Питакъс Лор
Аз съм номер четири (27)

Глава 25

Тогава времето се стопля. Свеж вятър, остър студ и продължителни снеговалежи се редуват със синьо небе и десет градусови температури. Снегът се топи. Отначало по алеята и двора се насъбират локви, а гумите шляпат по мокрия път, но само след ден всичката вода се оттича, изпарява се и колите си вървят, все едно че никога не е имало киша. Утихване на действието, временен отдих, преди старата вещица зимата да вземе властта отново.

Седя на верандата, чакам Сара и гледам нагоре към нощното небе, обсипано с блещукащи звезди и пълна луна. Тънък облак, наподобяващ нож, разрязва луната на две и бързо изчезва. Чувам хрущенето на чакъл под автомобилни гуми. Блясват фарове и на алеята спира кола. Сара излиза от шофьорската врата. Носи тъмносиви панталони клош и жилетка в морскосиньо под бежовото си яке. Очите й са подчертани от синята блуза, която се подава над върха на ципа. Носи червило. Русата й коса се спуска по раменете й. Усмихва се свенливо и пърха с мигли насреща ми, докато се приближава към мен. Пак тези пеперуди в стомаха ми. Заедно сме вече почти три месеца и все още се притеснявам, когато я видя. Притеснение, което трудно мога да си представя как с времето някога ще се смекчи.

— Изглеждаш прекрасно — казвам.

— О, благодаря — казва тя и прави реверанс. — И ти не изглеждаш толкова зле.

Целувам я по бузата. Тогава Анри излиза от къщата и помахва на майка й.

— Значи ще се обадиш, когато искаш да те взема, нали? — пита Анри.

— Да — обещавам аз.

Отиваме до колата и Сара сяда зад волана. Аз се настанявам зад нея. От няколко месеца тя има разрешително за курсисти, което значи, че може да кара, стига на седалката до нея да седи човек с книжка. Самият шофьорски изпит е в понеделник, след два дни. Почнала е да се тревожи за него още откакто се записа за датата през зимната ваканция. Дава на заден по алеята и обръща напред, като сваля сенника и ми се усмихва в огледалото. И аз й се усмихвам.

— Как мина денят ти, Джон? — майка й се обръща и ме пита. Говорим си общи приказки. Тя ми разказва как ходили малко по-рано до мола и как Сара шофирала. Разказвам й как съм си играл на двора с Бърни Косар и за кроса, който си направихме по-късно. Не й споменавам за тренировката три часа на открито след тичането. Не й казвам как разцепих ствола на изсъхналото дърво на две съвсем равни части чрез телекинеза, нито как Анри мяташе ножове към мен, а аз ги отклонявах към чувал с пясък на петнадесетина метра от мен. Нито как бях подпален или за предметите, които вдигнах, мачках и правех на трески. Още една запазена тайна. Още една половинчата истина, която ме кара да се чувствам като лъжец. Иска ми се да кажа на Сара. Чувствам се, сякаш я предавам, като се крия, и през последните няколко седмици този товар наистина започва да ми тежи. Същевременно обаче знам, че нямам друг избор. Не и на този етап.

— Значи е тази? — пита Сара.

— Да — казвам.

Тя свива в алеята пред дома на Сам. Той крачи напред-назад в края й; облечен е с вълнен пуловер и дънки. Зяпва към нас с празния поглед на елен, хванат в светлините на фаровете. По косата му има гел. Никога досега не съм виждал гел по косата му. Той минава отстрани на колата, отваря вратата и се плъзва до мен.

— Здрасти, Сам — казва Сара и го представя на майка си.

Сара вади колата на заден от алеята и излиза на пътя. И двете ръце на Сам са се впили от нерви здраво в седалката. Сара минава по една улица, която до този момент не съм виждал, и свива надясно по криволичеща алея. От едната й страна са паркирани тридесетина коли. В края на алеята се намира огромна двуетажна къща. Чуваме музиката доста добре още преди да стигнем до нея.

— Боже, хубава къща! — възкликва Сам.

— Тримата да се държите прилично вътре — казва майката на Сара. — И бъдете предпазливи. Обадете се, ако имате нужда от нещо или ако не можеш да се свържеш с баща си — предлага тя и гледа към мен.

— Така ще направим, г-жо Харт — казвам.

Излизаме от колата и тръгваме към входната врата. От едната страна на къщата изскачат две кучета и се втурват към нас — голдън ретривър и булдог. Махат с опашки и душат панталоните ми, усетили миризмата на Бърни Косар. Булдогът носи пръчка в устата си. Преборвам го за нея, хвърлям я през двора и двете кучета хукват след пръчката.

— Доузър и Аби — казва Сара.

— Да разбирам ли, че Доузър е булдогът? — питам аз.

Тя кимва и ми се усмихва сякаш извинително. Думите й ми припомнят колко добре познава тази къща. Чудя се дали се чувства странно, като се връща отново тук с мен.

— Това е ужасна идея — казва Сам. Поглежда ме. — Чак сега го осъзнавам.

— Защо мислиш така?

— Защото само преди три месеца човекът, който живее тук, напълни шкафчетата ни с кравешки тор и ме удари в тила с кюфте по време на обяда. А сега сме тук.

— Бас държа, че Емили вече е тук — казвам и го сръчквам с лакът.

Вратата води към фоайето. Кучетата се втурват покрай нас и изчезват в кухнята, която е напред по коридора. Виждам, че сега Аби държи пръчката. Посреща ни силна музика, която трябва да надвикаме, за да се чуем. В хола танцуват. В ръцете на повечето присъстващи има кенчета бира, други пият бутилирана вода или нещо газирано. Очевидно родителите на Марк са извън града. Целият футболен отбор е в кухнята, половината от тях са облечени с отборните си якета. Марк идва при нас и прегръща Сара. После ми стиска ръката. Вперва поглед в очите ми за секунда и след това го отклонява в друга посока. Не се ръкува със Сам. Дори не го поглежда. Може би Сам е прав. Това може и да се окаже грешка.

— Радвам се, че успяхте да дойдете. Влизайте. Бирата е в кухнята.

Емили е в отсрещния ъгъл и си говори с други хора. Сам поглежда към нея и пита Марк къде е тоалетната. Той му посочва пътя.

— Ей сега се връщам — казва ми Сам.

Повечето от момчетата са заобиколили барплота в средата на кухнята. Поглеждат към мен, когато влизаме със Сара. Аз поглеждам всеки един от тях подред и си вземам бутилка вода от кофата с лед. Марк подава на Сара бира, която отваря вместо нея. Начинът, по който я гледа, ме кара да осъзная, че все още му нямам никакво доверие. И едва сега схващам колко странна е цялата ситуация. Аз — тук, в къщата му, със Сара, бившата му приятелка. Радвам се, че Сам е с мен.

Посягам надолу и се заигравам с кучетата, докато Сам не излиза от банята. През това време Сара е стигнала до ъгъла на хола и се е заприказвала с Емили. Сам стои напрегнат до мен, осъзнал, че нямаме какво друго да правим, освен да отидем при останалите и да им кажем здрасти. Той си поема дълбоко въздух. В кухнята двама са запалили ъгъла на вестник не заради друго, а просто за да го погледат как гори.

— Да не забравиш да направиш комплимент на Емили — казвам на Сам, докато се приближаваме към тях. Той кимва.

— Ето къде сте били — казва Сара. — Помислих си, че сте ме оставили съвсем самичка.

— През ум не ми минава — казвам аз. — Здрасти, Емили. Как си?

— Добре — казва тя и се обръща към Сам. — Имаш готина прическа.

Сам я поглежда. Сръчквам го. Усмихва се.

— Мерси — казва той. — Изглеждаш много добре.

Сара ме поглежда многозначително. Свивам рамене и я целувам по бузата. Музиката е станала още по-силна. Сам си говори с Емили някак нервно, но тя се разсмива и той се поотпуска.

— Ти добре ли си? — пита ме Сара.

— Разбира се. Аз съм с най-красивото момиче на купона. Може ли въобще да е по-добре?

— О, я млък! — казва тя и ме боцва в стомаха.

Четиримата танцуваме около час. Футболистите не спират да пият. Някой се появява с бутилка водка и не след дълго един от тях — не знам кой — повръща в банята. Миризмата на повръщано се разнася из целия долен етаж. Друг пък заспива пиян на канапето в хола и останалите изрисуват лицето му с маркер. Групички постоянно влизат и излизат от вратата, която води към мазето. Нямам представа какво се случва долу. Не съм виждал Сара от десет минути насам. Оставям Сам, прекосявам хола и кухнята и се качвам по стълбите. Дебел бял килим на пода, картини и семейни портрети по стените. Някои от вратите на спалните са отворени. Други са заключени. Не виждам Сара. Слизам обратно по стълбите. Сам стои намръщен без компания в ъгъла. Отивам при него.

— Какво ти има? — питам.

Той поклаща глава.

— Не ме карай да те вдигна във въздуха и да те обърна с главата надолу, както направих с онзи в Атенс.

Усмихвам се, Сам обаче — не.

— Алекс Дейвис ме притисна — казва той.

Алекс Дейвис е друг от компанията на Марк Джеймс, уайт рисийвър в отбора. Той е третокурсник, висок и слаб. Никога досега не сме разменяли и дума и съответно знам много малко за него.

— Какво имаш предвид с „притисна“?

— Просто си поговорихме. Видя, че съм с Емили. Явно двамата са ходили през лятото.

— Е, и? Защо това те притеснява?

Той свива рамене.

— Просто е скапано и ме притеснява, окей?

— Сам, знаеш ли Сара и Марк колко дълго са били заедно?

— Доста дълго.

— Две години — казвам аз.

— Това не те ли притеснява? — пита той.

— Ни най-малко. На кого му пука за миналото й? Пък и защо не погледнеш Алекс — казвам аз и кимвам в неговата посока. Той се е прегърбил над барплота в кухнята, очите му примигват нервно, тънък слой пот блести по челото му. — Наистина ли мислиш, че й липсва да бъде с това?

Сам го поглежда, свива рамене.

— Ти си добър човек, Сам Гууд. Не се самосъжалявай.

— Не се самосъжалявам.

— Е, тогава не се притеснявай за миналото на Емили. Не е нужно да ни определят по нещата, които сме или не сме направили в миналото си. Някои хора позволяват на съжалението да ги управлява. Може да е съжаление, може и да не е. Това е просто нещо, което се е случило. Преживей го.

Сам въздъхва. Все още се бори с тези мисли.

— Хайде, давай. Тя те харесва. Няма от какво да се страхуваш — казвам аз.

— Лесно е да се каже.

— Най-добрият начин да преодолееш страха си е да се изправиш срещу него. Просто иди при нея и я целуни. Бас държа, че ще отвърне на целувката.

Сам ме поглежда и кимва, а после отива в мазето, където е Емили. Двете кучета нахлуват в стаята с боричкане. Езиците им се люлеят навън. Махат с опашки. Доузър прикляква до земята, изчаква Аби да се приближи достатъчно и скача към нея, а тя се отдръпва със скок. Наблюдавам ги как изчезват нагоре по стълбите, докато се дърпат за една гумена играчка. Има петнадесет минути до полунощ. Някаква двойка се целува на канапето от другата страна на стаята. Футболистите продължават да пият в кухнята. Започва да ми се доспива. Още не мога да открия Сара.

Точно тогава един от футболистите се втурва от стълбите към мазето с побъркан, трескав поглед в очите. Притичва до кухненската мивка, пуска водата докрай и започва да отваря вратичките на кухненските шкафове.

— Долу има пожар! — казва той на момчетата наоколо.

Те започват да пълнят тенджери и тигани с вода и един след друг хукват надолу по стълбите.

Емили и Сам се качват по стълбите. Сам изглежда потресен.

— Какво се е случило? — питам.

— Къщата гори!

— Много ли е зле?

— Има ли добър пожар? И мисля, че ние го предизвикахме. Ние, ами, бутнахме свещ към пердето.

И Сам, и Емили изглеждат раздърпани и очевидно са се целували. Отбелязах си наум да поздравя Сам по-късно.

— Виждала ли си Сара? — питам Емили.

Тя поклаща глава.

Още момчета тичат нагоре по стълбите. С тях е и Марк Джеймс. В очите му се чете страх. За пръв път подушвам дима. Поглеждам Сам.

— Излез навън — казвам.

Той кимва, хваща ръката на Емили и двамата излизат заедно. Някои от останалите следват примера им, а други си остават по местата да наблюдават с пиянско любопитство. Пет-шест човека се въртят наоколо и глуповато потупват по гърба футболистите, докато те тичат нагоре-надолу по стълбите, и им подвикват насърчително, сякаш всичко това е шега.

Отивам в кухнята и вземам най-големия останал съд, средно голяма метална тенджера. Напълвам я с вода и слизам долу. Всички са се изнесли освен нас, борещите се с огъня, който се оказва далеч по-голям от това, което очаквах. Половината мазе е в пламъци. Би било напълно безполезно да го плискам с малкото ми водица. Дори и не пробвам, вместо това пускам тенджерата и се стрелвам обратно нагоре. Марк хвърчи надолу. Спирам го на средата на стълбището. Очите му плуват в алкохол, но през него мога да видя, че е ужасен, че е отчаян.

— Забрави за това — казвам. — Прекалено голям е. Трябва да изкараме всички оттук.

Той поглежда надолу по стълбите към огъня. Знае, че това, което казах, е вярно. Фронтът от смелчаги си е заминал. Вече няма място за преструвки.

— Марк! — изкрещявам.

Той кимва, пуска тенджерата и двамата заедно се връщаме.

— Всички вън! Сега! — крещя, когато стигам до върха на стълбището.

Някои от по-пияните не помръдват. Някои от тях се разсмиват. Някакво момче казва: „Къде са гумените бонбонки?“. Марк му забива шамар.

— Махайте се!

Грабвам безжичния телефон от стената и го подавам на Марк.

— Набери 911 — провиквам се над шумните гласове и музиката, която все още гърми отнякъде като саундтрак на изригващия хаос. Подът става топъл. Пушекът започва да се издига на талази изпод нас. Чак тогава хората приемат ситуацията насериозно. Започвам да ги избутвам към вратата.

Стрелвам се покрай Марк, докато той набира номера, и притичвам през къщата. Вземам по три стъпала наведнъж и ритам отворените врати. Една двойка се натиска на леглото. Изкрещявам и на двамата да се махат оттук. Никъде не мога да намеря Сара. Спринтирам надолу по стълбите и през вратата се втурвам в мрачната студена нощ. Хората стоят наоколо, гледат. Виждам, че някои от тях са превъзбудени от перспективата къщата да изгори до основи. Някои се смеят. Усещам как започвам да се паникьосвам. Къде е Сара? Сам стои най-отзад в тълпата, която сигурно наброява стотина души. Притичвам до него.

— Виждал ли си Сара? — питам го.

— Не — казва той.

Поглеждам назад към къщата. Все още излизат хора. Прозорците на мазето сияят в червено, пламъците трептят, блъскат се в стъклата. Един от прозорците е отворен. От него извира черен пушек и се понася по въздуха. Проправям си път през тълпата. Точно тогава експлозия разтърсва къщата. Всички прозорци на мазето се строшават. Някои от хората надават одобрителни възгласи. Пламъците са достигнали първия етаж и се движат бързо. Марк Джеймс стои пред тълпата, неспособен да отдели поглед от случващото се. Лицето му е осветено от оранжевата светлина. В очите му има сълзи, погледът му с отчаян, същият поглед, който видях по лицата на лориенците през първия ден от нападението. Колко странно нещо е да гледаш как всичко, което някога си познавал, се срутва. Огънят се разпространява враждебно, с пренебрежение. Всичко, което Марк може да направи, е да гледа. Пламъците започват да се издигат над прозорците на първия етаж. Усещаме горещината по лицата си от мястото, където стоим.

— Къде е Сара? — питам го аз.

Не ме чува. Хващам го за раменете и го разтърсвам. Той се обръща и ме поглежда с празнота, която подсказва, че все още не може да повярва на очите си.

— Къде е Сара? — питам отново.

— Не знам — отговаря той.

Започвам да си проправям път през тълпата, търся я и ставам все по-трескав. Всички наблюдават пожара. По топящата се винилова облицовка излизат мехурчета. Всички пердета на прозорците са изгорели. Входната врата зее отворена, а от горната й част струи пушек като водопад, обърнат с главата надолу. Виждаме навътре чак до кухнята, която е истински ад. От лявата страна на къщата огънят е достигнал втория етаж. И тогава всички го чуваме.

Продължителен ужасяващ писък. И лаещи кучета. Сърцето ми потъва. Всеки наоколо наостря уши, като дяволски се надява да не е чул това, което всички знаем, че чухме. И тогава викът се разнася отново. Не подлежи на съмнение. Идва бурно и този път не спира. Сред тълпата се надигат сподавени възгласи.

— О, не — казва Емили. — О, Боже, моля те, дано не е това!