Жан Расин
Федра (32) (Трагедия)

Седма поява

 

Тезей

Синът ми е умрял — ликувайте тогава!

Ах! Колко се боя! Какъв въпрос безспир

жестоко ме гнети, напразно търся мир!

Желанието ви се сбъдна — той загина,

със право може би или пък без причина…

Но хайде, бих приел, че имал е вина —

нали е обвинен от моята жена.

Смъртта му и така за мен е тежко бреме,

разкритието би могло да ми отнеме

разсъдъка докрай, ала не би могло

да върне моя син под бащино крило.

Далеч от вас, далеч оттука ще замина,

ще бягам надалеч от страшната картина

на неговата смърт, ще се усамотя,

тревожен и сломен изгнаник от света.

Та всичко, всичко тук скръбта ми утежнява,

измъчва ме дори голямата ми слава:

по-лесно бих се скрил, ако не бях прочут,

Олимп над мене бди, но ми докара смут,

към боговете гняв сърцето ми изпитва,

не бих ги затруднил с безмислена молитва —

коя ли добрина сега ще възмезди

това, което те ми грабнаха преди?

 

Федра

Не бива тъй, Тезей, да се мълчи докрая.

Сина ви длъжна съм сега да оправдая.

Не е виновен той.

 

Тезей

                                Напълно съм сломен!

Но как? Заради вас осъден бе от мен!

Жестока твар, нима подир злина такава…

 

Федра

Изслушайте ме: знам, че малко ми остава.

Самата аз посмях със нечестив копнеж

да гледам тоя чист, почтителен младеж.

В престъпната любов небето ме въвлече.

Енона се зае с останалото вече.

От страх, че Иполит ще ви осведоми

за туй, което с жар му казахме сами,

с голяма подлост тя използва слабостта ми,

очерни Иполит и дръзко ви измами.

Изгонена от мен, наказа се сама —

удави се далеч от родната земя.

А аз веднага бих забила в мен кинжала,

но подлата лъжа не бях опровергала,

невинния би бил докрай заподозрян,

затуй по-бавен път от мене бе избран:

отрова взех. Изпих достатъчно от нея.

Донесена е тя в Атина от Медея^[1]

и зная, няма път за връщане назад:

във моето сърце нахлува странен хлад,

мъгла закри мъжа, за който е обида

присъствието ми, но аз ще си отида —

усещам как смъртта ме грабва и в света,

от мене опетнен, настъпва чистота.

 

Панопа

Умира тя, царю!

 

Тезей

                        За низост тъй голяма

и спомен бих желал в душите ни да няма!

А беше Иполит наследник мой един!

Да смесим плач с кръвта на клетия ми син!

Остава ми сега единствена задача:

Останките му днес с целувки да оплача

и да го почета — по доблест и по сан.

За да успокоя духа му изтерзан,

не виждам по-добри възможности от тая:

любимата му днес за щерка да призная!