Серия
Заветите на Лориен (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
I am Number Four, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 91 гласа)
Сканиране, разпознаване и редакция
Dikens (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2011-2012)

Издание:

Питакъс Лор

Аз съм номер четири

Американска. Първо издание

Превод Лилия Трендафилова

Редактор Кристин Димитрова

Коректор Нели Германова

Художник на корицата Стефан Касъров

ИК „Колибри“

ISBN: 978-954-529-846-2


Глава 1

В началото бяхме деветима. Когато напуснахме, бяхме толкова малки, че вече почти нищо не помним.

Почти.

Казвали са ми, че земята се разтърсвала из основи, че небето било изпълнено със светлини и експлозии. Били сме в онзи двуседмичен период на годината, когато двете луни застават на срещуположните страни на хоризонта — време на празненства и веселие. Първоначално експлозиите били взети за фойерверки. Погрешно. Било топло, лек ветрец духал откъм водата. Винаги споменават за времето. Било топло. Имало лек ветрец. Така и не разбрах какво толкова важно има в това.

Моят най-ясен спомен от този ден е от баба — как тя изглеждаше тогава. Беше тъжна и се суетеше напред-назад. В очите й проблясваха сълзи. Дядо се извисяваше иззад рамото й. Спомням си как очилата му събираха светлината от небето. Имаше прегръдки. Всеки от тях каза някакви думи. Не си спомням какви. Това измъчва съзнанието ми повече от всичко друго.

Отне ни година, за да стигнем дотук. Бях на пет, когато пристигнахме. Трябваше да се приобщим към тукашната култура и така да изчакаме до деня, в който Лориен щеше да бъде достатъчно възстановена, за да се върнем обратно на нея. Ние деветимата трябваше да се разпръснем и всеки да поеме по своя път. За колко време, никой нямаше представа. Все още не знаем. Никой от тях не знае къде съм аз, нито пък аз знам къде са те или как изглеждат сега. Така заклинанието, което ни направиха, когато напуснахме, продължава да ни предпазва — заклинание, което ни гарантира, че може да бъдем убити само по реда на номерата си, стига да стоим разделени. Ако се съберем, силата му изчезва.

Когато някой от нас бъде издирен и убит, около десния глезен на тези, които са останали живи, се сключва по един кръгъл белег. А откакто ни направиха лориенското заклинание, на левия си глезен всички носим и по един друг малък белег, който отговаря на личния ни амулет. Кръглите белези също са част от заклинанието. Система, която ни предупреждава за положението ни спрямо останалите, така че да знаем кога ще тръгнат след нас. Първият белег се появи, когато бях на девет. Събуди ме от сън, докато прогаряше обръча си в кожата ми. Живеехме в Аризона, в малко погранично градче близо до Мексико. Събудих се с крясъци посред нощ от силната болка, агонизирах и в ужас наблюдавах как се отпечатва върху плътта ми. Това беше първият знак, че могадорианците най-накрая са ни открили на Земята, както и първият знак, че сме в опасност. Допреди да се появи белегът, вече почти бях убедил сам себе си, че спомените ми са грешни, че това, което Анри ми бе разказал, е невярно. Исках да бъда нормално хлапе, което живее нормален живот, но тогава разбрах без каквото и да било съмнение или спор, че не съм такъв. На другия ден се преместихме в Минесота.

Вторият белег се появи, когато бях на дванадесет. Бях на училище в Колорадо и участвах в конкурс за правопис. Веднага щом започна болката, разбрах какво се случва, какво се е случило с номер две. Болката беше мъчителна, но този път поносима. Щях да остана на сцената, но топлината подпали чорапа ми. Учителят, който провеждаше състезанието, ме напръска с пожарогасител и на бърза ръка ме откара в болницата. Докторът в спешното отделение откри първия ми белег и се обади в полицията. Когато Анри дойде, те заплашиха, че ще го арестуват за насилие над дете. Но понеже той въобще не беше около мен, когато вторият ми белег се появи, трябваше да го пуснат. Качихме се в колата и потеглихме, този път към Мейн. Оставихме всичко, което имахме, освен Лориенския сандък, който Анри вземаше с нас при всяко преместване. При всичките двадесет и едно досега.

Третият белег се появи преди час. Седях на понтонна лодка, която принадлежеше на родителите на най-популярното дете в училище и без тяхно знание той си беше направил парти на борда. До този момент не съм бил канен на нито един от купоните на съучениците ми. Държах се настрана, защото знаех, че във всеки един момент може да ни се наложи да напуснем. Но в продължение на две години имаше затишие. Анри не бе забелязал нищо по новините, което да доведе могадорианците до някого от нас или да ни подскаже, че са ни надушили. Така че си намерих няколко приятели. А един от тях ме запозна с момчето, което вдигаше купона. Всички се срещнахме на един док. Имаше три хладилни чанти, малко музика, момичета, на които се бях възхищавал отдалече, но които така и не бях заговарял, въпреки че ми се искаше. Потеглихме от дока и навлязохме около километър навътре в Мексиканския залив. Седях на ръба на лодката с крака във водата и си говорех с едно симпатично тъмнокосо, синеоко момиче на име Тара, когато усетих, че се появява. Водата около крака ми закипя, а малко над глезена ми се появи сияние, там където белегът се прогаряше. Третият от лориенските символи, третото предупреждение. Тара се разпищя и хората се скупчиха около мен. Знаех, че няма как да го обясня. И знаех, че ще трябва да напуснем веднага.

Залозите станаха по-високи сега. Бяха намерили номер три, където и да се намираше той или тя, и номер три беше мъртъв. Така че успокоих Тара, целунах я по бузата и й казах, че ми е било приятно да се запознаем и че й пожелавам да изживее един прекрасен дълъг живот. Гмурнах се през борда и заплувах през цялото време под водата, ако не се брои едно вдишване някъде по средата на пътя, с цялата бързина, на която бях способен, докато не достигнах брега. Хукнах покрай магистралата зад редицата от дървета, като се движех със скоростта на която и да е от колите. Когато се прибрах вкъщи, Анри беше пред таблото от скенери и монитори, които използваше, за да проучва новините по света и да следи полицейската активност в района ни. Досети се, без да кажа и дума, но все пак повдигна мокрия ми крачол, за да види белезите.

* * *

В началото бяхме група от деветима.

Трима ги няма, мъртви са.

Останахме шестима.

Те ни преследват и няма да спрат, докато не убият всички ни.

Аз съм номер четири.

Знам, че съм следващия.