Серия
Заветите на Лориен (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
I am Number Four, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 91 гласа)
Сканиране, разпознаване и редакция
Dikens (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2011-2012)

Издание:

Питакъс Лор

Аз съм номер четири

Американска. Първо издание

Превод Лилия Трендафилова

Редактор Кристин Димитрова

Коректор Нели Германова

Художник на корицата Стефан Касъров

ИК „Колибри“

ISBN: 978-954-529-846-2


Глава 2

Стоя по средата на алеята и гледам нагоре към къщата. Тя е светлорозова, почти кремава. Издигната е върху дървени подпори на три метра от земята. Пред къщата се полюшва палмово дърво. Зад нея има кей, който влиза на двадесетина метра навътре във водите на Мексиканския залив. Ако къщата беше половин километър по на юг, кеят щеше да бъде в Атлантическия океан.

Анри излиза и носи последните кашони, някои от които така и не разопаковахме след последното си преместване. Заключва вратата и пуска ключовете в отвора на пощата до нея. Два часът през нощта е. Носи къси панталони в цвят каки и черна блуза с якичка. Има силен тен и с тази небръсната физиономия изглежда доста окаян. Той също страда от това, че напускаме. Хвърля последните кашони отзад на пикапа при останалите ни неща.

— Това е всичко — казва той.

Кимвам. Стоим, гледаме нагоре към къщата и слушаме как вятърът свисти през листата на палмата. В ръката си държа плик с целина.

— Това място ще ми липсва — казвам. — Дори повече от предишните.

— На мен също.

— Време ли е да горим?

— Да. Ти ли ще го направиш, или искаш аз?

— Аз ще го направя.

Анри изважда портфейла си и го пуска на земята. Аз изваждам моя и правя същото. Той отива до пикапа и се връща с паспорти, свидетелства за раждане, карти за социално осигуряване, чекови книжки, кредитни и банкови карти и ги хвърля на земята. Всичките ни документи за самоличност са тук, всичките до един фалшифицирани и изфабрикувани. Вземам от пикапа малката туба с бензин, която държим за спешни случаи. Изливам я върху купчинката. Сегашното ми име е Даниел Джоунс. Моята история е, че съм израснал в Калифорния и съм се преместил тук заради работата на баща ми като компютърен програмист. Скоро Даниел Джоунс ще изчезне. Паля клечка кибрит, пускам я и купчината лумва. Край на още един от животите ми. Както винаги Анри и аз стоим и гледаме огъня. Чао, Даниел Джоунс, мисля си, беше ми приятно. Когато огънят догаря, Анри ме поглежда.

— Трябва да тръгваме.

— Знам.

— Тези острови поначало не бяха безопасни. Прекалено трудно е да ги напуснеш бързо, прекалено трудно е да избягаш от тях. Глупаво беше въобще да идваме.

Кимвам. Прав е и това ми е ясно. Но все пак не ми се тръгва. Дойдохме тук, защото аз така исках и Анри за пръв път ме остави да избера къде да отидем. Тук сме от девет месеца и това е най-дългият период от време, в който сме се задържали някъде, откакто напуснахме Лориен. Ще ми липсват слънцето и топлината. Ще ми липсва геконът, който ме гледа от стената всяка сутрин, докато закусвам. Въпреки че геконите в Южна Флорида са буквално милиони, заклевам се, че точно този ме следваше до училище и като че ли беше навсякъде, където отида. Ще ми липсват бурите, които сякаш връхлитаха от нищото, съвършената тишина в ранните сутрешни часове, преди рибарките да долетят. Ще ми липсват делфините, които понякога се хранят по залез слънце. Ще ми липсва дори миризмата на сяра от гниещите водорасли в долната част на брега и начинът, по който изпълва къщата и прониква в сънищата ни, докато спим.

— Разкарай целината, а аз ще те чакам в пикапа — казва Анри. — И да вървим.

Влизам в гъсталак от дървета отдясно на пикапа. Там вече ме чакат три малки елена. Изсипвам целината от плика в краката им, клякам и ги погалвам един след друг. Те ми позволяват, отдавна са преодолели плашливостта си. Един от тях надига глава и ме поглежда. Тъмни, празни очи се вторачват в мен. Имам едва ли не чувството, че ми предава нещо. Тръпки минават по гръбнака ми. Той свежда глава и продължава да яде.

— Късмет, малки приятелчета — казвам, отивам до пикапа и се качвам на седалката до шофьора.

Наблюдаваме как къщата се смалява в страничните огледала до момент, в който излизаме на главния път и тя изчезва. Събота е. Чудя се, какво ли става на купона без мен. Какво ли си говорят за начина, по който се махнах, и какво ще си кажат в понеделник, когато не се появя в училище. Ще ми се да можех да се сбогувам. Никога повече няма да видя когото и да било от тукашните си познати. И те никога няма да разберат какво съм или защо напуснах. След няколко месеца или може би седмици вероятно никой от тях повече няма да се сети за мен.

Преди да излезем на магистралата, Анри спира, за да зареди пикапа. Докато се занимава с колонката, аз започвам да преглеждам атласа, който той държи по средата на общата предна седалка. Не се разделяме с атласа, откакто пристигнахме на тази планета. По него са нарисувани линии към и от всяко място, на което някога сме живели. На този етап линиите вече кръстосват целите Съединени щати. Знаем, че трябва да се отървем от него, но той всъщност е единствената частица, която обединява нашия живот досега. Обикновените хора си имат снимки, видеоклипове и дневници; ние имаме всичко на всичко този атлас. Вземам го, за да го прегледам, и виждам, че Анри е начертал нова линия — от Флорида до Охайо. Досега сме живели в двадесет и един щата, но никога там. Като се замисля за Охайо в главата ми изникват разни крави, царевица и приветливи хора. Знам, че на регистрационните им табели пише В СЪРЦЕТО НА ВСИЧКО. Какво е това „всичко“, нямам представа, но явно ще разбера.

Анри се връща в пикапа. Купил е две газирани напитки и пакетче чипс. Потегля и се насочва към магистрала 1, която ще ни отведе на север. Посяга към атласа.

— Мислиш ли, че има хора в Охайо? — шегувам се аз.

Той се изсмива.

— Трябва да има някакви. Току-виж ни излязъл късметът и открием коли там, пък дори и телевизия.

Кимвам. Може би няма да е толкова лошо, колкото си го представям.

— Какво мислиш за името Джон Смит? — питам аз.

— На това ли се спря?

— Мисля, че да — казвам. — Никога досега не съм бил Джон или Смит.

— От това по-обикновено не може да има. Тогава бих казал, приятно ми е да се запознаем, г-н Смит.

Усмихвам се.

— Да, мисля, че Джон Смит ми харесва.

— Тогава ще ти направя документите, когато спрем някъде.

Два километра по-късно вече сме излезли от острова и пътуваме по моста. Водите преминават под нас. Те са спокойни и лунната светлина блещука по малките им вълнички, като оцветява гребените им в бяло. Отдясно е океанът, отляво е заливът; всъщност водата е една и съща, но е с две различни имена. Усещам в себе си порив да заплача, но не го правя. Не съм тъжен от това, че напускам Флорида, но просто се уморих да бягам. Уморих се да си измислям ново име на всеки шест месеца. Уморих се от нови къщи, нови училища. Чудя се дали някога ще можем да спрем.