Питакъс Лор
Аз съм номер четири (26)

Глава 24

За пръв път, откакто сме в Охайо, нещата се поуспокояват за известно време. Училището свършва без много шум и излизаме в единадесетдневна зимна ваканция. Сам и майка му прекарват по-голямата част от нея на гости у леля му в Илинойс. Сара си остава вкъщи. Прекарваме заедно Коледа. Целуваме се, когато настъпва Нова година. Въпреки снега и студа или като ответен удар срещу тях ние си правим дълга разходки в гората зад нашата къща, държим се за ръце, целуваме се, дишаме мразовития въздух под ниските сиви небеса на зимата. Прекарваме все повече време заедно. Не минава и ден от ваканцията, в който да не сме се видели поне веднъж.

Вървим, хванати за ръце, под белия чадър от сняг, който се е натрупал по клоните на дърветата. Тя е с фотоапарата си и от време на време спира, за да снима. Повечето от снега на земята лежи недокоснат, ако не се броят следите, които направихме на излизане от гората. Сега ги проследяваме обратно, а Бърни Косар ни повежда, хвърляйки се от трънак на трънак. Гони зайци сред плетениците от трънливи храсти, лае катериците на дърветата. Сара носи черни наушници. Бузите и върха на носа й са зачервени от студа и правят очите й да изглеждат още по-сини. Не мога да й се нагледам.

— Какво? — казва тя с усмивка.

— Просто се възхищавам на гледката.

Тя върти очи. В по-голямата си част гората е гъста, с изключение на случайните открити места, на които непрестанно се натъкваме. Не съм сигурен докъде се простира гората, в която и да е посока, но колкото и да се разхождаме, още не сме стигали края й.

— Сигурна съм, че тук е красиво през лятото — казва Сара. — Сигурно ще можем да си правим пикници на поляните.

В гърдите ми назрява болка. Лятото е след цели пет месеца и ако Анри и аз останем до май, ще сме направили седем месеца в Охайо. Това ще е най-дългото време, в което сме се задържали на едно място.

— Да — съгласявам се аз.

Сара ме поглежда.

— Какво?

Отвръщам й с въпросителен поглед.

— Как така „какво“?

— Не беше много убедително — казва тя.

Гъмжило от гарвани прелита над нас, грачейки шумно.

— Просто ми се ще да беше лято сега.

— И на мен. Не мога да повярвам, че утре пак сме на училище.

— Ох, не ми напомняй.

Навлизаме в още едно сечище, по-голямо от останалите, което образува почти идеален кръг с диаметър тридесет метра. Сара пуска ръката ми, затичва се към центъра му и се хвърля в снега, смеейки се. Завърта се по гръб и започва да прави снежен ангел. Скачам до нея и правя същото. Върховете на пръстите ни едва се докосват, докато правим крилете. Изправяме се.

— Сякаш се държим за криле — казва тя.

— Това възможно ли е? — питам. — Имам предвид, как ще летим, ако се държим за крилете?

— Разбира се, че е възможно. Ангелите могат да правят каквото си искат.

Тогава тя се обръща и се сгушва в мен. Студеното й лице във врата ми ме кара да отдръпна от нея.

— Ааа! Лицето ти е като лед.

Тя се разсмива.

— Ела да ме стоплиш.

Прегръщам я и я целувам под откритото небе, заобиколен от дърветата. Наоколо е пълна тишина, нарушавана единствено от птиците или свличането на някоя купчинка сняг от клоните на близките дървета. Две студени лица, силно притиснати едно в друго. Бърни Косар идва на бегом, останал без дъх, с висящ език и размахана опашка. Излайва и сяда в снега, втренчен в нас, а главата му е килната на една страна.

— Бърни Косар! Зайци ли ходи да гониш? — пита Сара.

Той излайва два пъти, затичва се и се изправя, опрян в краката й. Изджавква отново, отскача назад и поглежда нагоре с очакване. Тя взема пръчка от земята, отръсква снега от нея и я запраща към дърветата. Той я подгонва и изчезва от поглед. Изниква от гората десет секунди по-късно, но вместо да дойде от мястото, от което влезе в нея, се задава от другата страна на поляната. И двамата със Сара се обръщаме, за да го видим.

— Как го направи? — пита тя.

— Нямам представа — казвам. — Той е едно особено куче.

— Чу ли това, Бърни Косар? Той току-що те нарече особняк!

Бърни пуска пръчката в краката й. Потегляме към къщи, хванати за ръце, а денят вече се смрачава. Бърни Косар подтичва край нас през целия път навън. Главата му се върти във всички посоки, сякаш ни показва пътя и ни пази от всичко, което се крие или не се крие в мрака отвъд полезрението ни.

* * *

На кухненската маса са натрупани пет вестника, а Анри е на компютъра си. Лампата над главата му е включена.

— Нещо ново? — питам по навик, не заради друго. От месеци не е имало никаква интригуваща история и това е добре, но всеки път, когато го питам, без да искам, се надявам, че нещо ще изскочи.

— Всъщност мисля, че да.

Наострям уши, заобикалям масата и поглеждам иззад рамото на Анри в монитора.

— Какво?

— Вчера вечерта е имало земетресение в Аржентина. Шестнадесетгодишно момиче е извадило възрастен човек изпод купчина отломъци в малко градче близо до брега.

— Номер Девет?

— Виж сега, според мен със сигурност е една от нас. Но дали е номер Девет, или не, засега не е ясно.

— Защо? Какво толкова странно има в това да издърпаш човек от развалини?

— Виж — казва Анри и отива най-горе на страницата. Там има снимка на огромна бетонна плоча, дебела поне тридесет сантиметра, два метра и половина на дължина и още толкова на широчина. — Повдигнала е това чудо, за да го спаси. Сигурно тежи около пет тона. И погледни тук — казва той и отново връща на дъното на страницата. Осветява най-последното изречение. Там пише: „София Гарсия не бе открита за коментар“.

Прочитам изречението три пъти.

— Ами не е била открита — казвам.

— Именно. Тя не е отказала коментар, а не е била открита.

— Как са разбрали името й?

— Малко градче, по-малко от една трета от територията на Парадайс. Вероятно всички там знаят името й.

— Напуснала е, нали?

Анри кимва.

— Мисля, че да. Сигурно още преди да отпечатат броя. Това е основният недостатък на малките градчета — невъзможно е да останеш в сянка, незабелязан.

Въздъхвам.

— И на могадорианците им е трудно да останат незабелязани.

— Точно така.

— Гадно за нея — казвам и се изправям. — Кой знае какво е изоставила.

Анри ме поглежда скептично, отваря уста да каже нещо, но премисля и се връща към компютъра си. Аз се прибирам в стаята си. Слагам си в раницата чисти дрехи и учебниците, които ще ми трябват за деня. Пак на училище. Не го очаквам с нетърпение, макар че ще бъде хубаво да видя отново Сам, с когото не сме се срещали близо две седмици.

— Добре — казвам. — Тръгвам.

— Приятен ден! И умната.

— Ще се видим следобед.

Бърни Косар се втурва пред мен навън от къщата. Тази сутрин той е едно кълбо от енергия. Мисля, че се е пристрастил към сутрешните ни кросове и понеже не сме ги правили от седмица и половина, вече няма търпение да се върнем към тях. Той поддържа темпото ми през по-голямата част от времето. След като стигаме, започвам да го галя и да го чеша зад ушите.

— Добре, момче, прибирай се у дома — казвам. Той се обръща и поема в лек тръс обратно към къщи.

Спокойно си вземам душ. Когато привършвам, започват да пристигат и други ученици. Минавам по коридора, спирам пред шкафчето си, после отивам до това на Сам. Плясвам го по гърба. Той се стряска, но след това се ухилва широко, когато вижда, че съм аз.

— За момент си помислих, че ще трябва да наритам нечий задник — казва той.

— Това съм просто аз, приятелю мой. Как беше в Илинойс?

— Пфу! — казва той и завърта очи. — Леля ми ме караше да пия чай и да гледам повторенията на „Малка къща в прерията“ почти всеки ден.

Изсмивам се.

— Това звучи ужасно.

— Беше, повярвай ми — казва той и бърка в раницата си. — Това чакаше в пощата, когато се върнахме.

Подава ми новия брой на „Те се разхождат сред нас“. Започвам да го прелиствам.

— Няма ни дума нито за нас, нито за могадорианците — казва той.

— А, добре — казвам. — Сигурно се страхуват от нас, откакто ти ги навести.

— Да, бе, сигурно.

Над рамото на Сам виждам Сара да идва към нас. Марк Джеймс я спира на средата на коридора и й подава няколко листа оранжева хартия. Тя продължава по пътя си.

— Здравей, красавице — казвам аз, когато стига до нас. Тя се изправя на пръсти, за да ме целуне. Устните й имат вкус на ягодов балсам за устни.

— Здрасти, Сам. Как си?

— Добре. А ти? — пита той. Изглежда, че вече не се притеснява от нея. Преди инцидента с Анри, около месец и половина по-рано, присъствието на Сара го смущаваше и той нито смееше да я погледне в очите, нито знаеше къде да си дене ръцете. Но сега я гледа, усмихва се и говори уверено.

— Чудесно — отговаря тя. — Казаха ми да ви оставя по едно от тези.

Тя ни подава по един от оранжевите листове, които Марк й даде току-що. Покана за купон в дома му за идващата събота.

— Аз съм поканен? — пита Сам.

Сара кимва.

— И тримата сме.

— Искаш ли да отидеш? — питам аз.

— Можем да видим как е.

Кимвам.

— А ти, Сам, какво ще кажеш?

Той поглежда отвъд мен и Сара. Обръщам се да видя какво гледа или по-скоро кого гледа. До едно от шкафчетата по коридора стои Емили, момичето, което беше на фургона с нас и по което Сам вехне оттогава. Тя минава покрай нас, вижда, че Сам я гледа, и му се усмихва любезно.

— Емили? — казвам на Сам.

— Емили какво — пита той, обръщайки се към мен.

Поглеждам Сара.

— Мисля, че Сам харесва Емили Нап.

— Нищо подобно — казва той.

— Мога да я попитам дали иска да дойде на партито заедно с нас — казва Сара.

— Как мислиш, дали ще дойде? — пита Сам.

Сара ме поглежда.

— Е, може би не бива да я каня, щом Сам не я харесва.

Сам се усмихва.

— Добре де, хубаво. Аз просто откъде да знам?

— Тя все ме питаше защо не си й се обадил след возенето с фургона. Тя май си те харесва.

— Така е — казвам. — Чувал съм я да го казва.

— Защо не си ми казал? — пита Сам.

— Не си питал.

Сам поглежда надолу към листовката.

— Значи тази събота?

— Да.

Той поглежда обратно към мен.

— Аз викам да ходим.

Свивам рамене.

— Аз съм навит.

* * *

Анри ме чака навън след последния звънец. Както винаги Бърни Косар стои на седалката до шофьора и когато ме вижда, започва да маха с опашка със сто километра в час. Скачам в пикапа. Анри включва на скорост и потегляме.

— Имаше статия продължение за момичето от Аржентина — казва Анри.

— И?

— Просто кратка бележка за това, че е изчезнало. Кметът на града предлага скромно възнаграждение срещу информация за местонахождението й. Звучи сякаш си мислят, че е отвлечена.

— Притесняваш ли се, че могадорианците може да са стигнали до нея първи?

— Ако тя е номер девет, както пишеше на онази бележка, и могадорианците са я преследвали, значи добре, че се е изпарила. А ако са я заловили, могадорианците не могат да я убият. Не могат дори да я наранят. Това ни дава надежда. Вън от самата новина най-хубавото е, че вероятно всички могадорианци на Земята са се изсипали в Аржентина.

— Като стана дума, Сам донесе днес новия брой на „Те се разхождат сред нас“.

— Имаше ли нещо в него?

— Не.

— Не съм и очаквал да има. Твоят номер с левитацията, изглежда, им се е отразил някак сериозно.

Когато се прибираме вкъщи, аз се преобличам и се срещам с Анри в задния двор за днешната тренировка. Движенията в ситуация на пожар вече са ми много по-лесни. Не се вълнувам толкова, колкото първия път. А и мога да си задържам дъха за по-дълго, близо четири минути. Имам по-голям контрол над предметите, които вдигам, мога да вдигам повече от тях едновременно. Малко по малко се изпарява тревожният поглед, който виждах на лицето на Анри през първите дни. Кима по-често. Усмихва се по-често. В дните, в които се справям наистина добре, той добива някакъв луд поглед, вдига ръце във въздуха и крещи с всичка сила „Точно така!“. По този начин добивам увереност в заветите си. Остава и другите да се появят, но не мисля, че са далече. И главният, какъвто и да е той. Повечето нощи не мога да спя от очакване. Искам да се бия. Жадувам да видя могадорианец да се разхожда из двора, та най-сетне да потърся отмъщение.

Днес е лесно. Никакъв огън. Предимно вдигам предмети и ги направлявам, докато са във въздуха. Последните двадесет минути протичат в това Анри да хвърля предмети срещу мен — понякога просто ги пускам да паднат на земята, друг път ги извъртам така, че да придобият траекторията на бумеранг и да се върнат пламнали обратно при него. В един момент някакъв чук за месо полита толкова бързо към Анри, че на него му се налага да скочи в снега с главата напред, за да избегне удара. Разсмивам се. Не и Анри. Бърни Косар лежи на земята през цялото време и ни наблюдава, сякаш ни стиска палци. След като приключваме, аз си вземам душ, написвам си домашните и сядам на масата за вечеря.

— Тази събота има купон и смятам да ходя.

Той поглежда нагоре към мен и спира да дъвче.

— Чий купон?

— На Марк Джеймс.

Анри изглежда изненадан.

— Всичко онова приключи — казвам аз, преди да възрази.

— Ами ти си знаеш най-добре, предполагам. Само помни какво е на карта.