Питакъс Лор
Аз съм номер четири (28)

Глава 26

Никой не продумва. Всички очи са облещени, гледат потресено нагоре. Сара и кучетата трябва да са някъде в задната част. Затварям очи и свеждам глава. Всичко, което мога да подуша, е димът. „Само помни какво е на карта“, беше ме предупредил Анри. Знам дяволски добре какво е на карта, гласът му все още ехти. Моят живот, а сега и този на Сара. Следва още един писък. Ужасен. Прерязващ.

Усещам погледа на Сам върху себе си. Той е виждал със собствените си очи моята огнеустойчивост. Но също така знае, че ме преследват. Оглеждам се наоколо. Марк е на колене и се клати напред-назад. Иска да се свърши. Иска кучетата да спрат да лаят. Но те не спират и той поема всяко излайване, сякаш го пробождат с нож в стомаха.

— Сам — казвам аз, така че само той да чуе. — Влизам.

Той затваря очи, поема дълбоко въздух и заковава поглед в мен.

— Върни се за нея — казва той.

Подавам му телефона си и му казвам да се обади на Анри, ако поради някаква причина не успея да се измъкна оттам. Той кимва. Тръгвам към външния край на тълпата, провирайки се между масата от тела. Никой не ми обръща внимание. Когато най-сетне излизам зад гърбовете на хората, хуквам като луд покрай оградата на двора и спринтирам към задната част на къщата, така че да вляза незабелязано. Кухнята е изцяло потънала в пламъци. Гледам я само за миг. Чувам Сара и кучетата. Сега звучат по-отблизо. Поемам си дълбоко дъх и с този дъх идват и други неща. Гняв. Решителност. Надежда и страх. Пускам ги да влязат, усещам ги всичките. Тогава скачам напред, профучавам през двора и нахлувам в къщата. Пламъците ме поглъщат мигновено и не чувам нищо друго освен пукането и бученето на огъня. Дрехите ми се подпалват. Пламъкът няма край. Тръгвам към предната част на къщата и виждам, че половината стълби са изгорели. Каквото е останало, е в пламъци и изглежда чупливо, но нямам време да ги изпробвам. Избързвам нагоре, но те се сгромолясват под тежестта ми, щом стигам средата. Пропадам заедно с тях, докато огънят лумва по-силно, сякаш някой го подклажда. Нещо пронизва гърба ми. Стискам зъби, докато все още задържам дъха си. Изправям се от отломъците и се заслушвам в писъците на Сара. Тя крещи и е изплашена, и ще умре, ще умре от кошмарна, злощастна смърт, ако не стигна до нея. Времето е кратко. Ще трябва да скоча до втория етаж.

Скачам, хващам се за ръба на пода и се издърпвам нагоре. Огънят се е разпрострял до другата страна на къщата. Тя и кучетата ми се падат някъде отдясно. Влизам със скок в коридора и проверявам стаите. Снимките по стените са изгорели в рамките си, не са нищо повече от почернели силуети, залепнали за стената. Тогава кракът ми пропада през пода, дъхът ми секва от изненада и аз вдишвам. Пушек и огън нахлуват в дробовете ми. Закашлям се. Покривам устата си с ръка, но това не помага особено. Димът и огънят прогарят дробовете ми. Падам на коляно и кашлям, задъхвайки се. Но яростта се надига в мен и аз отново се изправям, приведен напред, стиснал зъби, решен.

И тогава ги откривам. Те са в последната стая отляво. Сара крещи ПОМОЩ! Кучетата скимтят и лаят. Отварям вратата с ритник и тя полита, изкъртена от пантите си. Заварвам ги тримата скупчени в най-отдалечения ъгъл, до който са успели да се доберат. Сара ме вижда и изкрещява името ми, тръгва да се изправя. Правя й знак да не мърда от мястото си и в момента, в който стъпвам в стаята, една огромна пламтяща носеща греда пада между нас. Вдигам ръка, запращам я нагоре и тя потрошава каквото е останало от покрива. Сара изглежда объркана от току-що видяното. Скачам към нея, покривайки шест метра наведнъж, и минавам право през пламъците, без това да ми се отрази въобще. Кучетата са в краката й. Бутам булдога в ръцете й, а аз вдигам ретривъра. С другата си ръка й помагам да се изправи.

— Ти дойде! — казва тя.

— Никой и нищо няма да те нарани, докато съм жив — отвръщам й аз.

Още една огромна греда пада и разбива част от пода, приземявайки се в кухнята под нас. Трябва да се измъкнем от задната част на къщата, така че никой да не види мен или това, което смятам, че ще трябва да направя. Здраво държа Сара от едната си страна, а кучето — пред гърдите си. Правим две крачки и скачаме над пламтящата бездна, получила се след пропадането на гредата. Щом тръгваме по коридора, силна експлозия, идваща отдолу, събаря по-голямата му част. Коридорът го няма; там, където беше, има само стена и прозорец, а пламъците вече са ги налазили. Единственият ни шанс е през прозореца. Сара отново крещи, вкопчена в ръката ми, а ноктите на куче го се впиват в гърдите ми. Вдигам ръка към прозореца, втренчвам се в него, фокусирам се — той изгърмява от рамката си и ни оставя отвора, който ни трябва. Поглеждам Сара и я придърпвам здраво до себе си.

— Дръж се здраво — казвам.

Правя три крачки и се гмурвам напред. Пламъците ни поглъщат целите, но ние прелитаме през въздуха като куршум, насочен право към отвора. Безпокоя се, че няма да успеем. Едва преминаваме, а аз усещам как ръбът на нацепената рамка дере ръката ми и горната част на краката ми. Държа Сара и кучетата колкото мога по-здраво и извъртам тялото си така, че да се приземя по гръб и всички останали да се окажат върху мен. Падаме с глух удар на земята. Доузър се премята настрани. Аби изскимтява. Чувам как Сара си изкарва въздуха. На около десет метра от къщата сме. Напипвам рана в горната част на главата си от счупеното стъкло на прозореца. Доузър се изправя пръв. Изглежда добре. Аби е малко по-бавна. Накуцва на предна лапа, но не мисля, че е нещо сериозно. Лежа по гръб, прегърнал Сара. Тя започва да плаче. Усещам мириса на опърлената й коса. По края на лицето ми капе кръв и се събира в ухото ми.

Седя на тревата, за да си поема дъх. Сара е в ръцете ми. Подметките на обувките ми са се стопили. Тениската ми е изгоряла напълно, както и по-голямата част от дънките ми. Тънки драскотини минават по цялата дължина на ръцете ми. Но нямам никакви изгаряния. Доузър идва и ме близва по ръката. Погалвам го.

— Ти си добро момче — казвам между хлипанията на Сара. — Хайде, давай. Вземай сестра си и се връщайте отпред.

В далечината се чуват сирени, които би трябвало да пристигнат в следващите минута-две. Гората е на около деветдесет метра зад къщата. И двете кучета седят и ме гледат. Кимвам им в посока на предния двор, те стават, сякаш разбират, и тръгват нататък. Сара е още в ръцете ми. Обръщам я така, че да я обхвана, изправям се, тръгвам към гората и я понасям, докато плаче на рамото ми. Точно когато влизам сред дърветата, дочувам как цялата тълпа избухва възторжено. Сигурно са видели Доузър и Аби.

Гората е гъста. Пълната луна все още грее, но светлината й е слаба. Светвам ръцете си, за да виждаме. Разтрепервам се. Паниката ме помита. Как ще обясня това на Анри? Нося някакви парцали, които приличат на обгорени рязани панталонки. Главата ми кърви. А също и гърбът ми заедно с различни други драскотини по ръцете и краката ми. С всяко вдишване усещам дробовете си, сякаш са подпалени. И Сара е в ръцете ми. Сега сигурно знае какво мога, на какво съм способен или поне част от това. Няма начин да го скрия. Ще трябва да й обясня всичко. Ще трябва да кажа на Анри, че тя знае. Вече направих прекалено много гафове. Той ще каже, че рано или късно ще стане някоя неволна грешка. Ще настоява да си тръгнем. Няма да ми се размине.

Оставям Сара на земята. Спряла е да плаче. Гледа ме объркано, изплашено, смаяно. Знам, че трябва да си намеря някакви дрехи и да се върна при останалите, така че да не заподозрат нещо. Трябва да върна Сара, преди да решат, че е мъртва.

— Ще можеш ли да ходиш? — питам.

— Мисля, че да.

— Следвай ме.

— Къде отиваме?

— Трябва да си намеря дрехи. Да се надяваме, че някой от футболистите ще има втори комплект дрехи за след тренировка.

Тръгваме през гората. Ще обиколя наоколо и ще претърся колите на другите за ново облекло.

— Какво се случи току-що, Джон? Какво се случва?

— Имаше пожар, ти беше там и аз те измъкнах.

— Това, което ти направи, е невъзможно.

— За мен е.

— Как така?

Поглеждам я. Надявах се никога да не ми се налага да й казвам това, което ще й кажа. Знаех, че може би е нереалистично, но аз всъщност се надявах да остана скрит в Парадайс, да живея нормален живот, да бъда нормално момче за малко. Анри винаги ми е казвал да не се сближавам прекалено много с никого. Защото, ако го направиш, в един момент човекът ще забележи, че си различен, и ще настоява за обяснение. А това означава, че ще трябва да напуснем. Сърцето ми бие. Ръцете ми треперят, но не защото ми е студено. Ако имам някаква надежда да остана или да ми се разминат последствията от това, което направих тази вечер, ще трябва да й кажа.

— Не съм този, за когото ме мислиш — казвам.

— А кой си?

— Аз съм номер четири.

— Какво трябва да значи това?

— Сара, може да ти прозвучи тъпо и идиотско, но това, което ще ти кажа сега, е истината. Трябва да ми повярваш.

Тя докосва с ръка страната на лицето ми.

— Щом казваш, че е истината, ще ти повярвам.

— Истината е.

— Кажи ми тогава.

— Аз съм извънземен. Аз съм четвъртото от девет деца, изпратени на Земята, след като планетата ни бе разрушена. Имам сили, които никое човешко същество не притежава, сили, които ми позволяват да правя неща като тези, които направих в къщата. Но тук, на Земята, има и други извънземни, които ме преследват, същите, които нападнаха планетата ми, и ако ме намерят, ще ме убият.

Очаквам да ми зашлеви шамар или да ми се изсмее, или да се разкрещи, или да се обърне и да побегне. Но тя спира и ме поглежда. Поглежда право в очите ми.

— Ти ми казваш истината — казва тя.

— Да, така е.

Гледам я в очите и искам да ми повярва. Тя дълго и изпитателно се взира в мен и накрая кимва.

— Благодаря ти, че спаси живота ми. Не ме интересува какво си и откъде идваш. За мен ти си Джон, момчето, което обичам.

— Какво?

— Обичам те, Джон, ти спаси живота ми и само това има значение.

— И аз те обичам, Сара. И винаги ще те обичам.

Обгръщам я с ръце и я целувам. След около минута тя се отдръпва.

— Хайде да отидем да ти намерим дрехи и да се върнем, така че хората да разберат, че сме добре.

* * *

Сара намира някакви дрехи в четвъртата кола, която проверяваме. Достатъчно подобни са на онези, които носех — дънки и риза — така че никой няма да забележи разликата. Когато стигаме къщата, оставаме колкото се може по-далече, без да губим възможност да наблюдаваме. Къщата се е срутила и сега не е нищо повече от една усукана купчина почернели въглени, напоени с вода. Тънки струйки дим се издигат от време на време и изглеждат страховито на нощното небе. Има три пожарни камиона. Преброявам шест полицейски коли. Девет комплекта мигащи светлини, но никакъв звук. Малко хора са си тръгнали. Избутани са назад, а къщата е оградена с жълта лента. Полицаите разпитват някои от хората. Петима пожарникари стоят насред всичко това и тършуват из отломките.

Тогава чувам: „Ето ги къде са!“ на висок глас зад мен. Всеки чифт очи в тълпата се обръща към мен. Отнема ми цели пет секунди, за да осъзная, че става дума за мен.

Четирима полицаи тръгват към нас. Зад тях има човек с тефтер и магнетофон в ръка. Докато търсехме дрехи, със Сара се разбрахме каква ще ни бъде версията. Аз съм заобиколил къщата, а тя е била отзад и е гледала пожара. Скочила е от прозореца на втория етаж заедно с кучетата, които са избягали. Наблюдавали сме огъня настрана от тълпата, но най-накрая сме се присъединили към нея. Обясних й, че не можем да кажем на никого за това, което се случи, нито дори на Сам или Анри, и че ако някой разбере истината, ще трябва да напусна града незабавно. Разбрахме се аз да отговарям на въпросите, а тя да се съгласява с всичко, което кажа.

— Ти ли си Джон Смит? — пита ме един от полицаите. Той е среден на ръст и с прегърбени рамене. Няма наднормено тегло, но далеч не е във форма с лекото си шкембе и цялостния си отпуснат вид.

— Да, защо?

— Двама души казаха, че са те видели да влизаш тичешком в къщата и след това да прелиташ от задната й страна като Супермен с кучетата и момичето в ръце.

— Сериозно ли? — питам аз невярващо. Сара стои до мен.

— Това казаха те.

Правя се, че ми е смешно.

— Къщата гореше. Изглеждам ли, сякаш съм бил в горяща къща?

Той сбърчва вежди и отпуска ръце на ханша си.

— Значи ми казваш, че не си влизал вътре?

— Заобиколих, защото се опитвах да открия Сара — казвам. — Тя се беше измъкнала с кучетата. Останахме отзад да наблюдаваме пожара и след това дойдохме тук.

Полицаят поглежда Сара.

— Истина ли е?

— Да.

— Добре, кой е изтичал в къщата тогава? — обажда се репортерът до него. Проговаря за пръв път. Гледа ме с хитър преценяващ поглед. Вече ми е ясно, че не вярва на версията ми.

— Откъде да знам? — казвам.

Той кимва и записва нещо в тефтера си. Не мога да прочета какво пише.

— Значи ми казваш, че тези двама свидетели са лъжци? — пита репортерът.

— Бейнс! — казва полицаят, поклащайки глава към него.

Кимвам.

— Не съм влизал в къщата и не съм спасявал нито нея, нито кучетата. Те бяха навън.

— Кой е казвал нещо за спасяване на нея или на кучетата? — пита Бейнс.

Свивам рамене.

— Помислих, че за това намеквате.

— Нищо не съм намеквал.

Сам идва при нас с телефона ми. Опитвам се да му дам знак с очи, за да му кажа, че моментът не е подходящ, но той не разбира и все пак ми подава телефона.

— Мерси — казвам.

— Радвам се, че си добре — казва той. Полицаите го поглеждат гневно и той се изнизва.

Бейнс гледа с присвити очи. Дъвче дъвка, докато се опитва да сглоби историята. Кима си сам.

— Значи си дал телефона си на твоя приятел, преди да отидеш на разходка? — пита той.

— Дадох му го по време на купона. Пречеше ми в джоба.

— Сто на сто — казва Бейнс. — Та, значи, накъде тръгна ти?

— Добре, Бейнс, достатъчно въпроси — казва полицаят.

— Може ли да си ходя? — питам аз. Той кимва. Тръгвам си с телефона в ръка и набирам номера на Анри. Сара е до мен.

— Ало? — отговаря Анри.

— Вече можеш да ме вземеш — казвам. — Тук стана ужасен пожар.

— Какво?

— Можеш ли просто да ни вземеш?

— Да. Ей сега идвам.

— И как ще обясниш раната на главата си? — пита Бейнс зад мен. Вървял е след нас, слушал е разговора ми с Анри.

— Одрасках се на клон в гората.

— Колко удобно! — казва той и отново записва нещо в тефтера си. — Знаеш, че познавам, когато някой ме лъже, нали?

Игнорирам го и продължавам да вървя с ръката на Сара в моята. Насочваме се към Сам.

— Ще разбера истината, г-н Смит! Винаги я разбирам — изкрещява Бейнс зад гърба ми.

— Анри идва насам — казвам на Сам и Сара.

— За какво, по дяволите, беше всичко това? — пита Сам.

— Кой знае? Някой си въобразява, че ме е видял да тичам навътре, най-вероятно някой, който е пил прекалено много — казвам по-скоро на Бейнс, отколкото на Сам.

Стоим на края на алеята, докато не пристига Анри. Щом спира, излиза от пикапа и поглежда към тлеещата къща в далечината.

— По дяволите! Кажи ми, че не си замесен в това — възкликва той.

— Не съм — отговарям.

Качваме се в пикапа. Анри потегля, но погледът му е прикован в димящите отломки.

— Вие, хора, ми миришете на пушек — казва Анри.

Никой от нас не отговаря и прекарваме остатъка от пътуването в мълчание. Сара седи в скута ми. Първо оставяме Сам, после Анри излиза от алеята и потегля към дома на Сара.

— Не искам да те оставям тази вечер — казва Сара.

— И аз не искам да те оставям.

Когато стигаме до къщата й, слизам с нея и я изпращам до вратата. Не иска да ме пуска, когато я прегръщам за лека нощ.

— Ще ми се обадиш ли, когато се прибереш?

— Разбира се.

— Обичам те.

Усмихвам се.

— И аз те обичам.

Тя влиза вътре. Връщам се при пикапа, където ме чака Анри. Трябва да измисля начин да не разбере за това, което се случи тази нощ, за да не ме кара да напускаме Парадайс. Анри потегля и ни закарва вкъщи.

— Та какво се е случило с якето ти? — пита той.

— Беше в гардероба на Марк.

— Какво се е случило с главата ти?

— Ударих я, докато бързах да изляза от къщата в началото на пожара.

Той ме поглежда подозрително.

— Ти си този, който мирише на пушек.

Свивам рамене.

— Имаше доста от него.

— И как започна всичко?

— С пиянство, предполагам.

Анри кимва и завива надолу по нашия път.

— Е — казва той. — Ще бъде интересно да видим какво пише по вестниците в понеделник.

Обръща се и ме поглежда, изследвайки реакцията ми.

Замълчавам.

Да, мисля си, със сигурност ще е интересно.