Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Заветите на Лориен (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
I am Number Four, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 92 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция
Dikens (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2011-2012)

Издание:

Питакъс Лор

Аз съм номер четири

Американска. Първо издание

Превод Лилия Трендафилова

Редактор Кристин Димитрова

Коректор Нели Германова

Художник на корицата Стефан Касъров

ИК „Колибри“

ISBN: 978-954-529-846-2

История

  1. — Добавяне

Глава 21

Всичко тръгва на забавен каданс. Виждам и друг човек на върха на стълбите. Сам изкрещява от изненада и аз се обръщам към него, докато тишината пълни ушите ми с дисонантното бучене, което идва със забавения каданс. Мъжът зад него го блъсва силно, краката му се отлепят от земята и той полита право към основата на стълбите, където го очаква бетонният под. Гледам го как се носи през въздуха, размахвайки ръце, измъченото му лице, застинало в ужас. Без въобще да се замислям, в мен надделява инстинктът, вдигам ръцете си в последната секунда и го хващам. Главата му се намира само на три сантиметра от пода на мазето. Слагам го внимателно на пода.

— Мамка му! — казва Анри.

Сам сяда и пълзи назад като рак, докато не стига до циментовата стена. Очите му са широко отворени, зяпнали към стъпалата, а устните му се движат, но от тях не излизат думи. Фигурата, която го бутна, стои на върха на стълбището и се опитва да си обясни, както и Сам, какво точно се случи. Това трябва да е третият.

— Сам, помъчих се просто да… — казвам.

Мъжът горе дава заден и прави опит да си плюе на петите, но аз го изтеглям две стъпала надолу. Сам поглежда мъжа, задържан от невидима сила, а после към ръката ми, протегната към него. Той е шокиран и онемял.

Вземам тиксото, вдигам мъжа във въздуха и го отнасям на втория етаж, като през цялото време го държа над земята. Той ми крещи някакви гадости, докато го залепвам за стола, но не чувам нито една от тях, защото умът ми се блъска да измисли какво да кажа на Сам за случилото се.

— Млъквай! — казвам.

Той стоварва още една поредица псувни. Решавам, че ми стига толкова, слагам му тиксо на устата и се връщам обратно в мазето. Анри е застанал до Сам, който все още седи там със същия празен поглед на лицето си.

— Не схващам — казва той. — Какво се случи току-що?

Анри и аз се споглеждаме. Аз вдигам рамене.

— Кажи ми, какво става? — пита Сам с умолителен глас, примесен с отчаяние да узнае истината, да разбере, че не е луд и че не си е измислил това, което току-що е видял.

Анри въздъхва и поклаща глава. Тогава казва:

— Има ли значение, по дяволите?

— Какво да има значение? — питам.

Той не обръща внимание на думите ми, а вместо това се обръща към Сам. Свива устни, поглежда към отпуснатия на стола мъж, за да се убеди, че е в безсъзнание, и после отново към Сам.

— Не сме тези, за които ни мислиш — казва той и спира. Сам запазва мълчание, докато наблюдава Анри. Не мога да прочета изражението на лицето му и нямам представа какво смята да му каже. Дали отново ще си измисли някаква сложна история, или за пръв път ще каже истината. Наистина се надявам да е второто. Той ме поглежда и аз кимвам в съгласие.

— Дойдохме на Земята преди десет години от планета, наречена Лориен. Тук сме, защото тя беше разрушена от жителите на друга планета на име Могадор. Разрушиха я заради природните й богатства, защото бяха превърнали собствената си планета в гниеща помийна яма. Дойдохме тук, за да се скрием, докато успеем да се завърнем на Лориен, което и ще направим някой ден. Но могадорианците дойдоха след нас. И ни издирват. Освен това мисля, че те се опитват да превземат Земята. Затова вчера дойдох тук, за да разбера повече.

Сам не казва нищо. Ако аз му бях казал толкова неща, със сигурност нямаше да ми повярва и щеше да се ядоса, но му ги казва Анри, а той притежава една определена почтеност, която винаги съм усещал и нямам съмнение, че Сам също я усеща. Той ме поглежда.

— Бях прав — ти си извънземен. Не се шегуваше, когато си го призна — ми казва Сам.

— Да, беше прав.

Обръща се отново към Анри.

— А онези истории, дето ми ги наговори на Вси светии?

— Не. Тези си бяха точно това — казва Анри. — Абсурдни истории, които ме караха да се смея, когато се натъквах на тях в Интернет, нищо повече. Но това, което току-що ти казах, е самата истина.

— Ами… — казва Сам, който притихва, търсейки думи. — Какво се случи току-що?

Анри кимва към мен.

— Определени сили на Джон са в процес на развитие. Телекинезата е една от тях. Когато те бутнаха, Джон те спаси.

Сам все още се усмихва до мен и ме гледа. Когато и аз го поглеждам, той кимва.

— Знаех си, че си различен — казва той.

— Излишно е да споменавам — казва Анри на Сам — че ще трябва да си мълчиш за това. — Той поглежда към мен: — Имаме нужда от информация и трябва да се разкараме оттук. Най-вероятно те са наблизо.

— Онези горе може още да са в съзнание.

— Да отидем да си поговорим с тях.

Анри прави няколко крачки, вдига пистолета от земята и вади пълнителя. Пълен е. Маха куршумите и ги слага на етажерка наблизо. Пъхва пълнителя обратно и мушва оръжието под колана на дънките си. Помагам на Сам да се изправи и всички се качваме по стълбите на втория етаж. Мъжът, когото занесох горе с телекинезата си, все още се бори с оковите си. Другият седи неподвижно. Анри отива при него.

— Беше предупреден — казва Анри.

Мъжът кимва.

— Сега ще говориш — казва Анри и отлепя тиксото от устата му. — И ако не го направиш… — той дърпа назад плъзгача на пистолета и го насочва към гърдите му. — Кой те посети?

— Бяха трима — казва той.

— Е, и ние сме трима. Кой го интересува? Продължавай!

— Казаха ми, че ако се появите и проговоря, ще ме убият — казва мъжът. — Нищо повече няма да чуете.

Анри опира цевта на оръжието в челото му. Поради някаква причина това ме кара да се чувствам неудобно. Пресягам се и премествам пистолета надолу, така че да сочи само към пода. Анри ме поглежда озадачено.

— Има и други начини — казвам.

Анри вдига рамене и оставя пистолета на земята.

— Имаш думата — казва той.

Заставам на метър и половина от човека. Той ме поглежда уплашено. Тежък е, но след като хванах Сам, докато политаше надолу, знам, че мога да вдигна и него. Протягам ръце, а тялото ми е напрегнато от концентрацията. Отначало нищо не става, но после много бавно той започва да се издига от земята. Опитва се да шава, но е залепен за стола и няма какво да направи по въпроса. Съсредоточавам всичко в себе си и все пак с периферното си зрение виждам, че Анри се усмихва от гордост и че Сам прави същото. Вчера не можех да вдигна топка за тенис, а сега повдигам стол със стокилограмов мъж на него. Колко бързо се е развил заветът.

Когато го издигам на нивото на очите си, превъртам стола, така че да виси с главата надолу.

— Е, сериозно ли? — изкрещява човекът.

— Започвай да говориш.

— Не! — крещи той. — Казаха, че ще ме убият.

Пускам стола и той пада. Мъжът изпищява, но аз го задържам точно преди да се блъсне в земята. Издигам го пак нагоре.

— Бяха трима! — изкрещява той бързо. — Появиха се в деня, в който разпространихме списанията. Същата вечер.

— Как изглеждаха? — пита Анри.

— Като призраци. Бяха бледи, почти като албиноси. Носеха слънчеви очила, но когато отказахме да говорим, един от тях си свали очилата. Имаха черни очи и остри зъби, но не изглеждаха естествено като тези на животните. Техните изглеждаха сякаш са били счупени и изпилени. Всичките носеха дълги шлифери и шапки, като в някакъв тъп филм за шпиони. Какво още искате, по дяволите?

— Защо дойдоха?

— Искаха да издадем източника на статията. Разказахме им. Някакъв мъж се беше обадил, каза, че имал топновина за нас, и започна да се гневи за някакви извънземни, които искали да превземат цивилизацията ни. Само че той се обади в деня, в който печатахме броя, така че вместо да публикуваме цялата история, драснахме кратка бележка, че ще има продължение следващия месец. Говореше толкова бързо, че едва успявахме да схванем какво точно казва. Смятахме да му се обадим на следващата вечер, само че това не се случи, защото самите могадорианци взеха, че цъфнаха.

— Как разбрахте, че са били могадорианците?

— Че кои други можеха да бъдат? Написахме статия за могадорианската извънземна раса и какво да видиш — група извънземни се появяват пред вратата още същия ден и искат да разберат откъде сме намерили историята. Не беше трудно да се сетиш.

Мъжът е тежък и едва го задържам. По челото ми са избили капчици пот и дишам трудно. Отново го обръщам и започвам да го спускам надолу. Когато е на половин метър от пода, го оставям да падне и той се приземява с едно „уф“. Навеждам се и подпирам ръце на коленете си, за да си поема дъх.

— Човече, какво пък сега? Нали ти отговарям на въпросите? — казва той.

— Съжалявам — отговарям. — Прекалено си тежък.

— И това е единственият път, когато са идвали? — пита Анри.

Мъжът поклаща глава.

— Те се върнаха.

— Защо?

— За да се уверят, че няма да отпечатаме нищо друго. Не мисля, че ни вярваха, но човекът, който ни се обади, повече не си вдигна телефона, така че нямахме какво друго да публикуваме.

— Какво се случи с него?

— Какво си мислиш, че се е случило? — пита мъжът.

Анри кимва.

— Значи са знаели къде живее?

— Имаха номера, на който трябваше да му се обадим. Сигурен съм, че са се оправили.

— Заплашиха ли ви?

— Да, по дяволите! Съсипаха ни офиса. Играеха си игрички със съзнанието ми. Не съм на себе си оттогава.

Затваря очи и отново поема дълбоко въздух.

— Дори не изглеждаха истински — казва той. — Имам предвид, появяват се тези тримата пред нас, говорят с дълбоки, дрезгави гласове, всичките докарани с шлифери, шапки и очила, въпреки че се е стъмнило. Като че ли са се маскирали за купон на Вси светии или нещо такова. Изглеждаха смешно и неадекватно, така че отначало им се изсмях… — казва той и гласът му затихва. — Но в момента, в който се изсмях, разбрах, че съм допуснал грешка. Другите двама могадорианци тръгнаха към мен със свалени очила. Опитах се да погледна на другата страна, но не можех. Очите им… Имах нужда да ги гледам, сякаш нещо ме дърпаше нататък. Беше като да наблюдаваш смъртта. Моята собствена смърт и смъртта на всички, които познавам и обичам. Вече нещата не ми изглеждаха толкова смешни. Не само че наблюдавах смъртта, но можех и да я усетя. Несигурността. Болката. Пълният и абсолютен ужас. Вече не бях в същата стая. Тогава наоколо се появиха неща, от които съм се страхувал като дете. Плюшени играчки, които се съживяват и показват острите си зъби и нокти като бръсначи. Обичайните неща, от които всяко дете се страхува. Върколаци. Клоуни демони. Гигантски паяци. Видях ги всичките през детски очи и се парализирах от ужас. И всеки път, когато едно от тези неща впиеше зъбите си в мен, усещах как откъсва плът от тялото ми, как кръвта бликва от раните ми. Не можех да спра да викам.

— Въобще опита ли се да им отвърнеш?

— Имаха две от онези животинчета, дето са дребни като невестулки, дебели, с къси крака. Не по-големи от куче. От устите им излизаше пяна. Един от мъжете ги държеше на каишка, но си личеше, че им капят лигите за нас. Казаха, че ще ги пуснат, ако се съпротивлявахме. Човече, казвам ти, тези неща не идваха от Земята. Ако бяха кучета, голяма работа, щяхме да ги наритаме. Но тези неща според мен щяха да ни оглозгат целите, въпреки размерите ни. И те си дърпаха каишките, ръмжаха и се мъчеха да ни докопат.

— Значи проговорихте?

— Да.

— Кога се върнаха?

— Нощта, преди да пуснем следващото списание, преди малко повече от седмица.

Анри ме поглежда угрижено. Само преди седмица могадорианците бяха на стотици километри от дома ни. Може все още да са някъде тук, може би следят вестника. Сигурно заради това Анри е усещал присъствието им напоследък. Сам стои до мен и попива всичко.

— Защо просто не ви убиха, както направиха с източника ви?

— Откъде да знам, по дяволите? Може би защото издаваме уважаван вестник.

— Човекът, който се е обадил, откъде е знаел за могадорианците?

— Каза, че е хванал един от тях и го е измъчвал.

— Къде?

— Не знам. Номерът му започваше с кода на областта около Кълъмбъс. Доста на север оттук. Някъде на сто-сто и двадесет километра на север.

— Ти ли говори с него?

— Да. И не бях сигурен луд ли е, или не, но и преди бяхме чували подобни слухове. Той започна да разказва за тяхното желание да затрият цивилизацията в сегашния й вид и понякога говореше толкова бързо, че беше трудно да се разбере какво въобще казва. Повтаряше непрекъснато едно нещо — че те са дошли на лов за нещо или някого. Тогава започна да бълва числа.

Очите ми се изцъклят.

— Какви числа? Какво значеха?

— Нямам представа. Както казах, говореше толкова бързо, че само това успяхме да запишем.

— Записвали сте, докато сте говорили? — пита Анри.

— Естествено. Ние сме журналисти — казва той невярващо. — Да не мислиш, че сами си измисляме историите, дето ги пишем?

— Да, така мисля — казва Анри.

— Пазите ли си записките? — питам аз.

Той ме поглежда и кимва.

— Казвам ти, безполезни са. Повечето са драсканици за плана им да унищожат човешката раса.

— Трябва да ги видя — почти изкрещявам. — Къде, къде са те?

Той прави жест към бюрото, опряно до една от стените.

— На лепящите се бележчици.

Отивам до покритото с вестници бюро и започвам да преглеждам бележките. Намирам няколко много неясни записки за надеждата на могадорианците да завладеят Земята. Нищо конкретно, никакви планове или детайли, само откъслечни думи и фрази:

„Пренаселеност“

„Ресурсите на Земята“

„Биологични оръжия?“

„Планетата Могадор“

Тогава стигам до бележката, която търсех. Прочитам я внимателно три или четири пъти.

„Планета Лориен? Лориенците?

1–3 мъртви

4?

7 проследен в Испания

9 бяга в ЮА“

(За какво говори? Какво общо имат тези числа с нападението на Земята?)

— Защо има въпросителна след числото 4? — питам аз.

— Защото каза нещо за него, но говореше прекалено бързо и не го разбрах.

— Шегуваш ли се?

Той поклаща глава. Въздъхвам. Все на мен ще се случи, мисля си. Едно нещо е казал за мен и то е единственото, което не е записано.

— Какво значи ЮА? — питам.

— Южна Америка.

— Каза ли къде в Южна Америка?

— Не.

Кимвам и се заглеждам в листчето. Ще ми се да бях чул разговора, да можех да задам някои въпроси. Знаят ли наистина могадорианците къде е Седем? Наистина ли го следят? Ако да, значи Лориенското заклинание все още е в сила. Сгъвам бележките и ги пъхам в задния си джоб.

— Знаеш ли какво означават числата? — пита той.

Поклащам глава.

— Нямам представа.

— Не ти вярвам — отвръща той.

— Млъквай! — казва Сам и го ръгва в стомаха с тежкия край на бухалката.

— Има ли нещо друго, което можеш да ми кажеш? — питам.

Той се замисля за момент:

— Мисля, че ярката светлина им пречи. Като че ли изпитваха болка, когато си сваляха слънчевите очила.

Чуваме шум от долния етаж. Звучи сякаш някой се опитва бавно да отвори вратата. Споглеждаме се. Поглеждам мъжа на стола.

— Кой е това? — казвам тихо.

— Те са.

— Какво?

— Казаха, че ще следят. Знаеха, че някой може да дойде.

Чуваме тихи стъпки на първия етаж.

Анри и Сам се споглеждат, и двамата са ужасени.

— Защо не ни предупреди?

— Казаха, че ще ме убият. Мен и семейството ми.

Изтичвам до прозореца, поглеждам отзад. Намираме се на втория етаж. Разстоянието до земята е шест метра. Има ограда около двора. Двуметрови дървени летви. Бързо се връщам обратно при стълбите и надниквам надолу. Виждам три огромни фигури в дълги черни шлифери, с черни шапки и слънчеви очила. Носят дълги проблясващи мечове. Няма начин да успеем да стигнем до долния етаж. Заветите ми стават все по-силни, но не са достатъчни, за да се справят с трима могадорианци. Единственият ни изход е през някой от прозорците или да минем по тясната тераса пред стаята. Прозорците са по-малки, но задният двор ще ни позволи да избягаме незабелязано. Ако излезем от предната страна, най-вероятно ще ни видят. Чувам шум от мазето; могадорианците си говорят на своя грозен гърлен език. Двама от тях тръгват към мазето, а третият — към стълбите, които водят до нас.

Имам една-две секунди, за да действам. Прозорците ще се счупят, ако минем през тях. Единственият ни шанс са вратите, които водят към терасата на втория етаж. Отварям ги с телекинезата си. Навън е черен мрак. Чувам стъпки, които идват нагоре. Дръпвам Сам и Анри към себе си и ги прехвърлям на раменете си като чували с картофи.

— Какво правиш? — прошепва Анри.

— Нямам представа — казвам. — Но се надявам да се получи.

Точно когато съзирам върха на шапката на първия могадорианец, с всичка сила се затичвам към вратата и скачам малко преди перваза на терасата. Политаме в нощното небе. Три-четири секунди се носим над земята. Виждам как колите се движат по улицата под нас. Виждам хората по тротоара. Не знам къде ще се приземим, нито дали тялото ми ще издържи цялата тежест на раменете ми, когато това стане. Когато падаме на покрива на една къща на отсрещния тротоар, аз се строполявам с Анри и Сам отгоре ми. Изкарват ми въздуха и имам чувството, че краката ми са счупени. Сам тръгва да се изправя, но Анри го задържа долу. Издърпва ме до най-отдалечения край на покрива и ме пита дали мога да използвам телекинезата си, за да сваля него и Сам на земята. Мога и го правя. Казва ми, че трябва да скоча. Изправям се на краката си, които все още са несигурни и ме болят, и точно преди да скоча, се обръщам и виждам тримата могадорианци да стоят на терасата от другата страна на улицата. Изглеждат объркани. Мечовете им проблясват. Не губим нито секунда и им се изплъзваме, без да ни видят.

* * *

Стигаме до пикапа на Сам. Анри и приятелят ми помагат да ходя. Бърни е там и ни чака. Решаваме да зарежем пикапа на Анри, защото най-вероятно могадорианците знаят как изглежда и ще го проследят. Излизаме от Атенс и Анри подкарва обратно към Парадайс, който си е наистина рай след такава нощ. Заспивам веднага.

Събуждам се, когато паркираме на алеята ни. Още е тъмно. Сам ме поглежда.

— Невероятно! — казва той и се усмихва. — Това е най-якото нещо, което някога съм чувал.

Поглеждам го и виждам потвърждението, което цял живот е търсил, положителния отговор, че времето, което е прекарал с нос, забит в конспиративните брошури в търсене на улики около изчезването на баща си, не е било похабено напразно.

— Наистина ли имаш защита от огън? — пита той.

— Да — казвам.

— Боже, това е велико!

— Мерси, Сам.

— Можеш ли да летиш? — пита той. Отначало решавам, че се шегува, но после виждам, че не е така.

— Не мога да летя. Имам защита от огън и мога да карам ръцете ми да светят. Имам телекинетични способности, които се научих да използвам едва вчера. Скоро би трябвало да се проявят още завети. Поне ние така мислим. Нямам представа обаче какви ще са, преди да са се развили.

— Надявам се, че ще се научиш да ставаш невидим — казва Сам.

— Дядо ми го можеше. И всичко, което докосваше, също ставаше невидимо.

— Сериозно?

— Да.

Той започва да се смее.

— Аз все още не мога да повярвам, че вие двамата сте карали сами чак до Атенс — казва Анри. — Вие наистина сте голяма работа. Когато спряхме за бензин, видях, че регистрационният номер е изтекъл преди четири години. Наистина не разбирам как сте се справили, без да ви спрат.

— Е, отсега нататък вече можете да разчитате на мен — казва Сам. — Ще направя всичко по силите си, за да ви помогна да спрем могадорианците. Най-вече, защото съм убеден, че именно те са отвлекли баща ми.

— Благодаря ти, Сам — казва Анри. — Най-важното нещо, което можеш да сториш, е да си мълчиш за тайната ни. Ако някой друг разбере, това може да доведе до нашата смърт.

— Не се притеснявайте. Никога няма да кажа на никого. Не искам Джон да си използва силите срещу мен.

Разсмиваме се, отново благодарим на Сам и той подкарва пикапа си. Анри и аз влизаме в къщата. Изтощен съм, въпреки че спах по пътя на връщане. Лягам на канапето. Анри сяда на стол срещу мен.

— Сам няма да издаде нищо — казвам.

Той не отговаря, гледа единствено в пода.

— Те не знаят, че сме тук — продължавам аз.

Той ме поглежда.

— Не знаят — казвам. — Ако знаеха, щяха сега да ни проследят.

Той не казва нищо. Не издържам.

— Няма да напусна Охайо само заради някакви предположения.

Анри се изправя.

— Радвам се, че си намерил приятел. И смятам, че Сара е страхотна. Но не можем да останем. Започвам да събирам багажа — казва той.

— Не.

— Когато приключим с багажа, ще отидем в града и ще купим нов пикап. Трябва да се разкараме оттук. Може и да не са ни проследили, но знаят, че за малко не ни хванаха и че може все още да сме наблизо. Вярвам, че мъжът, който се е обадил на списанието, наистина е заловил един от тях. Това беше неговата история — че е хванал един, че го е измъчвал, докато проговори, и после го е убил. Не знаем с какви проследяващи технологии разполагат, но не мисля, че ще им отнеме много да ни открият. И когато това стане, ще умрем. Заветите ти се проявяват и силата ти расте, но въобще не си готов да се биеш с тях.

Той излиза от стаята. Сядам. Не искам да напускам. Имам истински приятел за пръв път в живота си. Приятел, който знае какъв съм и не го е страх, не ме мисли за изрод. Приятел, готов да се бие заради мен, да рискува живота си. И имам приятелка. Момиче, което иска да е с мен, дори без да ме знае кой съм. Което ме прави щастлив, заради което съм готов да се бия или да рискувам живота си, ако трябва да я защитя. Още не са се проявили всичките ми завети, но доста от тях са вече налице. Обезвредих трима яки мъжаги. Нямаха никакъв шанс. Сякаш се борех с малки деца. Можех да правя с тях каквото си искам. А и вече знаем, че хората също могат да се бият с могадорианците, да ги залавят, нараняват и убиват. Щом те могат, аз ли няма да мога? Не искам да напускам. Имам приятел, имам и приятелка. Няма да напусна.

Анри идва от стаята си. Носи Лориенския сандък, който е нашата най-ценна вещ.

— Анри… — казвам.

— Да?

— Няма да си тръгваме.

— Напротив.

— Ти, ако искаш, тръгвай, но аз ще отида да живея със Сам. Няма да си тръгна.

— Решението не е твое, че да го вземаш.

— Не е ли? Мислех си, че аз съм този, когото преследват. Мислех си, че аз съм този, който е в опасност. Можеш да си тръгнеш веднага и могадорианците никога няма да те потърсят. Би могъл да изживееш един хубав, дълъг, нормален живот. Би могъл да правиш каквото си искаш. Аз не мога. Те ще ме преследват вечно. Вечно ще се опитват да ме намерят и убият. Аз съм на петнадесет години. Вече не съм дете. Решението е мое.

Той не сваля очи от мен близо минута.

— Това беше добра реч, но не променя нищо. Събирай си нещата. Тръгваме.

Вдигам ръката си, насочвам я към него и го отделям от земята. Той е толкова потресен, че остава безмълвен. Изправям се и го премествам в ъгъла на стаята, близо до тавана.

— Оставаме — казвам.

— Свали ме долу, Джон.

— Ще те сваля, когато се съгласиш да останем.

— Прекалено опасно е.

— Не знаем това. Те не са в Парадайс. Вероятно нямат представа къде сме.

— Пусни ме долу!

— Не и докато не се съгласиш да останем.

— ПУСНИ МЕ ДОЛУ!

Не му отвръщам. Просто го държа там. Той се бори, опитва се да се оттласне от тавана, но не може да се помръдне. Силата ми го държи на място. Пък и се чувствам силен, докато го правя. По-силен от когато и да било. Няма да напусна. Няма да бягам. Обичам живота си в Парадайс. Харесва ми мисълта, че имам истински приятел, и обичам приятелката си. Готов съм да се боря за това, което обичам, независимо дали с могадорианци, или с Анри.

— Знаеш, че няма да слезеш, докато аз не те пусна.

— Държиш се като дете.

— Не, държа се като някой, който започва да осъзнава какъв е и какво може.

— И наистина ще ме държиш тук горе?

— Докато не заспя или не се уморя, но ще го направя пак веднага щом си почина.

— Хубаво. Може да останем. Но при определени условия.

— Какви?

— Свали ме на земята и ще поговорим.

Снижавам го и го слагам на пода. Той ме прегръща. Изненадан съм — очаквах да е ядосан. Той ме пуска и сядаме на канапето.

— Гордея се с това колко много си напреднал. Прекарал съм много години в чакане и подготовка за момента, в който тези неща ще станат, заветите ти ще пристигнат. Знаеш, че целият ми живот е посветен на това да те предпазвам, да те правя по-силен. Не бих си простил, ако ти се случи нещо. Ако умреш, докато аз те пазя, не съм сигурен как бих могъл да живея след това. След време могадорианците ще ни настигнат. Искам да съм готов за тях, когато дойдат. Не мисля, че ти си готов, въпреки че си мислиш, че си. Имаш още много работа. Може засега да останем тук, ако се съгласиш да поставиш обучението си на първо място. Пред Сара, пред Сам, пред всичко. И при първия знак, че са наблизо или че са ни хванали дирята, напускаме, без да задаваш въпроси, без да спориш, без да ме вдигаш до тавана и да ме държиш там.

— Съгласен — казвам аз и се усмихвам.