че тъй избързахте насам.

Каква ви е целта, тревожех се, защото…

 

Федра

Съперница била причината на злото!

 

Енона

Какво?

 

Федра

        Обикнал бил, но друга, Иполит.

Изглеждаше ми враг безкрайно упорит,

внимание, молби пред него не успяха,

същински тигър бе, поглеждах го с уплаха,

а бил е обуздан и покорен съвсем

от Арикия. Как това да разберем!

 

Енона

От Арикия!

 

Федра

                Ах! Не знаех аз, че има

такъв болезнен бяс и мъка несравнима!

Та всички часове на ужас, на печал,

на угризения и тежкият ми дял

с несподелен копнеж да бодърствам във треска

са нищо пред това, което чувствам днеска.

Обичат се! Защо да я предпочете!

Кога за първи път са се видели те?

Такава среща бе за мен невероятна!

Не знаеше ли ти? Защо не ми загатна?

И често ли така се виждат? Говори!

Разхождат ли се те из гъстите гори?

Уви, могли са те да бъдат често двама!

Във тяхната любов престъпен порив няма.

без чувство на вина се виждали безспир

и всяко утро те посрещали във мир!

А аз, неволен враг на цялата природа,

се криех в тъмнина, далеч от небосвода,

да вярвам смеех аз в единствен бог — смъртта,

надявах се накрай да ме избави тя,

със сълзи и със жлъч засищах глад и жажда…

И в мъката надзор понеже ме огражда,

не можех и на плач дари да се отдам

и винаги нащрек поплаквах си едвам,

тревогите си крих под външност достолепна

и в тежка мъка бях наглед великолепна.

 

Енона

Какво ще имат те? Отвъд морето чак

ще бъде скоро той.

 

Федра

                                Ще се обичат пак!

Макар че в тоя миг за мен настъпва краят,

о, страшна мисъл — те за Федра пак нехаят!

Макар и той да бе изгнан в далечен кът,

във вечна вярност те отново се кълнат…

Обидно е за мен, че те са неделими!

Защо ще го търпя! Енона, помогни ми.

За да я отстраня, от царя бих могла

да искам тоя път за нея участ зла,

при целия й род на смърт ще я изпратя —

вината да дели с бунтовните си братя!

От ревност бих могла да стигна и дотам…

Каква говоря аз? Какъв е тоя срам?

Ще искам от Тезей да отмъсти на нея!

Съпругът ми е жив, а аз за друг копнея!

Такъв голям позор нима ще понеса?

От ужас съм почти с нащръкнала коса!

Злината ми сега надхвърля всяка мярка;

на своите дела не съм ли господарка?

Като в кошмар дойдох и до убийство чак,

ала невинна кръв да лея искам пак.

Нещастница! И как живея още? Ето

че слънцето над мен сияе на небето —

а как ще гледам аз към неговия лик?

Родоначалник мой е онзи най-велик

от всички богове, когото всеки тачи,

и педя моят крак не може да прекрачи —

навред ме вижда той, за бягство няма път.

Къде да се спася? Във ада пък, твърдят,

е моят стар баща със урна във ръката

и с нея съди той на смъртните делата.[1]

Като че виждам как ще бъде ужасен

от дъщеря си, щом със трепет чуе мен:

такива зли дела до днес не знае ада,

какво ли, татко мой, в отплата ми се пада?

Ще бъдеш сам палач на тази дъщеря,

която приживе в престъпна жар горя.

Прости ми: бог жесток да страдам ме наказа,

семейството ти той преследва със омраза.

Уви, срамът навред ме следва, но с какви

облаги ме дари злодейството? Уви,

не се възползвах аз от нищо, след което

умирам със печал, с терзания в сърцето.

 

Енона

Не бива на скръбта да давате простор,

а вижте всичко туй със по-различен взор.

Обичате. Но кой е победил съдбата?

Повлича ви властта на сила всепризната.

Та само вас ли тъй е покорила тя?

И кой не е признал мощта на любовта?

Човек е слаб. Но щом сте смъртна, приемете

на смъртна участта. Дори и боговете,

които на Олимп навъсени стоят,

нима не сторват грях и те по някой път?

Макар че гони с гръм простъпките човешки,

заради любовта и Зевс допуска грешки.

 

Федра

Какво? Какъв съвет да ми дадеш посмя?

Защо ме мъчиш тъй? Нещастнице, нима

не виждаш, че докрай надеждата отне ми?

Желаех да умра, но с плачове големи

попречи ми, внуши ми хиляди неща.

Отбягвах Иполит, но ти ме увеща

на среща с край злочест. А как посмя, кажи ми,

да го наклеветиш със думи непростими?

Заради теб смъртта го дебне може би.

Безумният баща дали не го уби?

Оттука се махни, чудовище презряно!

Ще срещна гибелта сама. Дано по-рано

небето за това добре да ти плати.

Със своята съдба да бъдеш пример ти

за всички като теб, които със съвети

подхранват суета у господари клети,

и за да угодят на слабата им плът,

към престъпление пред тях прокарват път!

Омразни подлеци, небесен гняв ви праща

във дар на оня цар, с когото се разплаща!

 

Енона, (сама)

Направих всичко аз за нея, а каква

награда имам днес! Заслужих си това!

Бележки

[1] Според преданието Минос след смъртта си станал съдия в царството на мъртвите и определял наказанията за сенките на престъпниците.