Питакъс Лор
Аз съм номер четири (21)

Глава 19

Докато чакам Сам, крача напред-назад из къщата и вдигам във въздуха различни предмети, без да ги докосвам: ябълка от кухненския шкаф, вилица в мивката, малко растение в саксия на предния прозорец. Мога да повдигам само дребни предмети и те се издигат някак плахо. Когато се пробвам с нещо по-тежко — стол, маса, — нищо не става.

Трите топки за тенис, които използваме с Анри за тренировките, стоят в кошница от другата страна на хола. Изтеглям една от тях при мен и щом тя влиза в полезрението на Бърни Косар, той застава нащрек. Хвърлям я, без да я докосвам, и той тръгва да тича след нея, но преди да я стигне, аз я дръпвам обратно, а когато успява да я хване, я измъквам от устата му, и всичко това го правя, докато си седя на стола във всекидневната. Откъсва мислите ми от Анри, от злото, което може да го е застигнало, и от вината заради лъжите, които ще трябва да кажа на Сам.

Отнема му двадесет и пет минути с колело, за да измине шестте километра до къщата ни. Чувам го как идва по алеята. Той скача от велосипеда, зарязва го на земята и нахлува задъхан през входната врата, без да чука. По лицето му е избила пот. Оглежда се наоколо и преценява обстановката.

— Какво става? — пита той.

— Това ще ти прозвучи абсурдно — казвам. — Но обещай да го вземеш на сериозно.

— За какво говориш?

За какво говоря ли? Говоря за Анри. Той изчезна заради лекомислието си, същото това лекомислие, срещу което винаги е проповядвал. Говоря за факта, че когато насочи пистолета към мен, аз ти казах самата истина. Аз съм извънземно. С Анри пристигнахме на Земята преди десет години и в момента ни преследва злонамерена извънземна раса. Говоря за това, че Анри се надяваше някак да им се изплъзне, ако разбере повече за тях. А сега го няма. За това говоря, Сам. Разбираш ли? Но не, не мога да му кажа всички тези неща.

— Баща ми е заловен, Сам. Не съм съвсем сигурен от кого или какво му правят в момента. Нещо се е случило обаче и мисля, че са го хванали в плен. Или по-лошо.

По лицето му се разстила широка усмивка.

— О, я млъквай! — казва той.

Поклащам глава и затварям очи. Сериозността на ситуацията отново спира дъха ми. Обръщам се и поглеждам умолително към Сам. Очите ми се пълнят със сълзи.

— Не се шегувам.

Сам изглежда поразен.

— Какво искаш да кажеш? Кой го е заловил? Къде е?

— Той откри, че авторът на статиите от твоето списание е в Атенс, Охайо, и отиде там днес. Отиде там и още не се е върнал. Телефонът му е изключен. Нещо се е случило с него. Нещо лошо.

Сам се обърква още повече.

— Какво? Защо би се интересувал? Нещо пропускам. Това е просто някакъв тъп вестник.

— Не знам, Сам. Той е като теб — обича извънземни и теории на конспирацията и всякакви такива неща — казвам аз, измисляйки нещо набързо. — Това винаги му е било някакво тъпо хоби. Една от статиите събуди любопитството му и предполагам, че просто е искал да узнае повече, така че тръгна по следата й.

— Това статията за могадорианците ли беше?

Кимвам.

— Как разбра?

— Защото изглеждаше сякаш е видял призрак, когато го споменах на Вси светии — казва той и поклаща глава. — Ама защо ще му пука на някой, ако баща ти задава въпроси за някаква глупава статия?

— Не знам. Имам предвид, тези хора май не са най-нормалните на света. Сигурно ги тресе параноята и им се привиждат разни неща. Може да са го взели за извънземно по същата причина, по която и ти ми навря пистолета. Наистина нямам представа. Трябваше да се е прибрал в един часа, а и телефонът му е изключен. Това е всичко, което мога да кажа.

Ставам и отивам до кухненската маса. Хващам хартийката с адреса и телефона на мястото, където е отишъл Анри.

— Ето къде отиде днес — казвам. — Имаш ли представа къде се намира това?

Той поглежда към хартийката и после към мен.

— Искаш да отидем там?

— Не знам какво друго да направя.

— Защо просто не се обадиш в полицията и не им кажеш какво се е случило?

Сядам на канапето, обмисляйки най-добрия възможен отговор. Ще ми се да можех да му кажа истината, че извикаме ли полицията, в най-добрия случай аз и Анри ще трябва да напуснем. В най-лошия Анри ще бъде разпитван, може би дори ще му вземат отпечатъци и ще бъде пуснат по канала на мудната бюрокрация, което ще даде шанс на могадорианците да действат. А открият ли ни, смъртта е неизбежна.

— Да се обадя в коя полиция? Тази на Парадайс ли? Какво мислиш, че ще направят, ако им кажа истината? Ще отнеме дни, докато ме вземат на сериозно, а аз нямам дни на разположение.

Сам свива рамене.

— Може пък да те вземат на сериозно. Ами ако просто са го задържали или телефонът му се е счупил? Би могъл в момента да пътува насам.

— Възможно е, но не мисля, че така е станало. Усещам, че нещо не е наред и че трябва да стигна дотам колкото се може по-скоро. Трябваше да се е прибрал преди няколко часа.

— Може да е претърпял някаква злополука.

Поклащам глава.

— Може и да си прав, но не мисля, че си. И ако някой го наранява в момента, ние губим ценно време.

Сам поглежда листчето. Прехапва устни и замълчава за десетина минути.

— Ами аз имам някаква представа как да стигнем до Атенс. Никаква идея обаче как ще намерим адреса, след като пристигнем.

— Мога да принтирам упътване от Интернет. Не се притеснявам за това. Това, което ме притеснява, е транспортът. Имам сто и двадесет долара в стаята. Искам да платя на някого да ни закара, но не знам кого да попитам. Не може да се каже, че в Парадайс, Охайо, гъмжи от таксита.

— Дай да вземем нашия пикап.

— Какъв пикап?

— Имам предвид пикапа на баща ми. Все още е при нас. Стои си в гаража. Никой не го е докосвал, откакто татко изчезна.

Поглеждам го.

— Ама ти сериозно ли?

Той кимва.

— Колко време е минало оттогава? Работи ли въобще?

— Осем години. Защо да не работи? Беше почти нов, когато го купи.

— Момент само, да видя дали съм разбрал правилно. Ти предлагаш да шофираме сами, ти и аз, два часа път до Атенс?

Лицето на Сам се разкривява в лукава усмивка.

— Точно това предлагам.

Облягам се напред на канапето. Не мога да се сдържа и аз да не се ухиля.

— Знаеш, че ще си имаме сериозни проблеми, ако ни хванат, нали? Никой от нас няма книжка.

Сам кимва.

— Майка ми ще ме убие, а може да убие и теб. Въпросът със закона също стои. Но да, ако наистина мислиш, че баща ти е в беда, какъв друг избор имаме? Ако ролите бяха сменени и моят баща беше в беда, бих тръгнал на секундата.

Поглеждам към Сам. По лицето му няма и следа от колебание, докато предлага да караме незаконно до град, който е на два часа пък оттук, и дори не споменаваме факта, че не знаем да караме или че нямаме идея какво ни очаква там. И все пак Сам е на линия. Даже идеята беше негова.

— Добре тогава, давай да караме до Атенс — казвам.

* * *

Хвърлям телефона си в чантата и проверявам дали циповете на отделенията й са затворени и в ред. След това обикалям из къщата, оглеждайки всичко, сякаш е последният път, когато го виждам. Глупава мисъл е и знам, че просто съм се разчувствал, но съм нервен и намирам някакво успокоение в това. Местя неща и ги връщам обратно. След пет минути съм готов.

— Да тръгваме — казвам на Сам.

— Искаш ли да се возиш отзад на колелото ми?

— Ти карай, аз ще тичам с теб.

— Ами астмата ти?

— Мисля, че ще се справя.

Тръгваме. Той се качва на колелото си. Мъчи се да кара колкото се може по-бързо, но не е в добра форма. Аз тичам на няколко метра зад него и се правя, че съм се запъхтял. Бърни също ни следва. Докато стигнем до къщата му, от Сам вече е потекла пот. Изтичва до стаята си и се връща с раница. Слага я на кухненския шкаф и отива да си смени дрехите. Надниквам в нея. Вътре има кръст, няколко скилидки чесън, дървен кол, чук, топка пластилин и джобно ножче.

— Осъзнаваш, че тези хора не са вампири, нали? — казвам на Сам, когато се връща.

— Да, но никога не знаеш. Вероятно са луди, както сам каза.

— Дори да преследвахме вампири, за какво ти е пластилинът?

Той свива рамене.

— Просто искам да съм подготвен.

Наливам купичка вода на Бърни Косар и той я излочва веднага. Преобличам се в банята и изваждам от чантата точните указания за пътя. После излизам, минавам през къщата и отивам в гаража, който е мрачен, мирише на бензин и изсъхнала трева. Сам включва лампата. По стените, осеяни с дупчици за етажерки, висят различни инструменти, ръждясали от неупотреба. Пикапът стои в средата на гаража, осеян с голямо парче син брезент, върху който има дебел слой прах.

— От колко време не сте сваляли брезента?

— Откакто татко изчезна.

Хващам единия ъгъл, Сам хваща другия, двамата заедно го отлюспваме и аз го слагам в ъгъла. Сам се втренчва в пикапа с широко отворени очи и усмивка на лицето. Той е малък, тъмносин. В него има място само за двама, евентуално и за трети, ако не би имал нищо против да се натъпче по средата. Ще бъде идеално за Бърни Косар. Никаква прах от изминалите осем години не е проникнала и пикапът блещука, сякаш е бил лакиран съвсем наскоро. Хвърлям чантата си отзад в каросерията.

— Пикапът на баща ми — казва Сам гордо. — Всички тези години. Абсолютно същият си е.

— Нашата златна колесница — се обаждам и аз. — В теб ли са ключовете?

Той тръгва към едната част на гаража и взема връзка ключове от кукичка на стената. Отключвам и отварям вратата.

— Искаш ли да играем на „камък-ножица-хартия“, за да видим кой ще кара? — питам.

— Не — казва Сам, отключва вратата от страната на шофьора и се намества зад волана. Двигателят се запалва и тръгва с лекота. Той сваля надолу стъклото на прозореца.

— Мисля, че баща ми би се гордял да ме види да карам — казва той.

Усмихвам се.

— И аз така мисля. Тръгвай, а аз ще затворя вратата.

Той си поема дълбоко въздух, превключва на скорост и бавно, плахо, сантиметър по сантиметър го изкарва от гаража. Удря спирачките прекалено рязко, прекалено рано и пикапът спира внезапно.

— Не си го изкарал докрай навън — казвам аз.

Той отпуска крак от спирачките и изминава останалата част от пътя със скорост от няколко сантиметра в час. Затварям вратата на гаража след него. Бърни Косар скача в пикапа, без да чака покана, а аз се плъзвам до него. Ръцете на Сам са се вкопчили във волана в позиция два без десет.

— Притеснен ли си? — питам аз.

— Треска ме тресе.

— Ще се оправиш — казвам. — И двамата сме виждали хиляди пъти как се прави.

Той кимва.

— Добре. Накъде да завия, като излезем от алеята?

— Наистина ли ще го направим?

— Да — казва той.

— Тогава завиваме надясно — отговарям аз — и излизаме от града.

И двамата си слагаме коланите. Открехвам прозореца толкова, колкото Бърни Косар да може да си изкара главата навън, което той веднага прави, застанал със задните си лапи в скута ми.

— Умирам от страх — казва Сам.

— Аз също.

Той поема дълбоко въздух, задържа го в дробовете си и бавно го издиша.

— И… ето… ни… на… път — казва той и сваля крака си от спирачките на последната дума. Пикапът тръгва с подрусване надолу по алеята. Сам удря спирачките, пикапът спира и поднася. Сам отново потегля и пъпли по алеята, този път още по-бавно, докато не спира в края й, оглежда се в двете посоки и излиза на пътя. Отначало пак бавно, после набира скорост. Напрегнат е, навел се е напред, но след около километър и нещо по лицето му плъзва доволна усмивка и той се обляга назад.

— Това не е толкова трудно.

— Ти си природен талант.

Държи пикапа близо до маркировката от дясната страна на пътя. Напряга се всеки път, щом види от отсрещната посока да идва кола, но след време се успокоява и спира да обръща внимание на другите участници в движението. Прави завой, след това още един и след двадесет и пет минути излизаме на междущатската магистрала.

— Не мога да повярвам, че правим това — казва Сам най-накрая. — Това е най-лудата простотия, която някога съм правил.

— Аз също.

— Имаш ли някакъв план за действие, след като стигнем там?

— Абсолютно никакъв. Надявам се, че ще успеем да преценим ситуацията на място и да тръгнем оттам. Нямам представа дали е къща, сграда с офиси или каквото и да било друго. Даже не знам дали той е там.

Той кимва.

— Мислиш ли, че е добре?

— Идея си нямам — казвам.

Поемам дълбоко въздух. Остава ни още час и половина път. После стигаме Атенс.

После намираме Анри.