Питакъс Лор
Аз съм номер четири (32)

Глава 30

Вятърът фучи през отворения прозорец на кабинета по трудово обучение, а хладилникът отпред не се справя много добре със задачата да препречва пътя на студения въздух. Училището вече е мразовито заради изключения ток. В момента Шест носи само гумения костюм, който е изцяло черен, ако изключим сивата диагонална лента отпред. Стои в средата на групичката ни с такова спокойствие и самоувереност, че ми се ще и аз да имах свой собствен лориенски костюм. Тя отваря уста, за да каже нещо, но силен гръм отвън я прекъсва. Всички се втурваме към прозорците, но не можем да видим нищо от това, което се случва. Грохотът е последван от няколко силни ехтежа, звуци на разкъсване, скърцане със зъби и шума от нещо, което бива разрушено.

— Какво става? — питам.

— Дай светлина — провиква се Анри през звуците на унищожение.

Включвам светлините и ги насочвам към двора навън. Те стигат на не повече от три метра, преди мракът да ги погълне. Анри отстъпва назад и накланя глава, слушайки звуците в изключителна концентрация, и тогава кимва с примирена яснота.

— Унищожават всички коли отвън, включително и пикапа ми — казва той. — Ако оцелеем след всичко това и избягаме от училището, ще трябва да е пеша.

По лицата на Марк и Сара се изписва ужас.

— Не можем да губим повече време — казва Шест. — Със или без стратегия, трябва да тръгнем, преди зверовете и воините да пристигнат. Тя каза, че можем да се измъкнем през физкултурния салон — казва Шест и кимва към Сара. — Това е единствената ни надежда.

— Името й е Сара — казвам аз.

Седя на стол наблизо, изплашен от неотложността в гласа на Шест. Тя, изглежда, е най-устойчивата от нас — запази спокойствие под тежестта на ужасите, на които станахме свидетели. Бърни Косар се е върнал при вратата и драска по хладилниците, които я блокират, ръмжейки и скимтейки в нетърпението си. Тъй като светлините ми са включени, Шест успява за пръв път да го огледа добре. Тя зяпва към Бърни Косар, после премрежва очи и бавно издава лице напред. Отива при него и кляка, за да го погали. Обръщам се и я поглеждам. Струва ми се странно, че се е ухилила.

— Какво? — питам.

Тя поглежда нагоре към мен.

— Не знаеш ли?

— Да знам какво?

Усмивката й се разширява. Обръща се пак към Бърни Косар, който се стрелва в друга посока и отново атакува прозореца, започва да драска по него, да ръмжи и от време на време да лае от безпомощност. Училището е наобиколено, смъртта е надвиснала, почти неминуема, а Шест се хили. Това ме дразни.

— Кучето ти — казва тя. — Наистина ли не знаеш?

— Не — казва Анри. Поглеждам го. Той клати глава към Шест.

— Какво, по дяволите…? — питам. — Какво?

Шест поглежда към мен, после към Анри. Тя се изсмива половинчато и отваря уста, за да каже нещо. В този момент нещо хваща погледа й и тя се втурва обратно към прозореца. Ние тръгваме след нея и както преди съвсем лекото сияние на фарове профучава по отбивката от пътя и влиза в паркинга на училището. Друга кола, може би на треньор или учител. Затварям очи и поемам дълбоко въздух.

— Може да не значи нищо — казвам аз.

— Изгаси си светлините — казва ми Анри.

Изключвам ги и стисвам ръце в юмруци. Нещо около колата навън ме кара да се разгневя. Умората да върви по дяволите, с това треперене, което ми носи, откакто скочих през прозореца на директора. Вече не издържам да стоя затворен в тази стая, като знам, че могадорианците са навън, чакат, кроят планове за нашата гибел. В колата отвън може да са първите воини, пристигнали на мястото на събитията. Но веднага щом тази мисъл ми минава през ума, виждаме как светлините бързо се оттеглят от паркинга и се втурват с бясна скорост в обратната посока, по същия път, по който пристигнаха.

— Трябва да се махнем от това проклето училище — казва Анри.

* * *

Анри седи на стол на три метра от вратата, насочил двуцевката си право към нея. Диша бавно, въпреки че е напрегнат и мога да видя опънатите мускули на челюстта му. Никой от нас не казва и дума. Шест стана невидима и се измъкна, за да проучи нещата наоколо. Ние просто чакаме и резултати най-накрая идва. Три леки потупвания по вратата, почукванията на Шест, които уговорихме, за да знаем, че е тя, а не разузнавач, който се опитва да влезе. Анри сваля двуцевката, тя влиза и аз връщам един от хладилниците, за да блокирам вратата зад нея. Нямаше я цели десет минути.

— Беше прав — казва тя на Анри. — Унищожили са всяка кола на паркинга и някак си са успели да преместят останките от колите така, че да преградят вратите. И Сара е права — пропуснали са капака на подиума. Преброих седем разузнавачи отвън и петима вътре, които сноват по коридорите. Имаше един пред тази врата, но проблемът с него вече е решен. Изглежда, че започват да стават неспокойни. Очевидно според тях другите вече би трябвало да са тук, което означава, че едва ли са далече.

Анри става, грабва сандъка и ми кимва. Помагам му да го отвори. Той посяга навътре и изважда няколко малки кръгли камъчета, които прибира в джоба си. Нямам представа какво представляват. После го затваря и заключва, мушва го в една от печките и хлопва вратата. Премествам един от хладилниците пред печката, за да не може да се отвори. Наистина нямаме друг избор. Сандъкът е тежък, би било невъзможно да се бием, докато го носим, а се нуждаем от всяка свободна ръка, за да се измъкнем от тази бъркотия.

— Въобще не ми се ще да го оставям — казва Анри, поклащайки глава. Шест кимва тревожно. Нещо в мисълта могадорианците да се доберат до сандъка ужасява и двамата.

— Тук ще си бъде добре — казвам.

Анри вдига двуцевката и я презарежда, поглежда към Сара и Марк.

— Това не е вашата битка — казва им. — Не знам какво да очаквам навън, но ако нещата тръгнат на зле, вие се връщайте в училището и се скрийте. Те не преследват вас и не мисля, че ще си направят труда да ви търсят, ако вече са ни хванали.

И Сара, и Марк изглеждат обезумели от страх, и двамата стискат здраво своите ножове в десните си ръце. Марк е опасал колана си с всичко от кухненските чекмеджета, което може да влезе в работа — още ножове, чук за месо, ренде, ножици.

— Ще тръгнем от тази стая наляво и когато стигнем края на коридора, салонът ще е след двойната врата на около шест метра вдясно — казвам на Анри.

— Капакът е точно по средата на подиума — казва Шест. — Покрит е със синьо килимче. Нямаше разузнавачи в салона, но това не значи, че и този път няма да са там.

— Значи просто ще излезем навън и ще се опитаме да ги надбягаме? — пита Сара. Гласът й е пропит с паника. Диша тежко.

— Нямаме друг избор — казва Анри.

Хващам ръката й. Трепери силно.

— Всичко ще бъде наред — успокоявам я аз.

— Откъде знаеш това? — казва тя по-скоро настоятелно, отколкото въпросително.

— Не знам — отговарям.

Шест премества хладилника от вратата. Бърни Косар веднага започва да драска по вратата и да ръмжи в опит да излезе.

— Не мога да направя всички ви невидими — казва Шест. — Дори да изчезна, да знаете, че съм наоколо.

Шест хваща дръжката на вратата и Сара, трепереща, вдишва дълбоко, докато стиска ръката ми с всичка сила. Виждам как ножът потрепва в дясната й ръка.

— Стой близо до мен — казвам.

— Няма да те изпусна и за момент.

Вратата се отваря рязко и Шест изскача навън в коридора, а Анри я следва. Аз тръгвам след тях, докато Бърни Косар ни задминава всичките като едно кълбо от ярост, което профучава напред. Анри насочва двуцевката в едната посока, после в другата. Коридорът е празен. Бърни Косар вече е стигнал до пресечката на коридорите. Изчезва. Шест го следва и става невидима, а останалите се затичваме към салона с Анри начело. Правя така, че Марк и Сара да са пред мен. Никой от нас не вижда нищо, можем само да чуем стъпките на останалите. Включвам си светлините, за да помогна с навигацията, но това се оказва първата грешка, която правя.

Врата на една класна стая от дясната ми страна се разтваря със замах. Всичко се случва за части от секундата и преди да успея да реагирам, усещам удар по рамото си с нещо тежко. Светлините ми загасват. Падам право в някаква витрина и я строшавам. Порязвам се отгоре на главата и почти веднага по лицето ми потича кръв. Сара изпищява. Каквото и да ме беше ударило, ме удря пак. Тъп звук по ребрата ми, кой го ми изкарва въздуха.

— Включи си светлините! — изкрещява Анри. Правя го. Над мен стои разузнавач, който държи двуметрова цепеница, най-вероятно от кабинета по индустриално изкуство. Вдига я във въздуха, за да ми нанесе нов удар, но Анри, който стои на шест метра от мен, стреля с двуцевката пръв. Главата на разузнавача изчезва, взривена на парченца. Останалото от тялото му се превръща в пепел още преди да удари земята.

Анри снижава пушката.

— Мамка му! — казва той, като забелязва кръвта. Прави крачка към мен и тогава с ъгълчето на окото си виждам още един разузнавач на същата врата, с ковашки чук, издигнат над главата. Втурва се напред и аз хвърлям с телекинезата си най-близкия до мен предмет, без дори да знам какъв е. Златно лъщящо нещо, което профучава по въздуха с бясна скорост. Удря разузнавача толкова силно, че черепът му се пръсва, той пада на земята и остава да лежи неподвижно. Анри, Марк и Сара се спускат към нас. Разузнавачът е все още жив. Анри взема ножа на Сара и го забива в гърдите му, превръщайки го в купчина пепел. Подава обратно ножа на Сара. Тя го държи пред себе си, между палеца и показалеца си, сякаш току-що са й подали нечие мръсно бельо. Марк се навежда и вдига предмета, който метнах цял, а сега лежи строшен на три.

— Това е трофеят ми от Американската футболна лига — казва той и след това, без да иска, се изсмива на себе си. — Връчиха ми го миналия месец.

Изправям се. Блъснал съм се във витрината на трофеите.

— Добре ли си? — пита Анри, поглеждайки към раната.

— Да, добре съм. Давай да вървим.

С бърза крачка тръгваме по коридора и влизаме в салона, прекосяваме пода на бегом, скачаме на подиума. Пускам си светлините, за да видя, че синьото чердже се мести само, сякаш по своя воля. После и капакът се повдига. Чак тогава Шест става видима отново.

— Какво се случи там? — пита тя.

— Натъкнахме се на малко неприятности — казва Анри, докато се спуска пръв надолу по стълбата, за да се увери, че полето е чисто. След него тръгват Сара и Марк.

— Къде е кучето? — питам аз.

Шест поклаща глава.

— Върви — казвам. Тя слиза преди мен и ме оставя сам на подиума. Свиркам колкото се може по-силно, с ясното съзнание, че така издавам местонахождението си. Чакам.

— Хайде, Джон! — извиква Анри отдолу.

Пропълзявам под капака, краката ми са на стълбата, но от кръста нагоре все още се показвам от подиума и гледам.

— Хайде де! — казвам си. — Къде си?

И на секундата, когато вече нямам друг избор, освен да се предам, точно преди да се спусна надолу, Бърни Косар се появява в далечния край на салона и се затичва към мен с наострени уши. Усмихвам се.

— Хайде! — този път Анри изкрещява.

— Изчакай малко! — извиквам аз в отговор. Бърни Косар скача на подиума и в ръцете ми.

— Ето! — извиквам и подавам кучето на Шест. Слизам надолу, затварям и заключвам капака и пускам светлините си на пълна мощност.

Стените и подът са от бетон и смърдят на плесен. Трябва да вървим приведени ниско, за да не си удряме главите. Шест води. Тунелът е около тридесетина метра дълъг и нямам представа за какво им е служил някога. Стигаме до края; кратко стълбище ни отвежда до двойната метална врата на мазе. Шест изчаква, докато не се съберем всички.

— Къде излиза това? — питам.

— Зад учителския паркинг — казва Сара. — Недалеч от футболното игрище.

Шест притиска ухо към тънката цепнатина между двете врати и се ослушва. Нищо освен вятъра. Лицата на всички са плувнали в пот, прахоляк и страх. Шест поглежда към Анри и кимва. Изключвам си светлините.

— Добре — казва тя и става невидима.

Открехва леко вратата — само колкото да си покаже главата навън и да се огледа. Останалите следим движенията й със затаен дъх, чакаме, ослушваме се, всичките сме съсипани от нерви. Тя се обръща на едната страна, после на другата. Удовлетворена, че сме стигнали дотук незабелязано, тя отваря вратата докрай и се изнизваме един по един.

Навсякъде е мрачно и тихо, никакъв вятър, дърветата отдясно са застинали неподвижно. Оглеждам се, мога да видя разбитите силуети на изкривените коли, струпани пред вратата на училището. Нито звезди, нито луна. Никакво небе, сякаш сме в балон от тъмнина, някакъв вид купол, под който продължават да съществуват само сенки. Бърни Косар започва да ръмжи, отначало тихо, и първата ми мисъл е, че го прави само от страх. Но ръмженето прераства в нещо по-яростно, по-заплашително и аз разбирам, че той усеща нещо наоколо. Всички се обръщаме, за да видим срещу какво ръмжи, но нищо не помръдва. Правя крачка напред, за да застана пред Сара. Мисля да пусна светлините си, но знам, че това ще ни издаде дори повече от кучешкото ръмжене.

Изведнъж Бърни Косар се втурва напред и изминава тридесетина метра, преди да скочи във въздуха и да впие зъби надълбоко в един от невидимите разузнавачи, който се материализира от нищото, сякаш някаква магия за невидимост е била разрушена. От този момент ние вече можем да ги видим всичките — как са ни наобиколили, не по-малко от двадесет, пристъпващи напред, за да затворят обръча си около нас.

— Било е капан! — изкрещява Анри, стреля два пъти и веднага сваля двама разузнавачи.

— Връщайте се в тунела! — извиквам на Марк и Сара.

Един от разузнавачите се спуска към мен. Вдигам го във въздуха и го хвърлям с всичка сила срещу някакъв дъб на двадесетина метра от мен. Той се удря тъпо в земята, изправя се бързо и мята към мен кама. Отблъсквам я, отново вдигам разузнавача и го хвърлям още по-силно. Той се пръсва на пепел в основата на дървото. Анри продължава да изпразва пълнителя, изстрелите кънтят. Две ръце ме сграбчват в гръб. Почти успявам да ги отклоня, когато осъзнавам, че това е Сара. Шест се е скрила от полезрението ни. Бърни Косар е свалил един могадорианец на земята, зъбите му са се впили дълбоко във врата му, а в очите на кучето бушува адски огън.

— Влизай в училището — изкрещявам.

Тя не ме пуска. Гръмотевица разпаря тишината и над нас започва да се нагнетява буря, скупчват се тъмни облаци, светкавици раздират нощното небе, а гръмотевиците така бумтят, че Сара подскача всеки път, когато някоя от тях проехти. Шест отново се е появила, стои на десетина метра от мен, очите й са извърнати към небето, лицето й е вцепенено от ужас, а ръцете й са вдигнати нагоре. Тя е тази, която предизвиква бурята, контролира времето. Светкавици засвяткват и поразяват разузнавачите на място, взривяват ги с малки експлозии и на тяхно място се появяват облачета пепел, които се разнасят безучастно из двора. Анри се отдръпва настрани, докато пълни двуцевката с още патрони. Разузнавачът, когото Бърни Косар души, най-накрая умира и се пръсва на купчина пепел в лицето на кучето. То кихва веднъж, отърсва се от пепелта и погва следващия разузнавач до него. Двамата изчезват в гъстата гора на петдесет метра от нас. Изпитвам непоносим страх, че го виждам за последен път.

— Трябва да влезете в училището — казвам на Сара. — Трябва да тръгнете сега и да се скриете. Марк! — изкрещявам. Поглеждам нагоре и не го виждам. Оглеждам се наоколо. Забелязвам го да тича към Анри, който все още зарежда пушката. Отначало не разбирам защо, но след това виждам какво се случва: могадориански разузнавач се е промъкнал незабелязано зад Анри.

— Анри! — изкрещявам аз, за да привлека вниманието му. Вдигам ръка, за да спра разузнавача, вдигнал нож високо във въздуха, но Марк пръв го напада. Започва борба. Анри щраква пушката обратно, а Марк изритва ножа на разузнавача. Анри стреля и разузнавачът експлодира. Анри казва нещо на Марк. Аз отново извиквам Марк и той идва към мен тичешком, силно задъхан.

— Трябва да заведеш Сара в училището.

— Тук мога да помогна — казва той.

— Това не е твоята битка. Трябва да се скриеш! Влизай в училището и се скрий със Сара!

— Добре — казва той.

— Каквото и да се случи, трябва да останете скрити! — изкрещявам през бурята. — Те няма да ви потърсят. Искат мен. Обещай ми, Марк! Обещай ми, че със Сара ще останете скрити!

Марк кима енергично:

— Обещавам!

Сара плаче и няма време да я успокоявам. Още една гръмотевица, още един изстрел с пушка. Тя ме целува веднъж по устните, докато ръцете й са се вкопчили в лицето ми, и знам, че би искала да остане така завинаги. Марк я издърпва и я повежда.

— Обичам те — казва тя и ме гледа по начина, по който аз я гледах по-рано, преди да напусна кабинета по трудово обучение, сякаш се страхува, че ме вижда за последен път, и иска да запомни всичко, така че тази последна картина да остане с нея завинаги.

— И аз те обичам — казвам аз без звук, само с устни, докато двамата вървят към стъпалата на тунела, но в момента, в който думите излизат от устата ми, Анри изкрещява от болка. Обръщам се. Един от разузнавачите го е промушил с нож в стомаха. През мен преминава вълна от ужас. Разузнавачът издърпва ножа от корема на Анри, острието лъщи с кръвта му. Замахва, за да го промуши още веднъж. Ръката ми се пресяга за него и изтръгвам ножа в последната секунда, така че успява да удари Анри само с юмрук. Той изпухтява, събира силите си, притиска цевта на пушката в брадичката на разузнавача и стреля. Разузнавачът се свлича на земята без глава.

Завалява дъжд, студен, тежък дъжд. За нула време ставам мокър до кости. От стомаха на Анри шурти кръв. Цели се с пушката в мрака, но всички разузнавачи са се преместили в сенките надалеч от нас. Вече нямат интерес да ни атакуват, след като знаят, че двама от нас са се оттеглили, а трети е ранен. Шест все още се протяга към небето. Бурята се е разраснала; вятърът започва да вие. Изглежда, сякаш й е трудно да я контролира. Зимна буря, гръмотевици през януари. С бързината, с която всичко започна, някак си и приключва — гръмотевиците, светкавиците, дъждът. Вятърът утихва и в далечината се появява тихо ръмжене, което постепенно се усилва. Шест снижава ръцете си, всички се напрягаме да чуем. Дори могадорианците се обръщат. Ръмженето се усилва, със сигурност приближава към нас, някакъв вид механично ръмжене. Разузнавачите излизат от сенките и започват да се смеят. Въпреки че убихме поне десетина от тях, сега са много повече отпреди. Облак дим се издига в далечината над короните на дърветата, сякаш зад ъгъла приближава парна машина. Разузнавачите си кимат един на друг, разменят си лукави усмивки и отново образуват кръга си около нас, очевидно в опит да ни вкарат обратно в училището. И очевидно това е единственият ни избор. Шест идва при нас.

— Какво има? — казвам.

Анри накуцва, двуцевката виси отпуснато от едната му страна. Диша тежко, на бузата под дясното му око зее дълбока рана, кръгла локвичка кръв върху сивия му пуловер от ножа.

— Това са останалите, нали? — Анри пита Шест.

Шест го поглежда отчаяно, косата й е мокра и е залепнала по страните й.

— Зверовете — казва тя. — И воините. Те са тук.

Анри натяга ударниците на двуцевката и си поема дълбоко въздух.

— И така, истинската война започва — казва той. — Не знам за вас двамата, но щом е дошъл ножът до кокала, така да бъде. Що се отнася до мене… — казва той и заглъхва. — Ами, да ме вземат дяволите, ако се предам без бой.

Шест кимва:

— Нашият народ се е борил докрай. Така ще направя и аз — казва тя.

На километър и половина оттук пушекът продължава да се издига. Жив товар, мисля си. Ето как ги транспортират, с огромни камиони. Шест и аз следваме Анри обратно надолу по стълбите. Извиквам Бърни Косар, но той е изчезнал някъде.

— Не можем да го чакаме отново — казва Анри. — Няма време.

Оглеждам се за последно и тръшвам вратите на мазето. Спускаме се обратно по тунела, излизаме на подиума и през салона. Не виждаме нито един разузнавач, нито виждаме Марк и Сара, и това ме кара да изпитам облекчение. Надявам се, че са се скрили добре, и разчитам Марк да спази обещанието си да останат скрити. Когато стигаме обратно до кабинета по трудово, аз избутвам хладилника от пътя и вземам сандъка. С Анри го отваряме. Шест изважда лечебния камък и го вкарва в стомаха на Анри. Той мълчи, очите му са затворени, задържа дъха си. Лицето му е червено от напрежението, но не издава и звук. След минута Шест измъква камъка. Раната е излекувана. Анри издиша, челото му е покрито с пот. Тогава идва моят ред. Тя го притиска към раната на главата ми и в този момент ме разкъсва болка, много по-силна от всичко, което съм изпитвал досега. Пъшкам и стена, всеки мускул в тялото ми се стяга. Не мога да дишам, докато този ефект не отмине, и когато най-накрая това става, аз се превивам и цяла минута се мъча да си успокоя дишането.

Навън механичното ръмжене е спряло. Камионът е скрит от полезрението ни. Докато Анри затваря сандъка и го връща обратно във фурната, аз гледам през прозореца с надеждата да видя Бърни Косар. Не го виждам. Нов чифт фарове минава покрай училището. Както преди, не мога да разбера дали е кола или пикап, а машината намалява скорост, докато минава край входа, после бързо потегля нататък, без да влиза. Анри запретва блузата си, хваща двуцевката. Тръгваме към вратата, но някакъв звук ни заковава на място.

Отвън се чува рев — силен, животински, зловещ рев, който не прилича на нищо, което съм чувал досега, следван от металическото дрънчене на врата, която някой отключва, спуска надолу и отваря. Силно тръшване ни кара да застанем нащрек отново. Поемам си дълбоко въздух. Анри поклаща глава и въздъхва някак почти безнадеждно, както се прави, когато битката е изгубена.

— Винаги има надежда, Анри — казвам аз. Той се обръща и ме поглежда. — Все още можем да очакваме нов развой на събитията. Не знаем цялата информация. Рано е да губиш надежда.

Той кимва и по лицето му преминава най-тънката следа от усмивка. Поглежда към Шест, един нов развой на събитията, който не мисля, че някой от нас можеше да предвиди. Кой може да каже дали няма да последват и други? И тогава той продължава мисълта ми оттам, където аз прекъснах, цитирайки точно същите думи, които ми каза, когато аз бях обезкураженият, когато го питах как бихме могли въобще да очакваме да спечелим тази битка сами, многократно по-малочислени и далеч от дома, срещу могадорианците, които, по всичко личи, изпитват огромна наслада от войната и смъртта.

— Това е последното нещо, което ще направим — казва Анри. — Когато изгубиш надежда, губиш всичко. И дори когато смяташ, че си изгубил всичко, когато всичко е ужасяващо и мрачно, винаги има надежда.

— Именно — казвам аз.