Питакъс Лор
Аз съм номер четири (15)

Глава 13

Децата тичат, крещят, пързалят се и висят по катерушки. Всяко от тях е с торба с лакомства в ръката и с уста, пълна с бонбони. Облечени са като герои от анимационни филмчета, чудовища, таласъми и призраци. Сигурно всеки гражданин на Парадайс е в парка в момента. И насред цялата тази лудост виждам Сара да седи сама на люлките и кротко да се люлее.

Проправям си път през пищенето и крясъците. Тя ме вижда и се усмихва, големите й сини очи са като фарове.

— Искаш ли да те залюлея? — питам.

Тя кимва към люлката до нея, която току-що се е освободила, и аз сядам.

— Добре ли си? — питам.

— Да, добре съм. Той просто ме изтощава. Винаги трябва да се прави на голям мъжкар и става наистина жесток, когато е с приятелите си.

Тя се завърта на люлката, докато веригите не се навиват докрай, после вдига крака от земята и започва да се върти отначало бавно, после все по-бързо. Смее се през цялото време, а русата й коса я следва като диря. Аз правя същото. Когато люлката спира, светът продължава да се върти.

— Къде е Бърни Косар?

— Оставих го при Анри — казвам.

— Баща ти?

— Да, баща ми.

Постоянно правя това — наричам Анри по име, когато би трябвало да му викам „татко“.

Температурата пада бързо и ръцете ми посиняват от студ, хванали веригите. Наблюдаваме как децата вилнеят около нас. Сара ме поглежда и очите й изглеждат по-сини от всякога на наближаващия здрач. Погледите ни се срещат и двамата просто стоим и се гледаме един друг. Не изричаме никакви думи, но между нас протича много. Децата сякаш се изгубват във фона. Тя се усмихва стеснително и поглежда на другата страна.

— И какво ще правиш? — питам.

— За кое?

— За Марк.

Тя свива рамене.

— Какво мога да направя? Вече скъсах с него. Постоянно му казвам, че нямам желание да се съберем отново.

Кимвам. Не съм сигурен как да отговоря на това.

— Както и да е. Май трябва да се опитам да продам и останалите билети. Остава само час до лотарията.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не, няма проблем. По-добре иди да се забавляваш. Бърни Косар може би тъгува за теб в момента. Определено обаче трябва да останеш за разходката с фургони. Може заедно да отидем, а?

— Ще остана — казвам. Вътрешно цъфтя от щастие, но се старая да го прикрия.

— Значи ще се видим след малко.

— Успех с билетите.

Тя се пресяга, хваща ръката ми и я задържа в своята за цели три секунди. После ме пуска, скача от люлката и избързва напред. Продължавам да седя, леко се полюшвам и се наслаждавам на свежия вятър, който не съм усещал от много дълго време, защото прекарах миналото лято във Флорида, а по-миналото в Южен Тексас. Тръгвам обратно към шатрата, където Анри е седнал на маса за пикник и яде парче пай, а Бърни Косар е легнал в краката му.

— Как мина?

— Добре — казвам с усмивка.

Отнякъде се изстрелва фойерверк в синьо и оранжево и експлодира в небето. Кара ме да си мисля за Лориен и фойерверките, които видях в деня на нападението.

— Мисли ли пак за втория кораб, който видях?

Анри се оглежда наоколо, за да се увери, че няма кой да ни чуе. Разполагаме с цялата маса за пикник, разположена в отдалечен от тълпата ъгъл.

— Малко. Все още обаче нямам представа какво означава той.

— Мислиш ли, че може да е пътувал насам?

— Не, невъзможно е. Ако е карал на гориво, както казваш, не би могъл да издържи дълго, без да презареди.

Замълчавам за момент.

— Ще ми се да беше.

— Да беше какво?

— Пътувал насам, с нас.

— Звучи добре — казва Анри.

* * *

След около час виждам всички футболни играчи начело с Марк да вървят през тревата. Двадесет и петимата са облечени като мумии, зомбита и призраци. Сядат на скамейките на най-близкото бейзболно игрище, а мажоретките, които досега са рисували по децата, започват да ги гримират, така че да завършат маскировката им. Чак тогава разбирам, че футболистите ще са тези, които ще ни плашат на призрачната разходка, тези, които ще ни чакат в гората.

— Виждаш ли това? — питам Анри.

Анри гледа към всички тях и кима, после си взема кафето и тегли една дълга глътка.

— Още ли смяташ, че е добра идея да се качиш на фургона? — пита той.

— Не — казвам. — Но все пак ще го направя.

— Така си и мислех.

Марк е облечен като някакво зомби, носи тъмни дрипави дрехи и черен и сив грим. На произволни места по него има червени петна, наподобяващи кръв. Когато грижите по маскировката му приключват, Сара се приближава към него и казва нещо. Той й отвръща с повишен тон, но не мога да чуя какво. Движенията му са оживени и той започва да говори толкова бързо, че отдалеч го виждам как си обърква думите. Сара скръства ръце и клати глава. Тялото му се напряга. Понечвам да стана, но Анри ме хваща за ръката.

— Недей — казва. — Той само я отблъсква още повече.

Наблюдавам ги и адски много ми се ще да можех да чуя какво си говорят, но наоколо прекалено много деца крещят, за да се съсредоточа. Когато виковете приключват, двамата застават един срещу друг и се гледат — Марк се е намръщил злобно, Сара се усмихва с недоверие. Поклаща глава и си тръгва.

Поглеждам към Анри.

— А какво да правя сега?

— Абсолютно нищо — казва той. — Нищичко.

Марк се връща при приятелите си, увесил нос и намръщен. Няколко от тях поглеждат към мен. Някои се подхилкват. След това тръгват към гората. С бавна методична походка двадесет и пет маскирани момчета се смаляват в далечината.

* * *

С Анри се връщаме към центъра на града, за да убием време, и се отбиваме за вечеря в „Гладната мечка“. Когато отново излизаме навън, слънцето е залязло, а първият фургон, натрупан със слама, тръгва към гората, теглен от зелен трактор. Тълпата се е поразредила, а тези, които са останали, са най-вече гимназисти и въодушевени възрастни, които са близо стотина. Оглеждам се за Сара сред тях, но не я виждам. Следващият фургон потегля след десет минути. Според брошурата разходката трае половин час. Тракторът минава бавно през гората и напрежението расте, после спира и пътниците трябва да слязат и да тръгнат пеша по друга пътека. Тогава започва страховитото.

Анри и аз заставаме в шатрата и отново сканирам с поглед дългата опашка от хора, чакащи реда си. Все още не виждам Сара. Точно тогава усещам вибрацията на телефона си в джоба. Не мога да си спомня последния път, когато телефонът ми е звънял и не е бил Анри. На дисплея е изписано името САРА ХАРТ. Вълнението преминава през мен с бясна скорост. Сигурно се е сдобила с номера ми в същия ден, в който ми е записала своя.

— Ало? — казвам.

— Джон?

— Да.

— Здрасти, Сара е. Още ли си в парка? — казва тя. Звучи сякаш обаждането й е най-нормалното нещо, сякаш не би трябвало да съм изненадан, че има номера ми, въпреки че никога не съм й го давал.

— Да.

— Супер! Ще съм там след около пет минути. Фургоните тръгнаха ли вече.

— Да, преди няколко минути.

— Още не си се качил, нали?

— Не.

— Ох, добре! Изчакай, за да се качим заедно.

— Да, разбира се — казвам. — Вторият ще тръгне след малко.

— Идеално. Ще дойда навреме за третия.

— До скоро.

Затварям с широка усмивка на лице.

— Там да внимаваш — казва Анри.

— Ще внимавам.

Тогава спирам за малко и се опитвам да придам лекота на тона си.

— Не е нужно да оставаш. Сигурен съм, че ще намеря някой да ме закара вкъщи.

— Искам да остана и да живея в този град, Джон. Дори след като съм на мнение, че най-умното нещо би било да го напуснем веднага, имайки предвид какво се случи през последните дни. Но за да стане това, ще ти се наложи да правиш компромиси за някои неща. И това е едно от тях. Никак не ми хареса как те гледаха онези момчета.

Кимвам.

— Ще се оправя — казвам.

— Сигурен съм, че ще се оправиш. Но за всеки случай ще остана точно тук и ще изчакам.

Въздъхвам.

— Хубаво.

Сара спира пет минути по-късно. С нея е хубавата й приятелка, която съм виждал и преди, но никога не сме се запознавали. Преоблякла се е в дънки, вълнен пуловер и черно яке, изтрила е нарисуваното духче от дясната си буза и е спуснала косата си да пада по раменете й.

— Хей, здрасти — казва тя.

— Здрасти.

Тя ме обгръща с ръце в колеблива прегръдка. Долавям парфюма, чийто аромат се носи от шията й. После Сара се отдръпва.

— Здравей, татко на Джон — обръща се тя към Анри. — Това е моята приятелка Емили.

— Приятно ми е да се запозная и с двете ви — казва Анри. — Значи всички вие потегляте към непредвидимия ужас?

— Иска ли питане? — казва Сара. — Този тук ще се справи ли? Не искам да ми се плаши прекалено много — казва тя на Анри, кимвайки към мен с усмивка.

Анри се ухилва и аз виждам, че вече е харесал Сара.

— По-добре да си наблизо за всеки случай.

Тя поглежда през рамо. Една четвърт от третия фургон вече е запълнена.

— Ще го пазя — казва тя. — По-добре да тръгваме.

— Приятно прекарване — казва Анри.

Сара ме изненадва, като хваща ръката ми, и тримата се отправяме бързо към фургона, който е на стотина метра от шатрата. Има около тридесетина човека на опашката. Нареждаме се в края и започваме да си говорим, въпреки че съм малко притеснен и през по-голямата част от времето просто слушам двете момичета да си приказват. Докато чакаме, виждам Сам да виси отстрани, сякаш размишлява дали да дойде при нас.

— Сам! — извиквам с повече ентусиазъм, отколкото имах намерение. Той се сепва. — Идваш ли да се возиш с нас?

Той свива рамене.

— Имате ли нещо против?

— Хайде де! — каза Сара и му маха с ръка да дойде. Той застава до Емили, която му се усмихва. Сам веднага се изчервява, а аз адски много се радвам, че ще дойде с нас. Изведнъж се приближава момче с уоки-токи. Знам го от футболния отбор.

— Здрасти, Томи — казва Сара.

— Здрасти. Останаха четири места във фургона. Искате ли ги?

— Сериозно?

— Да.

Прескачаме опашката и скачаме във фургона, където и четиримата сядаме заедно на бала сено. Струва ми се странно, че Томи не ни поиска билети. Любопитно ми е защо пусна всички ни да прередим опашката. Някои от хората, които чакат, ни гледат с отвращение. Не бих казал, че ги виня.

— Приятно пътуване — казва Томи с усмивка, която съм виждал да се появява на лицата на някои хора, когато им кажат, че нещо гадно се е случило на техен враг.

— Това беше странно — казвам.

Сара свива рамене.

— Сигурно си пада по Емили.

— О, Боже, надявам се, че не! — казва Емили и се прави, че повръща.

Наблюдавам Томи от балата сено. Фургонът е само наполовина пълен и това също ми се струва странно, след като толкова много хора чакат на опашка.

Тракторът потегля по бабунките на пътеката и минава през входа на гората, където се чуват ужасяващи звуци от скрити тонколони. Гората е гъста и не прониква никаква друга светлина, освен тази, която идва от предницата на трактора. Изгасне ли и тази, мисля си, няма да има нищо друго освен мрак. Сара отново ме хваща за ръка. Тя е студена на допир, но прелива в мен чувство на топлина. Навежда се към мен и прошепва:

— Малко ме е страх.

Фигури на призраци висят по ниските клони точно над нас, а зомбита със страховити гримаси са облегнати на различни дървета покрай пътечката. Тракторът спира и гаси фаровете. Появяват се ярки, пресекливи светлини, които трептят за около десет секунди. Няма нищо страшно в тях, но едва след като спират, разбирам смисъла им: след тях очите ни се нуждаят от няколко секунди, за да се приспособят, и през това време не виждаме абсолютно нищо. Писък пронизва мрака и усещам напрежението на Сара до мен, когато около нас профучават фигури. Присвивам очи, за да се фокусирам, и виждам, че Емили се е приближила до Сам и че той се е ухилил широко. Всъщност и аз се чувствам леко уплашен. Внимателно прегръщам Сара. Нечия ръка докосва леко гърбовете ни и тя се вкопчва здраво за крака ми. Някой от останалите изпищява. С подрусване тракторът отново пали и продължава напред. Не виждаме нищо, освен очертанията на дърветата в светлината му.

Возим се още три-четири минути. Напрежението нараства заедно с лошото предчувствие, че ще трябва да изминем същото разстояние пеша на връщане. Тогава тракторът стига до едно кръгло сечище и спира.

— Всички да слизат — извиква шофьорът.

Щом слиза и последният от нас, тракторът потегля, смалява се в далечината и изчезва, оставяйки след себе си единствено мрак и гробна тишина, ако не броим звуците, които сами издаваме.

— Мамка му! — казва някой и всички се разсмиваме. Единадесет души сме. Светва пътека от светлини, за да ни покаже пътя, и после изгасва. Затварям очи да се концентрирам върху допира на пръстите на Сара, преплетени с моите.

— Нямам представа защо идвам всяка година — казва Емили нервно, обвила ръце около тялото си.

Останалите са потеглили надолу по пътеката и ние тръгваме след тях. Светлините присветват от време на време, колкото да не изгубим пътя. Другите са много по-напред и не можем да ги видим. Едва различавам земята под краката си. Три или четири писъка прокънтяват пред нас.

— О, не! — казва Сара и стисва ръката ми. — Звучи сякаш наближаваме опасност.

Точно в този момент нещо тежко пада върху нас. Двете момичета изпищяват, Сам също. Препъвам се, падам на земята и си ожулвам коляното, оплетен в това нещо, каквото и да е то. Тогава осъзнавам, че е мрежа!

— Какво, по дяволите?… — пита Сам.

Скъсвам мрежата пред себе си, но в момента, в който се отскубвам, усещам силен удар по гърба. Някой ме сграбчва и ме завлича надалече от момичетата и Сам. Отскубвам се и се изправям, но отново ме удрят в гръб. Това не е част от атракцията.

— Пусни ме! — изкрещява едно от момичетата. Някакво момче й се изсмива в отговор. Нищо не виждам. Гласовете на момичетата се отдалечават от мен.

— Джон? — извиква Сара.

— Къде си, Джон? — включва се Сам.

Изправям се, за да тръгна след тях, но ме удрят отново. Не, нещата не са както трябва. Това е нападение. Изкарвам си въздуха, като ме повалят на земята. Бързо се изправям на крака и се опитвам да си поема въздух, подпрян с едната ръка на дърво. Вадя кал и листа от устата си.

Оставам там за няколко секунди, без да чувам никакъв звук, освен собственото си затруднено дишане. Точно когато си мисля, че са ме оставили на мира, някой ме блъска с рамо и ме запраща към някакво дърво наблизо. Главата ми се удря в ствола и за кратко ми изскачат искри от очите. Изненадан съм от силата на този човек. Пресягам се нагоре, опипвам челото си и усещам кръв по върховете на пръстите си. Отново се оглеждам, но не виждам нищо, освен силуетите на дърветата.

Чувам писъка на едно от момичетата, последван от звуци на боричкане. Стискам зъби, треперя. Има ли хора, които да са се слели със стената от дървета около мен? Не мога да преценя. Но усещам чифт очи някъде наоколо, втренчени в мен.

— Разкарай се от мен! — крещи Сара. Значи някой я дърпа в другата посока — толкова успявам да разбера.

— Добре — казвам на мрака, на дърветата. Гневът пронизва тялото ми.

— Искаш да си играем игрички, а? — изричам, този път по-силно. Наблизо някой се изсмива.

Пристъпвам напред към звука. Някой ме блъска в гръб, но запазвам равновесие, преди да успея да падна. Удрям с юмрук на сляпо, но опакото на ръката ми се ожулва в кората на дърво. Няма какво друго да направя. Има ли смисъл от заветите, ако не ги използваш, когато имаш нужда от тях? Дори това да означава аз и Анри да натоварим пикапа още тази вечер и да подкараме към друг град, поне ще съм направил каквото е трябвало.

— Искаш да си играем игрички? — изкрещявам. — И аз мога да играя!

Струйка кръв се стича отстрани на лицето ми. Добре, мисля си, да го направим. Могат да правят каквото си искат с мен, но няма да падне и косъм от главата на Сара. Нито от тази на Сам, нито на Емили.

Поемам дълбоко въздух, докато адреналинът препуска в мен. По лицето ми се появява злобна усмивка, а тялото ми сякаш е станало по-голямо, по-силно. Ръцете ми заблестяват с поразителна ярка светлина, която помита нощта и изведнъж светът пламва.

Поглеждам нагоре. Осветявам дърветата наоколо и се затичвам в мрака.