Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Заветите на Лориен (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
I am Number Four, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 92 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция
Dikens (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2011-2012)

Издание:

Питакъс Лор

Аз съм номер четири

Американска. Първо издание

Превод Лилия Трендафилова

Редактор Кристин Димитрова

Коректор Нели Германова

Художник на корицата Стефан Касъров

ИК „Колибри“

ISBN: 978-954-529-846-2

История

  1. — Добавяне

Глава 17

На следващия ден се будя по-рано от обикновено, измъквам се от леглото и излизам от стаята си, за да намеря Анри, седнал на масата, да преглежда вестниците с отворен лаптоп до себе си. Слънцето още не се е показало и къщата е тъмна — единствената светлина наоколо идва от монитора.

— Откри ли нещо?

— Нищо съществено.

Светвам лампата в кухнята. Бърни Косар удря лапи в пода пред входната врата. Отварям я, той се изстрелва на двора и започва да патрулира наоколо, както прави всяка сутрин — с високо вдигната глава кръстосва в тръс периметъра в търсене на нещо подозрително. Души тук-там. Щом се уверява, че всичко е както трябва, хуква към гората и изчезва.

Два броя на „Те се разхождат сред нас“ лежат върху кухненската маса — оригиналът и копие, което Анри е направил за себе си. Между тях лежи лупа.

— Нещо интересно в оригинала?

— Не.

— Тогава какво правим?

— Е, извадих малко късмет. Потърсих статиите в Интернет и излязоха два-три резултата, един от които ме заведе до личната страница на някакъв човек. Изпратих му имейл.

Зяпвам Анри.

— Не се безпокой — казва той. — Не могат да проследяват имейли. Не и ако ги пратя по моя начин.

— Какъв е твоят начин?

— Пренасочват се по сървъри от различни градове по целия свят, така че първоначалното място се губи по пътя.

— Впечатляващо.

Бърни Косар драска по вратата и го пускам да влезе. Часовникът на микровълновата показва 5:59. Имам още два часа до училище.

— Мислиш ли, че наистина трябва да се ровичкаме във всичко това? — питам аз. — Имам предвид, ами ако е капан? Ами ако просто се опитват да ни изкарат от скривалището ни?

Анри кимва.

— Знаеш ли, ако в статията се споменаваше нещо за нас, това щеше да ме накара да се замисля. Но такова нещо няма. Материалът е за тяхното нахлуване на Земята, което е почти същото като това на Лориен. А има толкова много неща около него, които не разбираме. Ти беше прав преди няколко седмици, когато каза, че са ни победили толкова лесно. Така си беше. В това няма логика. Ситуацията около изчезването на старейшините също е мистерия. Дори това, че успяхме да измъкнем теб и другите деца от Лориен — нещо, в което не съм виждал нищо подозрително досега, — звучи странно. И въпреки че видя какво се случи, а и аз имах същите видения, нещо все още липсва от уравнението. Ако някой ден успеем да се завърнем, мисля, че ще е наложително да разберем какво се е случило, така че да предотвратим втори подобен инцидент. Знаеш какво казват: „Този, който не разбира историята, е обречен да я повтори. А когато се повтаря, залозите се удвояват“.

— Добре — казвам. — Но според това, което каза през нощта в събота, шансът ни да се завърнем изглежда все по-малък от ден на ден. Така че, погледнато в тази светлина, мислиш ли, че си струва?

Анри свива рамене.

— Петима от нас все още живеят някъде там. Може би те са получили своите завети. Може би твоите просто са закъснели. Мисля, че ще е най-добре да имаме план за всяка ситуация.

— В такъв случай какво планираш да правиш?

— Само да звънна. Любопитен съм да чуя какво знае този човек. Чудя се какво ли го е спряло да продължи статията. Има две възможности: или не е намерил повече информация и е загубил интерес към историята, или някой се е добрал до него след публикацията.

Въздъхвам.

— Е, бъди внимателен — казвам аз.

* * *

Навличам си анцуга върху две тениски, завързвам си маратонките, изправям се и се разтягам. Хвърлям в раницата си дрехите, които смятам да нося в училище, заедно с хавлиена кърпа, сапун и малко шишенце шампоан, за да мога да се изкъпя, когато пристигна. Вече ще тичам до училище всяка сутрин. Анри се прави, че вярва в допълнителните упражнения, понеже щели да ми помогнат в обучението, но истинският му довод е, че се надява те да помогнат на тялото ми да премине в следващата си фаза и да събудят заветите ми, ако това тяхното наистина е сън.

Поглеждам надолу към Бърни Косар. „Готов ли си за малко бягане, момче? А? Искаш ли да потичаме?“

Той маха с опашка и се върти в кръг.

— Ще се видим след училище.

— Приятно тичане — казва Анри. — Внимавай на пътя.

Излизаме от вратата и отвън ни посреща студеният силен вятър. Бърни Косар излайва оживено няколко пъти. Започвам с лек джогинг надолу по алеята и продължавам по чакъления път, а кучето подтичва до мен, както и очаквах. Отнема ми половин километър да загрея.

— Готов ли си да ускорим темпото, момче?

Той не ми обръща никакво внимание, просто продължава да подтичва до мен с увиснал език и изглежда сякаш не би могъл да бъде по-щастлив.

— Добре тогава, тръгваме!

Превключвам на висока скорост и започвам истинското бягане, след това му удрям един здрав спринт, тичайки на върха на скоростта си. Оставям Бърни Косар да ми диша прахта. Поглеждам назад и виждам, че тича колкото се може по-бързо, но продължавам да набирам преднина. Чувствам се страхотно. Вятърът в косата ми, свистящите дървета покрай мен. Тогава Бърни Косар се стрелва в гората и изчезва от полезрението ми. Не съм сигурен дали не трябва да спра и да го изчакам. Обръщам се и виждам, че Бърни Косар изскача от гората на три метра пред мен.

Поглеждам надолу към него, а той поглежда нагоре към мен, изплезил език настрани и с доловима радост в очите.

— Ти си странно куче, нали знаеш?

След пет минути виждам училището. Спринтирам последния километър, влагайки цялата си сила. Тичам като луд, защото е толкова рано, че наоколо няма никой, който да ме види. После заставам със сключени пръсти на тила си, докато се опитвам да си поема въздух. Бърни Косар пристига след тридесет секунди и сяда, насочил поглед към мен. Коленича и го погалвам.

— Добра работа, приятел. Мисля, че вече си имаме нов сутрешен ритуал.

Свалям чантата от раменете си, отварям я и изваждам пликче с няколко резена бекон, които му давам. Той ги излапва.

— Хубаво, момче, аз ще вървя. Ти се връщай вкъщи. Анри чака.

Той ме гледа за секунда и тръгва, припкайки, към дома ни. Изумявам се от способността му да ме разбира. После се обръщам, тръгвам към сградата и влизам под душа.

* * *

Аз съм вторият човек, който влиза на астрономия. Сам е първи и е седнал на обичайното си място в дъното на стаята.

— Брей! — казвам. — Без очила? Какво става?

Той свива рамене.

— Помислих над това, което ми каза. Сигурно е глупаво да ги нося.

Сядам до него и се усмихвам. Трудно ми е да си представя, че някога ще свикна с малките му като мъниста очи. Връщам му броя на „Те се разхождат сред нас“. Той го мушва в чантата си. Правя пистолет с ръката си и го смушквам.

— Бум! — казвам.

Той започва да се смее. Тогава и аз се разсмивам. И двамата не можем да спрем. Всеки път, когато някой от нас поутихне, другият почва да се смее отново и всичко се завърта отначало. Хората влизат и ни зяпат. Тогава идва Сара. Върви сама, приближава ни бавно, с объркано изражение идва и сяда на мястото до мен.

— На какво се смеете вие двамата?

— Не съм съвсем сигурен — казвам аз и се смея още малко.

Марк се появява последен. Сяда на обичайното си място, но вместо Сара днес до него е седнало друго момиче. Мисля, че е от горните класове. Сара се пресята под чина и ме хваща за ръката.

— Има нещо, за което трябва да говоря с теб — казва тя.

— Какво?

— Знам, че е в последната минута, но родителите ми ви канят двамата с баща ти утре на вечеря за Деня на благодарността.

— Еха, това ще бъде страхотно! Трябва да питам, но знам, че нямаме други планове, така че предполагам, че отговорът ще е да.

Тя се усмихва.

— Супер!

— Тъй като сме само двамата, обикновено дори не празнуваме Деня на благодарността.

— Ами ние всички излизаме навън. Двамата ми братя ще се приберат от университета. Искат да се запознаят с теб.

— Откъде знаят за мен?

— Откъде, мислиш?

Учителката влиза и Сара ми намигва. Малко по-късно и двамата започваме да си водим записки.

* * *

Анри ме чака както винаги, Бърни Косар се е подпрял на седалката и започва да маха с опашка, удряйки по вратата, в момента, в който ме вижда. Плъзвам се вътре.

— Атенс — казва Анри.

— Атенс?

— Атенс, Охайо.

— Защо?

— Там списват и печатат броевете на „Те се разхождат сред нас“. Оттам ги и разпращат.

— Откъде разбра?

— Имам си свои методи.

Поглеждам го.

— Добре, добре. Бяха нужни три имейла и пет телефонни обаждания, но сега разполагам с номера.

Той поглежда към мен.

— Искам да кажа, че не е толкова трудно да се открие, ако вложиш малко усилие.

Кимвам. Знам какво ми казва. Могадорианците биха го намерили точно толкова лесно, колкото и той. Това, разбира се, означава, че в момента везната се накланя в полза на втората възможност, която Анри предложи — че някой се е добрал до издателя, преди той да проучи историята по-нататък.

— Колко далече е Атенс?

— Два часа с кола.

— Ще ходиш ли там?

— Надявам се, че не. Първо ще се обадя.

Щом пристигаме вкъщи, Анри веднага хваща слушалката и сяда на кухненската маса. Сядам срещу него и чакам да чуя.

— Да, обаждам се, за да попитам за една статия от последния брой на „Те се разхождат сред нас“.

От другата страна отвръща дебел глас. Не мога да чуя какво казва.

Анри се усмихва.

— Да — казва той и замълчава. — Не, не съм абониран. Мой приятел е.

Още една пауза.

— Не, благодаря.

Кимва с глава.

— Ами интересува ме статията за могадорианците. Така и не последва продължение в броя от този месец, както се очакваше.

Навеждам се напред и се напрягам, за да чуя, тялото ми е изпънато и сковано. Когато идва отговорът, гласът звучи разтреперан, разстроен. Линията прекъсва.

— Ало?

Анри отлепя слушалката от ухото си, поглежда я, пак я приближава.

— Ало? — повтаря.

Затваря телефона и го оставя върху масата. Поглежда ме.

— Той ми каза: „Не звънете повече тук“. И затвори.