Серия
Заветите на Лориен (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
I am Number Four, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 91 гласа)
Сканиране, разпознаване и редакция
Dikens (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2011-2012)

Издание:

Питакъс Лор

Аз съм номер четири

Американска. Първо издание

Превод Лилия Трендафилова

Редактор Кристин Димитрова

Коректор Нели Германова

Художник на корицата Стефан Касъров

ИК „Колибри“

ISBN: 978-954-529-846-2


Глава 8

Анри е паркирал точно там, където каза, че ще бъде. Скачам в пикапа, все още ухилен.

— Хубав ден? — пита той.

— Не беше зле. Взех си телефона обратно.

— Без бой?

— Нищо сериозно.

Той ме поглежда подозрително.

— Искам ли въобще да знам какво точно означава това?

— Едва ли.

— Ръцете ти светиха ли?

— Не — лъжа аз. — Твоят ден как беше?

Движи се по пътната алея покрай училището.

— Беше добре. Карах час и половина до Кълъмбъс, след като те оставих.

— Защо пък Кълъмбъс?

— Там има големи банки. Не исках да изглеждам подозрително, като поръчвам трансфер на сума, по-голяма от целия бюджет на града.

Кимам.

— Умно.

Той излиза на пътя.

— И така, ще ми кажеш ли името й?

— Ъ? — питам.

— Трябва да има причина за тази абсурдна усмивка на лицето ти. Очевидната причина е момиче.

— Как разбра?

— Джон, приятелю, на Лориен този стар сепан, когото виждаш, си беше заклет женкар.

— О, я се разкарай! — казвам аз. — Няма такова нещо като женкар на Лориен.

Той кима одобрително.

— Значи си внимавал.

Лориенците сме моногамен народ. Когато се влюбим, това е за цял живот. Женим се на около двадесет и пет и това няма нищо общо със закона. Основано е по-скоро на дадената дума и на всеотдайността, отколкото на каквото и да било друго. Анри бе женен от двадесет години, преди да напусне планетата с мен. Минаха десет години, но знам, че жена му липсва всеки ден.

— Е, коя е тя? — пита той.

— Казва се Сара Хард. Дъщеря на агентката по недвижими имоти, от която взе къщата. Тя е в два от курсовете ми, третокурсничка е.

Той кимва.

— Хубава ли е?

— Определено. И е умна.

— О, да — казва той провлачено. — От доста време го очаквах. Само не забравяй, че може да ни се наложи да заминем изведнъж.

— Знам — казвам аз. Останалата част от пътя до вкъщи изминаваме в мълчание.

Когато стигаме до дома ни, Лориенският сандък стои на кухненската маса. Има размерите на квадратна микровълнова печка, четиридесет и пет на четиридесет и пет сантиметра. Изведнъж ме връхлита вълнение. Отивам до него и хващам катинара в ръцете си.

— Мисля, че съм по-въодушевен от идеята да разбера как се отключва това, отколкото какво всъщност има вътре — казвам.

— Наистина ли? Е, мога да ти покажа как се отключва, а после ще го заключим отново и ще забравим за това какво има вътре.

Усмихвам му се.

— Нека не избързваме. Хайде де! Какво има вътре?

— Това е твоето наследство.

— Какво имаш предвид под „моето наследство“?

— Полага се по рождение на всеки гард, за да бъде използвано от неговия пазител, когато гардът встъпва в своя завет.

Кимам оживено.

— Значи какво има вътре?

— Наследството ти.

Неговият потаен отговор ме нервира. Хващам катинара и се опитвам да го отворя със сила, както винаги съм се опитвал да правя. Разбира се, той не помръдва.

— Не можеш да го отключиш без мен, а аз не мога да го отключа без теб — казва Анри.

— Е, как го отваряме. Няма ключалка.

— С воля.

— О, хайде стига, Анри! Спри да бъдеш потаен.

Той поема ключалката от ръцете ми.

— Отваря се само когато сме заедно и едва след като се прояви твоят първи завет.

Отива до входната врата и подава глава навън, после затваря и завърта ключа. Връща се обратно.

— Натисни с длан едната страна на ключалката — казва той и аз го правя.

— Топла е — казвам.

— Добре. Това значи, че си готов.

— Сега какво?

Той слага своята длан от другата страна на катинара и сключва пръсти с моите. Минава секунда и ключалката щраква.

— Невероятно! — казвам.

— Защитена е с Лориенското заклинание, точно както и ти. Не може да бъде счупена. Мини през нея с валяк и няма да има дори драскотина. Само ние двамата заедно можем да я отворим. Освен ако не умра: тогава ще можеш и сам.

— Е — казвам аз, — надявам се това да не се случи.

Опитвам се да повдигна капака на кутията, но Анри се пресяга и ме спира.

— Още не — казва той. — Вътре има неща, които не си готов да видиш. Иди да седнеш на канапето.

— Хайде де, Анри!

— Просто ми се довери — казва той.

Поклащам глава и сядам. Той отваря кутията и изважда камък, дълъг петнадесетина сантиметра и около пет широк. Отново заключва кутията и ми донася камъка. Той е идеално гладък и продълговат, прозрачен отвън, но мъгляв в сърцевината си.

— Какво е това? — питам аз.

— Лориенски кристал.

— За какво е?

— Хвани го — казва той и ми го подава.

В момента, в който ръцете ми влизат в съприкосновение с него, и двете светлини в дланите ми грейват. По-ярки са дори и от предния ден. Камъкът се нагорещява. Вдигам го, за да го разгледам по-отблизо. Мъглявата маса в центъра се завихря навътре към себе си като вълна. Усещам как медальонът на врата ми също започва да се затопля съвсем леко. Това развитие на нещата наистина ме развълнува. Прекарал съм целия си живот в нетърпение силите ми да дойдат. Разбира се, имало е и моменти, в които съм се надявал това никога да не се случи, най-вече защото съм искал в крайна сметка да се установим някъде и да заживеем нормален живот, но сега, докато държа кристал, който съдържа нещо като топка дим в центъра, със съзнанието, че ръцете ми са издръжливи на топлина и огън и че още завети са на път, а след тях се задава главната ми сила (силата, която ще ми позволи да се бия) — е, всичко това си е доста готино и вълнуващо. Не мога да изтрия усмивката от лицето си.

— Какво става вътре?

— Свързано е със завета ти. Допирът ти го активира. Ако не развиваше лумен, тогава самият кристал щеше да светне, както в момента светят ръцете ти. Вместо това се случва обратното.

Наблюдавам кристала, гледам кръга от дим и сиянието.

— Ще започваме ли? — пита Анри.

Кимам с глава енергично.

— Да, по дяволите!

* * *

Денят се застуди. Къщата е тиха, ако изключим поривите на вятъра, който от време на време хлопа прозорците. Лежа по гръб върху дървената маса за кафе. Ръцете ми висят от двете страни. В някакъв момент Анри ще запали огън под тях. Дишам бавно и равномерно, както той ми нареди.

— Трябва да държиш очите си затворени — казва той. — Само слушай вятъра. Може да усетиш леко парене по ръцете си, когато прокарам кристала по тях. Игнорирай го колкото можеш.

Чувам как вятърът духа през дърветата отвън. Някак си усещам как те се люшкат и извиват.

Анри започва с дясната ми ръка. Притиска кристала върху опакото й, после го придвижва нагоре към китката и лакътя ми. Усещам горенето, което той предвиди, но то не е достатъчно да ме накара да си отдръпна ръката.

— Остави съзнанието ти да се носи свободно, Джон. Иди, където искаш да бъдеш.

Не знам за какво говори, но се опитвам да изчистя съзнанието си и да дишам бавно. Изведнъж усещам как се отнасям. По лицето си усещам топлината на слънцето, идваща отнякъде, и вятър, много по-топъл от този, който духа покрай стените ни. Когато отварям очи, вече не се намирам в Охайо.

Нося се над обширен простор, изпълнен с дървета, няма нищо, освен джунгла докъдето ми стигат очите. Синьо небе, слънцето напича — слънце почти два пъти по-голямо от това на Земята. Топъл, лек ветрец разрошва косата ми. Долу реките дълбаят дълбоки дефилета, които прорязват зеленината. Рея се над една от тях. Животни от всякакви форми и размери — едни са дълги и слаби, други — с къси крайници и набити тела, трети — с козина, четвърти — с тъмна кожа, която изглежда груба на допир — пият на брега от студените води на реката. В далечината се вижда извита първа линия на хоризонта и по това знам, че съм на Лориен. Тя е десет пъти по-малка от Земята и можеш да видиш извивката на повърхността й, ако я гледаш достатъчно отдалече.

Някак си мога да летя. Избързвам напред и се завъртам във въздуха, после се стрелвам надолу и профучавам над повърхността на водата. Животните вдигат глави и гледат с любопитство, но не и страх. Лориен в разцвета си — покрита със зеленина и населена с животни. По някакъв начин прилича на това, което си представям, че е била Земята преди милиони години, когато природата е управлявала живота на своите създания, преди човекът да пристигне и да започне да управлява нея. Лориен в разцвета си. Знам, че днес вече не изглежда така. Може би живея в спомен. Но нима той е мой?

И тогава денят прескача напред към тъмнината. В далечината започва гигантска заря от фойерверки, които се стрелват нависоко в небето и експлодират във формите на животни и дървета, докато тъмното небе, луните и милионите звезди служат за бляскав фон.

— Мога да усетя отчаянието им — чувам глас отнякъде. Обръщам се и се оглеждам наоколо. Няма никой. — Те знаят къде се намира една от останалите, но заклинанието все още действа. Не могат да я докоснат, докато не убият първо теб. Но продължават да я следят.

Политам високо нагоре, после се гмуркам в ниското, търсейки притежателя на гласа. Откъде идва?

— Точно сега трябва да сме най-бдителни. Точно сега трябва да запазим преднината си.

Политам напред към фойерверките. Гласът ме плаши. Може би силните гърмежи ще го сподавят.

— Надявали са се да избият всички ни много преди вашите завети да се развият. Но ние останахме скрити. Трябва да запазим спокойствие. Първите трима се паникьосаха. Първите трима са мъртви. Трябва да бъдем умни и бдителни. Правим грешки, когато се паникьосаме. Те знаят, че вашето развитие ще прави мисията им все по-трудна и че когато се развиете напълно, ще поведем войната. Ние ще отвърнем на удара и ще потърсим своето отмъщение и те го знаят.

Виждам как бомбите падат от километри височина по повърхността на Лориен. Взривове разтърсват земята и въздуха, вятърът разнася писъци, огнени експлозии помитат тревите и дърветата. Гората гори. Сигурно са хиляди различните летателни апарати, които се спускат от небесните висини, за да се приземят на Лориен. От тях се изсипват могадориански воини, понесли оръжия и гранати с мощност, много по-голяма от тази на тукашните оръжия. Те са по-високи от нас, но си приличаме, освен в лицата. Те нямат зеници, а ирисите им са тъмночервени, някои дори черни. Тъмни плътни кръгове ограждат очите им, а кожата им е бледа — изглежда почти обезцветена, сякаш натъртена. Зъбите им просветват между устните им, които сякаш никога не се затварят, зъби, които изглеждат като обработени с пила, неестествено заострени.

Зверовете от Могадор слизат от самолетите недалеч от нас и носят същия студен поглед в очите си. Някои от тях са големи колкото къщи, зъбите им, остри като бръсначи, стърчат, от силното им ръмжане ме заболяват ушите.

— Станахме непредпазливи, Джон. Затова ни победиха толкова лесно — казва той.

Вече знам, че гласът, който чувам, е на Анри. Не мога да го видя никъде обаче и не мога да сваля очи от убийствата и унищоженията под мен, за да го потърся. Хората тичат навсякъде, отвръщат на удара. Убити са толкова лориенци, колкото и могадорианци. Но лориенците губят битката срещу зверовете, които убиват десетки от хората ни накуп: бълват огън, скърцат със зъби и размахват злобно ръце и опашки. Времето ускорява темпо, започва да тече много по-бързо от обикновено. Колко време е минало? Час? Два?

Гардовете водят борбата, като показват с пълна сила своите завети. Някои летят, други могат да тичат толкова бързо, че губят ясните си контури, а някои изчезват напълно. Изстрелват лазери от ръцете си, телата им се обгръщат в пламъци, а тези, които могат да контролират времето, забъркват буреносни облаци и сурови ветрове. И все пак губят. Превъзхождат ги по численост с петстотин на един. Силите им не са достатъчни.

— Защитата ни беше паднала. Могадорианците бяха планирали добре — избраха точния момент, в който бяхме най-уязвими. Старейшините на планетата си бяха отишли. Питакъс Лор, най-великият от тях и техен предводител, ги беше събрал преди нападението. Никой не знае какво е станало с тях, къде са отишли и дали въобще са още живи. Може би могадорианците са избили първо тях и след като вече не са им стоели на пътя, са атакували. Всичко, което знаем, е, че в деня, в който старейшините се събраха, в небето се изстреля стълб от блестяща бяла светлина. Той остана там цял ден и после изчезна. Ние като народ трябваше да се досетим, че нещо не е наред, но това не стана. Нямаме кого друг да виним за случилото се, освен себе си. Имахме късмет, че успяхме да спасим въобще някого от планетата, особено ако това са девет млади гарда, които един ден могат да продължат битката и да спасят расата.

Космически кораб в далечината се изстрелва бързо и нависоко във въздуха, следва го син поток от светлина. Наблюдавам го от своята отправна точка в небето, докато не изчезва. Струва ми се някак познат. И тогава ми просветва: аз съм на този кораб, Анри също. Това е корабът, който ни отвежда на Земята. Лориенците трябва да са знаели, че са победени. Защо иначе биха ни пратили другаде?

Безсмислено клане. Така изглежда всичко това в моите очи. Приземявам се и преминавам през едно огнено кълбо. Гневът ме връхлита. Мъже и жени умират, гардове и сепани, наред с беззащитни деца. Как можеш да приемеш това? Как е възможно могадорианците да бъдат толкова безсърдечни, че да сторят всичко това? И защо са ме пощадили?

Втурвам се към воин, който стои наблизо, но минавам право през него и падам на земята. Разбира се, всичко, което виждам в момента, се е случило вече. Аз съм наблюдател на собствената ни гибел и нищо не мога да направя.

Обръщам се и пред мен изскача звяр, който трябва да е около дванадесет метра висок, с широки рамене, червени очи и рога, дълги шест метра. Слюнка се стича от дългите му остри зъби. Той надава вик и се втурва напред.

Минава през мен, но помита няколко десетки лориенци наоколо. Просто така всеки един от тях вече е мъртъв. И звярът продължава напред, убивайки още лориенци.

През разрушителната сцена чувам шум от драскане, нещо отделно от касапницата на Лориен. Понасям се отвъд картината или се връщам назад. Две ръце натискат раменете ми надолу. Клепачите ми се вдигат и се озовавам отново в дома ни в Охайо. Ръцете ми са увиснали отстрани на масичката за кафе. На сантиметри под тях има два котела с огън и двете ми ръце са изцяло погълнати от пламъците. Не усещам нищо. Анри се е надвесил над мен. Драскането, което чух преди минута, идва от верандата пред къщата.

— Какво е това? — прошепвам и сядам на масата.

— Не знам — казва той.

И двамата мълчим, напрягайки се да чуем нещо. Три нови драскания по вратата. Анри поглежда надолу към мен.

— Навън има някой — казва той.

Поглеждам към часовника на стената. Потя се, не мога да си поема въздух и съм разстроен от клането, на което станах свидетел. За пръв път в живота си наистина разбирам какво се е случило на Лориен. Преди тази вечер това беше просто част от някаква история, не по-различна от многото други истории, за които съм чел по книгите. Но сега видях кръвта, сълзите, мъртвите. Видях разрухата. Това е част от мен.

Навън се е смрачило. Още три драскания по вратата, нисък гърлен звук. И двамата подскачаме. Веднага се сещам за ниския гърлен звук, който издаваха зверовете.

Анри се втурва в кухнята и грабва нож от чекмеджето до мивката.

— Отиди зад креслото.

— Какво, защо?

— Защото така казвам.

— Мислиш, че това ножче ще убие могадорианец?

— Ако уцеля сърцето му, ще го убие. Сега залегни.

Изправям се бързо от масичката за кафе и клякам зад канапето. Двата котела все още пламтят, бледи видения от Лориен все още витаят в съзнанието ми. От другата страна на вратата се чува нетърпеливо ръмжене. Няма съмнение, че някой или нещо е отвън. Сърцето ми препуска.

— Стой долу — казва Анри.

Надигам глава, така че да мога да наблюдавам над облегалката на канапето. Всичката тази кръв, мисля си. Със сигурност са знаели, че врагът ги превъзхожда по сила. Въпреки това са се били докрай и са умирали, за да се спасят един друг, за да спасят Лориен. Анри държи ножа здраво. Бавно се пресяга към месинговата дръжка на вратата. Обзема ме гняв. Надявам се да е един от тях. Нека да е могадорианец този, който мине през вратата. Ще се срещне с достойния си противник.

Няма начин да остана зад канапето. Пресягам се и грабвам един от казаните, пъхам си ръката вътре и изваждам горящо дърво със заострен край. Студено е на допир, но огънят продължава да гори, обгръщайки ръката ми. Държа дървото сякаш е нож. Нека влязат, мисля си. Повече няма да бягаме. Анри поглежда към мен, поема дълбоко въздух и блъсва външната врата.