Питакъс Лор
Аз съм номер четири (33)

Глава 31

Нов рев прорязва нощния въздух и стените на училището, рев, който смразява кръвта ми. Земята ехти под стъпките на звяра, който сега вероятно са пуснали на свобода. Поклащам глава. Имах възможността да се уверя в размерите му по време на виденията си от войната на Лориен.

— За доброто на твоите приятели и за наше собствено добро — казва Шест — по-добре да се разкараме от това училище, докато все още имаме време. Ще унищожат цялата сграда, само и само да се доберат до нас.

Кимваме си един на друг.

— Единствената ни надежда е да стигнем до гората — казва Анри — Каквото и да е онова нещо, може и да успеем да му избягаме, ако останем невидими.

Шест кимва:

— Просто се дръжте за ръцете ми.

Без да чакаме нова покана, аз и Анри хващаме по една ръка.

— Колкото можем по-тихо — казва той.

Коридорът е мрачен и тих. Вървим с безшумна настойчивост, движим се възможно най-бързо, по възможно най-тихия начин. Нов рев и по средата му започва друг. Спираме. Не един звяр, а два. Продължаваме нататък и влизаме в салона. Няма следа от разузнавачи. Щом стигаме центъра на игрището, Анри спира. Поглеждам към него, но не мога да го видя.

— Защо спряхме? — прошепвам.

— Шшшт — казва той. — Слушай.

Напрягам се, за да чуя нещо, но не чувам нищо друго освен равномерното бучене на собствената си кръв в ушите ми.

— Зверовете са спрели да се движат — казва Анри.

— Е, и?

— Шшшт — казва той. — Отвън има нещо друго.

И тогава ги чувам и аз, тънки писукания, които идват сякаш от малки животни. Звуците са приглушени, но очевидно се засилват.

— Какво, по дяволите…? — питам.

Нещо започва да удря по капака на подиума, капака, през който се надявахме да избягаме.

— Пусни си светлините — казва той.

Пускам ръката на Шест, включвам ги и ги насочвам към подиума. Анри поглежда към цевта на пушката си. Капакът подскача нагоре, сякаш нещо се опитва да го избута нагоре, но му липсва сила. Невестулките, мисля си аз, малките същества с яки тела, от които онези в Атенс бяха ужасени. Една от тях удря капака толкова силно, че той се откъртва от сцената и изтрополява по пода. Толкова за липсата им на сила. Две от тях изскачат навън и щом ни виждат, така бързо се стрелват към нас, че ми е трудно да ги огледам. Вдигнал двуцевката, Анри ги държи на мушка, а на лицето му е изписана развеселена усмивка. Пътищата им се разклоняват и на около пет метра от нас скачат и двете — едната към Анри, другата — към мен. Анри стреля веднъж, невестулката експлодира и го покрива с кръвта и червата си; точно когато тръгвам да разкъсвам втората с телекинеза, невидимата ръка на Шест я грабва още във въздуха, удря я в земята като топка за ръгби и я убива на мига.

Анри дърпа ударниците на двуцевката.

— Е, не беше толкова страшно — казва той и още преди да успея да му отговоря, цялата стена покрай подиума пада под юмрука на един звяр. Той се отдръпва и удря пак, разбива подиума на трески и нощното небе се разкрива зад него. От ударната вълна двамата с Анри се премятаме назад.

— Тичай! — изкрещява Анри, докато изстрелва куршум след куршум в тялото на звяра. Това изобщо не му се отразява. Звярът се навежда напред и изревава толкова силно, че усещам как дрехите ми плющят. Една ръка се пресяга, хваща ме и ме прави невидим. Звярът се втурва напред право към Анри и аз изтръпвам от ужас какво може да му направи.

— Не! — изкрещявам. — При Анри, отиди при Анри!

Изтръгвам се от хватката на Шест, като най-накрая успявам да я сграбча и да я избутам настрана. Ставам видим; тя остава скрита. Звярът препуска срещу Анри, който е застанал решително и го гледа как наближава. Без патрони. Без възможности.

— Добери се до него! — изкрещявам отново. — Добери се до него, Шест!

— Отивай в гората! — извиква ми тя в отговор.

Единственото, което мога да направя, е да гледам. Звярът трябва да е около десет метра на височина, може би дванадесет, и се извисява над Анри. Реве, а очите му горят с истински гняв. Мускулестата му ръка, свита в юмрук, се стрелва нагоре, толкова нависоко, че разбива таванските греди и покрива на училищния салон. А после се спуска с такава бързина, че се размива пред погледа като перките на включен вентилатор. Изкрещявам от ужас, знам, че Анри ще бъде премазан. Не мога да извърна поглед, Анри изглежда миниатюрен, застанал там с отпуснатата си пушка. Когато юмрукът на звяра го доближава на части от секундата, Анри изчезва. Юмрукът разбива пода на салона, дървото се нацепва, а ударът ме запраща в скамейките на шест метра от нас. Звярът се обръща към мен, закривайки мястото, където Анри стоеше.

— Анри! — изкрещявам. Звярът изревава така, че всякакъв отговор би бил заглушен. Прави крачка към мен. В гората, беше казала Шест. Отивай в гората. Изправям се и започвам да тичам с всичка сила към дъното на салона, откъдето звярът току-що беше проникнал. Обръщам се, за да видя дали ме преследва. Не. Може би Шест е направила нещо, за да отвлече вниманието му. Всичко, което знам, е, че сега вече съм сам, без помощ.

Скачам над купчината отломки и се втурвам навън, бягам с всички сили към гората. Сенките се тълпят около мен, следват ме като злонамерени привидения. Знам, че мога да ги надбягам. Звярът изревава и чувам още една стена да се сгромолясва. Достигам дърветата, а нароилите се призраци, изглежда, са изчезнали. Спирам и се заслушвам. Дърветата се полюшват под лекия ветрец. Тук има вятър! Измъкнал съм се от онзи купол, който могадорианците бяха създали. Нещо топло се събира около колана на панталона ми. Раната, която получих у Марк Джеймс, се е отворила на гърба ми.

Силуетът на училището почти не се различава от мястото, където съм застанал. Целия салон го няма — купчина тухли. Сянката на звяра се извисява сред отломките от столовата. Защо не е тръгнал да бяга след мен? И къде е вторият звяр, който всички чухме? Юмрукът на звяра отново се стоварва, още една стая рухва. Марк и Сара са там някъде. Казах им да се връщат и сега осъзнах колко глупаво съм постъпил. Не предположих, че звярът ще тръгне да руши училището, ако знае, че не съм там. Трябва да направя нещо, за да го разкарам. Поемам си дълбоко въздух, за да събера сили, и веднага щом правя първата крачка, нещо твърдо ме удря в тила. Падам с главата напред в калта. Опипвам мястото, където ме удариха, и ръката ми се покрива с кръв, капки от нея се стичат по връхчетата на пръстите ми. Обръщам се и отначало не виждам нищо, но тогава то излиза от сенките и се ухилва.

Воин. Ето така изглеждат те. По-висок от разузнавачите — висок два — два и петдесет метра — мускулите му издуват черно дрипаво наметало. Големи, изпъкнали вени криволичат по дължината на всяка ръка. Черни ботуши. Нищо не покрива главата му, а косата му пада до раменете. Същата бледа, восъчна кожа, като на разузнавачите. Самонадеяна, решителна усмивка. В едната си ръка държи меч. Дълъг и сияен, направен от метал, който досега не съм срещал нито на Земята, нито във виденията си от Лориен, а изглежда сякаш пулсира, сякаш е жив.

Опитвам се да изпълзя надалече от него, докато кръвта се стича по врата ми. Звярът в училището надава отново рев, а аз посягам към ниските клони на дървото наблизо и се издърпвам нагоре. Воинът е на три метра от мен. Стисвам и двете си ръце в юмруци. Той прави няколко безгрижни движения с меча си към мен и нещо изскача от върха му, нещо, което прилича на малка кама. Наблюдавам как камата прави дъга, оставяйки лека диря след себе си като дима от самолет. Светлината ме омагьосва така, че да не мога да отместя поглед.

Лъч ярка светлина поглъща всичко, светът избледнява в беззвучна празнота. Никакви стени. Никакъв звук. Никакъв под или таван. Много бавно формите на нещата се завръщат, а дърветата стоят като древни статуи и си шептят за някой отминал паралелен свят, където пребивават само сенки.

Посягам към най-близкото дърво, единственото сиво петно в един иначе изцяло бял свят. Ръката ми минава през него и за момент то затрептява, сякаш е течно. Поемам си дълбоко въздух. Когато издишвам, болката от раната на тила ми и тази от драскотините по ръцете ми след пожара в Джеймс се завръща. Отнякъде се чува звук от капеща вода. Бавно воинът се материализира на осем-девет метра от мен. Гигантски. Оглеждаме се един друг. Мечът му сияе още по-ярко в този нов свят. Очите му се стесняват, а моите длани отново се свиват в юмруци. Повдигал съм много по-тежки от него предмети; разцепвал съм дървета и съм предизвиквал разруха. Със сигурност бихме могли да премерим сили. Изтласквам всичко, което чувствам, в сърцевината на съществото си, всичко, което съм, и всичко, което ще бъда, докато не достигам до ръба на експлозията.

— Яааааа! — изкрещявам аз и тласвам ръце напред. Животинската сила напуска тялото ми и полита срещу воина. В същия момент той замахва с меча пред себе си, сякаш удря муха. Силата се отклонява към дърветата, които танцуват за кратко като житни класове в поле, което се полюшва на лекия ветрец, а после застиват. Той се изсмива с дълбок, гърлен смях, чиято единствена цел е да ми се подиграе. Червените му очи пламват, а цветът им се разтича, сякаш са пълни с лава. Вдига свободната си ръка и аз се напрягам от неизвестното. Без да разбера какво се е случило, гърлото ми е в хватката му, а пространството, което ни делеше, се затваря в миг. Той ме вдига с една ръка, диша с отворена уста, така че мога да усетя киселата смрад от устата му, миризмата на гнило. Започвам да се мятам, опитвам се да откъртя пръстите му от врата си, но те са като желязо.

И тогава той ме хвърля.

Приземявам се по гръб на десетина метра от него. Изправям се, а той тръгва да ме атакува, размахвайки меч към главата ми, но аз залягам и го парирам, като го блъскам с всичка сила. Препъва се назад, но остава прав. Опитвам се да го вдигна с телекинеза, но не се получава. В този паралелен свят силите ми са избледнели, почти без ефект. Тук могадорианецът има преимущество.

Той се усмихва на напразните ми усилия и издига меча си с две ръце. Мечът оживява и от мержеливо сребрист става леденосин. Синкави пламъци облизват острието му. Меч, който сияе с цвета на силата си, точно както каза Шест. Той замахва в моята посока и нова кама полита от върха му право към мен. С това ще се справя, мисля си аз. През всичките онези часове на двора Анри ме беше подготвял точно за този момент. Все с ножовете, които са до голяма степен същите като камите. Дали Анри е знаел, че ще ги използват? Със сигурност, въпреки че никога не съм ги виждал във виденията си от нахлуването. Но аз не бях виждал и тези създания. Те бяха различни на Лориен, не изглеждаха толкова зловещи. В деня на нападението изглеждаха болнави и изгладнели. Земята ли е виновна за тяхното съвземане, ресурсите й ли са ги направили по-силни и по-здрави?

Камата буквално пищи, докато лети срещу мен. Расте и се обгръща в пламъци. Точно когато тръгвам да я отблъсквам, тя експлодира в огнено кълбо и пламъците му се нахвърлят върху мен. Заключен съм сред тях, погълнат съм от идеална огнена сфера. Всеки друг би изгорял, но не и аз, и някак си тя кара силите ми да се завърнат. Мога да дишам. Без воинът да предположи, тя ме е направила по-силен. Сега е мой ред да се усмихна на неговите напразни действия.

— Само толкова ли можеш? — изкрещявам аз.

Лицето му кипва от гняв. Той посяга предизвикателно с една ръка над рамото си и измъква оттам масивно като топ оръжие, чието дуло се увива около предмишницата му и започва да се съединява с нея. Ръката и оръжието му стават едно цяло. Изваждам ножа от задния си джоб, ножа, който взех от вкъщи, преди да се върна в училището. Малък, безполезен, но по-добре от нищо. Изваждам острието и се хвърлям в атака. Огненото кълбо тръгва заедно с мен. Воинът изпъва тяло и със сила замахва с меча надолу. Отклонявам го с джобното си ножче, но под тежестта на меча острието му се разцепва на две. Хвърлям на земята парчетата и замахвам с всички сили. Юмрукът ми го удря в стомаха. Той се превива, но веднага след това се изправя и замахва с меча отново. В последната секунда залягам под острието. То опърля косата на темето ми. Точно след меча идва оръдието. Нямам време да реагирам. Удря ме в рамото, аз изохквам и падам назад. Воинът сменя тактиката и насочва оръдието във въздуха. Отначало съм объркан. Сивото на дърветата се издърпва от тях и оръдието го засмуква. Тогава разбирам. Оръдието. Трябва да бъде заредено, преди да стреля с него, трябва да отнеме от същината на Земята, за да бъде използвано. Сивото в дърветата не са сенки; сивото е животът на дърветата на най-основното му ниво. И сега този живот бива отнет, изразходван от могадорианците. Извънземната раса, която изчерпа ресурсите на собствената си планета в стремежа си към завоевания, сега прави същото тук. Това е причината да нападнат Лориен. Същата, поради която ще нападнат и Земята. Едно по едно дърветата падат и се сриват в купчини пепел. Оръдието свети все по-ярко и по-ярко, толкова ярко, че те заболяват очите да го гледаш. Няма време за губене.

Атакувам. Той продължава да държи оръдието си към небето, докато замахва с меча. Навеждам се и се забивам право в него. Тялото му се напряга и се сгърчва от болка. Огънят, който ме заобикаля, го гори от моята страна. Но аз съм останал открит. Той замахва немощно с меча — недостатъчно силно, за да ме пореже — но за мен вече е късно да избегна острието му. Удря ме и запраща тялото ми на петнадесет метра назад, сякаш ме е ударил гръм. Оставам да лежа там, докато тялото ми се тресе след токовия удар. Надигам глава. Заобикалят ни тридесет купчинки пепел от падналите дървета. Колко изстрела ще му позволи това? Лек ветрец вдига пепелта и тя се завихря из празното пространство между нас. Луната се завръща. Светът, в който ме е довел, започва да се разпада. Той го знае. Оръдието му е готово. С мъка се надигам от земята. На няколко метра от мен, все още светеща, лежи една от камите. Вдигам я.

Той снижава оръдието и се прицелва. Бялото, което ни заобикаля, започва да помътнява, цветът се завръща. И тогава оръдието изстрелва ослепителна светлина, населена с призрачни версии на всички, които някога съм познавал — Анри, Сам, Бърни Косар, Сара — мъртви до един в този паралелен свят, а светлината е толкова ярка, че не виждам нищо друго освен тях — как се опитват да ме завлекат със себе си, как върлуват в кълбото от енергия, което расте, докато се носи към мен. Опитвам се да отклоня изстрела, но е прекалено силен. Бялото стига до огненото ми ограждение и когато двете се докосват, експлодират и ударната вълна ме запраща назад. Приземявам се с тъп звук. Правя си бърз преглед. Нищо ми няма. Огненото кълбо се е изгасило. Някак е поело експлозията, спасило ме е от сигурна смърт. Вероятно така работи оръдието — смъртта на нещо за смъртта на друго. Способността да контролираш мисълта, да манипулираш чрез страх, като унищожаваш съставните части на света. Разузнавачите са се научили до известна степен да правят това с умовете си. Воините разчитат на оръжия, които имат далеч по-мощен ефект.

Изправям се, светещият нож все още е в ръцете ми. Воинът дърпа някаква ръчка отстрани на оръдието, като че ли за да го презареди. Втурвам се към него. Когато стигам достатъчно близо, се прицелвам в сърцето му и мятам ножа с всичка сила. Той стреля втори път. Торпедо от оранжева енергия се спуска към него, неминуема бяла смърт — към мен. Разминават се във въздуха, без да се докоснат. Точно когато очаквам вторият изстрел да ме достигне, да предизвика смъртта ми, нещо друго се случва.

Ножът ми удря пръв.

Светът изчезва. Сенките избледняват и студът и мракът се появяват, сякаш никога не са изчезвали. Шеметна промяна. Правя крачка назад и падам. Очите ми се настройват към недостига на светлина. Насочвам ги към тъмната фигура на воина, който се клатушка над мен. Изстрелът на оръдието му не се прехвърли заедно с нас. Светещият нож обаче е тук, острието му е потънало надълбоко в сърцето му, дръжката пулсира в оранжево на лунната светлина. Воинът залита и тогава ножът се всмуква по-надълбоко и изчезва. Той изпъшква. От зейналата рана се изпомпват струйки черна кръв. Очите му стават безизразни, после се обръщат навътре в главата му. Той пада на земята, остава да лежи неподвижно и експлодира в облак пепел, който посипва обувките ми. Воин. Убих своя първи. Нека не бъде последният.

Престоят ми в паралелния свят ме е отслабил по някакъв начин. Слагам ръка на близко дърво, за да се подпра и да си поема въздух, само че дървото вече го няма. Оглеждам се. Всички дървета около нас са се разпаднали на купчини пепел, точно както стана в другия свят, точно както става с могадорианците, когато умрат.

Чувам рева на звяра и поглеждам, за да видя колко е останало от училището. Но вместо училище там има нещо друго, на четири метра от мен, извисява се с меч в едната ръка и познатото ми вече дуло в другата. Оръдието е прицелено право към сърцето ми, оръдие, което вече е заредено и свети мощно. Още един воин. Не мисля, че имам силата да се боря с този както с предишния.

Нямам какво да хвърля, а разстоянието между нас е прекалено голямо, за да атакувам, преди да стреля. В този момент ръката му трепва и звукът от изстрел прокънтява във въздуха. Тялото ми се дръпва инстинктивно в очакване снарядът да ме разпори на две. Но съм добре, оставам невредим. Поглеждам объркано нагоре и там, на челото на воина, виждам дупка с големината на монета, от която пръска отвратителна кръв. След това той пада и се раздробява.

— Това е за баща ми — чувам зад мен. Обръщам се. Сам, със сребрист пистолет в дясната си ръка. Усмихвам му се. Той сваля оръжието. — Минаха точно през центъра на града — казва той. — Знаех, че са те, веднага щом видях ремаркето.

Опитвам се да си поема дъх, докато гледам към фигурата на Сам със страхопочитание. Само миг по-рано в снаряда на първия воин той беше разлагащ се труп, който бе дошъл от ада, за да ме отведе. А сега току-що ме спаси.

— Добре ли си? — пита той.

Кимвам:

— Откъде дойде така?

— Проследих ги с пикапа на баща ми, когато минаха покрай нас. Спрях преди петнайсет минути и ме налазиха онези, които вече бяха дошли тук. Затова се разкарах, паркирах в полето на километър и половина оттук и дойдох през гората.

Вторият чифт фарове, които видяхме от прозореца на училището, са били на пикапа на Сам. Отварям уста, за да отговоря, но светкавица разтърсва небето. Започва нова буря и през мен преминава вълна от облекчение, защото Шест все още е жива. Светкавица прорязва небосклона, от всички страни се спускат облаци и се натрупват в огромен масив. Пада още по-голям мрак, последван от толкова силен дъжд, че се налага да присвивам очи, за да различа Сам на метър от мен. Училището е унищожено. Тогава една огромна светкавица удря, за части от секундата всичко се озарява и аз виждам, че звярът е бил уцелен. Следва предсмъртен рев.

— Трябва да стигна до училището! — изкрещявам. — Марк и Сара са някъде вътре.

— Ако ти отиваш, и аз отивам — изкрещява той в отговор през грохота на бурята.

Не сме направили и пет крачки, когато вятърът ни пресреща с вой, блъска ни назад, а тропически дъжд жили лицата ни. Мокри сме до кости, треперим и ни е студено. Но щом треперя, значи със сигурност съм жив. Сам пада на коляно, после ляга по корем, за да не го отнесе вятърът. Аз правя същото. Поглеждам с присвити очи към облаците — тежки, мрачни, зловещи, завихрят се в малки концентрични кръгове и в центъра — центъра, който с всички сили се опитвам да достигна — се оформя лице.

Лицето е старо, набраздено от бръчки, брадато, спокойно на вид, сякаш спи. Лице, което изглежда по-древно от самата Земя. Облаците започват да се снижават, бавно приближават повърхността и поглъщат всичко. Светът потъва в толкова дълбок и непроницаем мрак, че е трудно да си представиш, че някъде все още съществува слънце. Отново рев — рев на гняв и обреченост. Опитвам се да се изправя, но бързо съм повален отново, вятърът е прекалено силен. Лицето. Оживява. Пробужда се. Очите се отварят, лицето се изкривява в гримаса. Това дело на Шест ли е? Лицето се превръща в самата ярост, в образа на отмъщението. Стрелва се надолу. Изглежда, всичко е в баланса. И тогава устата се отваря, гладна, устните й се извиват и се показват зъби, а очите му се стесняват, издавайки това, което може да се опише единствено като чиста злоба. Абсолютна и безусловна ярост.

И тогава лицето докосва земята и тя се разтърсва от свръхзвуков взрив, експлозия, която се разпростира извън училището, всичко се озарява в червено, оранжево и жълто. Политам назад. Дърветата се трошат на две. Земята тътне. Приземявам се с тъп удар, отгоре ми падат клони и кал. Ушите ми бучат както никога досега. Взривът беше толкова силен, че трябва да се е чул на осемдесет километра оттук. В този момент дъждът спира и всичко замлъква.

Лежа в калта, заслушан в ритъма на сърцето си. Облаците се очистват и разкриват висящата над мен луна. Няма и лек повей на вятъра. Оглеждам се, но не виждам Сам. Викам го, но не получавам отговор. Копнея да чуя нещо, каквото и да е, още един рев, пушката на Анри, но няма нищо.

Надигам се от земята, отърсвам се от калта и клонките, доколкото ми е възможно. Излизам от гората за втори път. Звездите са се появили отново, милион звезди блещукат високо в нощното небе. Свърши ли? Победихме ли? Или е просто затишие на военните действия? Училището, мисля си. Трябва да стигна до училището. Правя крачка напред и тогава го чувам.

Отново рев, който идва от гората зад мен.

Звукът се завръща. Три последователни изстрела проехтяват в нощта, отеквайки така, че да не мога да разбера откъде са дошли. Всичко в мен се надява, че са от пушката на Анри, че все още е жив, все още се бори.

Земята започва да се тресе. Звярът тича, идва за мен, няма как да е друго, наоколо дърветата биват пречупени и изкоренени. Не изглежда да го забавят по никакъв начин. Този по-голям ли е от другия? Не държа да разбирам. Тръгвам да бягам към училището, но тогава осъзнавам, че това е най-неподходящото място, където мога да отида. Сара и Марк са все още там, все още се крият. Или поне се надявам, че е така.

Всичко се връща както си беше преди бурята, сенките ме следват, умножават се. Разузнавачи. Воини. Завивам надясно и спринтирам по оградената с дървета пътека, която води до футболното игрище, а звярът ми диша във врата. Мога ли наистина да очаквам, че ще го надбягам? Ако стигна до гората зад игрището, може би ще успея. Познавам тези гори, горите, които водят до вкъщи. В тях ще имам предимството на собствения терен. Оглеждам се и виждам силуетите на могадорианците в училищния двор. Прекалено много са. В пъти ни превъзхождат по брой. Наистина ли сме вярвали, че ще можем да ги победим?

Покрай мен профучава кама, червена мълния, която прелита на няколко сантиметра от лицето ми. Забива се в ствола на близко дърво и то лумва в пламъци. Отново рев. Звярът не изостава. Кой от двама ни е по-издръжлив? Влизам в стадиона, тичам право през петдесетярдовата линия и минавам през сектора на гостуващия отбор. Още един нож изсвистява край мен, този път син. Гората е близо и когато най-накрая дотичвам до нея, по лицето ми плъзва усмивка. Отведох го надалече от останалите. Ако всички други са в безопасност, значи съм си свършил работата. В момента, в който опиянението от победата бликва в мен, третата кама ме уцелва.

Изкрещявам, падам по лице в калта. Чувствам камата между плещите си. Болката е толкова остра, че ме парализира. Пресягам се, за да я измъкна, но тя е прекалено високо. Усещам я, сякаш се движи, проправя си път навътре, а болката се разпръсва, сякаш съм отровен. По корем, в агония. Не мога да я изкарам с телекинеза, силите ми някак ме предават. Започвам да се влача напред. Един от воините — или може би е разузнавач; не мога да определя какво е — слага крак на гърба ми, посяга надолу и издърпва камата. Изпъшквам. Ножа го няма, но болката остава. Маха си крака от мен, но мога да усетя присъствието му и се обръщам с мъка по гръб, за да застана с лице към него.

Още един воин, извисява се над мен и се усмихва с омраза. Изглежда по същия начин като предишния, има същия меч. Камата, която беше в гърба ми, се извива в хватката му. Това почувствах и аз — въртящото се острие в плътта ми. Вдигам ръка към воина, за да го преместя, но знам, че е напразно. Не мога да се концентрирам, всичко ми е мъгляво. Той вдига меча си във въздуха. Острието надушва смърт, засиява на фона на нощното небе. Свършено е с мен, мисля си. Няма какво да направя. Поглеждам го в очите. Десет години бягство, а така лесно приключва всичко, толкова тихо. Но зад него се прокрадва нещо друго. Нещо далеч по-заплашително от милион воини с милион мечове. С огромни зъби, които светят в бяло, в уста, прекалено малка, за да ги побере. Звярът със злите си очи се надвесва над нас.

В шока си поемам рязко въздух, който засяда в гърлото ми, а очите ми се разчекват от ужас. Ще очисти и двама ни, мисля си. Воинът не знае какво има зад него. Той се напряга и гримасничи срещу мен, след което понечва да ме разсече с меча на две. Но е твърде бавен и звярът го напада пръв, челюстите му се затръшват като капан за мечки. Те летят една към друга, докато зъбите му не се срещат, прерязват тялото му точно под бедрата и от него не остава нищо друго освен два преполовени крака. Звярът го сдъвква на два пъти и преглъща. Крайниците на воина падат глухо на земята — единият надясно, другият — наляво, и бързо се раздробяват.

Използвам всяка останала ми частица сила, за да се пресегна и да хвана камата, която е паднала в краката ми. Затъквам я в колана на дънките си и тръгвам да драпам, за да се отдалеча от звяра. Усещам го — надвиснал над мен, усещам дъха му на тила си. Миризмата на смърт и гнило месо. Стигам до малко сечище. Очаквам гневът на звяра да се стовари всеки момент, очаквам зъбите и ноктите му да ме разкъсат на парченца. Издърпвам се напред с последни сили и се облягам на един дъб.

Звярът стои в самия център на сечището, на десет метра от мен. Чак сега успявам да го огледам подробно. Фигура със застрашителни размери, неясна в мрака и студа на нощта. По-висока и по-грамадна от тази на звяра в училище, поне дванадесет метра; стои изправен на два задни крака. Дебела, сива кожа, изопната над плочките от издути мускули. Няма врат, главата му е наклонена така, че долната му челюст се издава по-напред от горната. Едип ред зъби, сочещи към небето, още един ред, който сочи в обратната посока, и от тях капе кръв и слюнка. Дълги, масивни лапи висят на около половин метър от земята дори когато звярът стои изправен, от което той изглежда сякаш е постоянно приведен напред. Жълти очи. Кръгли дискове от двете страни на главата му, които пулсират в такт с ритъма на сърцето му единственото, което го издава, че въобще има сърце.

Навежда се напред и слага лявата си лапа на земята, която завършва с набити, къси пръсти и нокти на граблива птица, предназначени да разкъсат всичко, което докоснат. Пронизителен рев, който би ме тласнал назад, ако не се бях подпрял на дървото. Устата му се отваря и се виждат още поне петдесет зъба, всеки от тях точно толкова остър, колкото и останалите. Свободната му лапа отскача и прекършва на две всяко дърво, което удари — десет, петнадесет от тях.

Няма накъде да бягам. Няма защо да се бия. Кръвта от прободната рана се стича по гърба ми; и ръцете, и краката ми треперят. Камата все още е в колана на дънките ми, но какъв е смисълът да я изваждам? Каква вяра можеш да имаш в десетсантиметрово острие срещу петнадесетметров звяр? Би я усетил като трънче. Само ще го ядоса повече. Единствената ми надежда е да умра от загуба на кръв, преди да бъда убит и изяден.

Затварям очи и приемам смъртта. Светлините ми са загасени. Не искам да виждам какво ще се случи. Чувам движение зад себе си. Отварям очи. Сигурно някой от могадорианците пристъпва напред, за да погледне по-отблизо, мисля си аз отначало, но веднага разбирам, че греша. Има нещо познато в подтичващата походка, нещо, което разпознавам по звука на дишането. И тогава той влиза в сечището.

Бърни Косар.

Усмихвам се, но усмивката ми бързо увяхва. Ако аз съм обречен, няма смисъл и той да умира с мен. Не, Бърни Косар. Не трябва да си тук. Трябва да се махнеш и трябва да си по-бърз от вятъра, да идеш колкото е възможно по-надалече. Представи си, че току-що си привършил със сутрешната си разходка до училище и че е време да се връщаш у дома.

Той ме гледа, докато идва към мен. Аз съм тук, сякаш ми казва. Аз съм тук и ще остана с теб.

— Не — произнасям на глас.

Той спира на такова разстояние, колкото да ми близне ръката, за да ми вдъхне кураж. Поглежда нагоре към мен с големите си кафяви очи. Махай се, Джон, чувам в главата си. Пълзи, ако трябва, пълзи, но се махни оттук веднага. Загубата на кръв ме кара да халюцинирам. Бърни, изглежда, комуникира с мен. Тук ли е въобще Бърни Косар, или и това си измислям?

Той стои пред мен, сякаш ме пази. Започва да ръмжи, отначало тихо, но после ръмженето става точно толкова яростно, колкото рева на чудовището. Звярът фиксира Бърни Косар. Втренчва се в него. Козината по средата на гърба на Бърни Косар е изправена, кафявите му уши са наострени. Неговата вярност, смелостта му почти ме карат да се разплача. Той е сто пъти по-дребен, но все пак се изправя срещу него, заричайки се да се бие. Един бърз удар на звяра и всичко свършва.

Пресягам се към Бърни Косар. Ще ми се да можех да се изправя, да го взема и да се махнем. Ръмженето му е толкова бясно, че цялото му тяло се тресе, по него минават тръпки.

И тогава нещо се случва.

Бърни Косар започва да расте.