Питакъс Лор
Аз съм номер четири (7)

Глава 5

Изпълзявам до вратата и я отключвам. Тя се отваря с размах. Анри с покрит с пръст и носи градинарски дрехи, сякаш е работил в двора на къщата. Толкова се радвам да го видя, че усещам как искам да скоча и да го прегърна. Опитвам се, но съм толкова замаян, че отново падам на пода.

— Всичко наред ли е там? — пита г-н Харис, кой го стои зад Анри.

— Всичко е наред. Моля, оставете ни за минутка — отвръща Анри.

— Да викам ли линейка?

— Не!

Вратата се затваря. Анри поглежда ръцете ми. Дясната свети ярко, а лявата все още мъждука, сякаш се опитва да събере смелост. Анри ми се усмихва широко, лицето му светва като фар.

— Ох, слава на Лориен — въздъхва той и издърпва чифт кожени градинарски ръкавици от задния си джоб. — Какъв луд късмет, че досега работих на двора. Сложи си ги.

Това и правя и те скриват светлината изцяло. Г-н Харис отваря вратата и си подава главата.

— Г-н Смит, наред ли е всичко?

— Да, всичко е наред. Само ни дайте трийсет секунди — казва той и ме поглежда. — Директорът ти доста се меси.

Поемам си дълбоко въздух и издишвам.

— Разбирам какво се случва, но защо това?

— Първият ти завет.

— Знам това, но за какво са светлините?

— Ще поговорим за това в пикапа. Можеш ли да ходиш?

— Мисля, че да.

Той ми помага да се изправя. Краката ми са нестабилни, все още треперя. Хващам ръката му за опора.

— Трябва да си взема чантата, преди да тръгнем — казвам.

— Къде е?

— Оставих я в стаята.

— Кой номер?

— Седемнайсет.

— Нека първо те оставим в пикапа, а после ще се върна да ти я взема.

Слагам дясната си ръка на раменете му. Той поддържа тежестта ми, прихващайки ме през кръста с лявата си ръка. Въпреки че вторият звънец е бил, все още чувам хора в коридора.

— Трябва да ходиш колкото се може по-нормално и в права линия.

Поемам дълбоко въздух. Опитвам се да събера всяка частица сила, която имам в запас, за да се справя с дългия път до колата.

— Да тръгваме — казвам.

Избърсвам потта от челото си и излизам от стаята след Анри. Г-н Харис все още е в коридора.

— Просто тежък случай на астма — му казва Анри, докато минаваме покрай него.

В коридора все още има тълпа от двадесетина души. Повечето от тях носят фотоапарати на врата си и чакат да влязат в тъмната стая за часа по фотография. За щастие Сара не е сред тях. Вървя колкото мога по-стабилно, единият крак пред другия. Изходът на училището е на тридесетина метра оттук. Това са много крачки. Хората си шушукат. Чувам някои от тях.

— Какъв изрод!

— Той учи ли въобще тук?

— Надявам се, сладък е.

— Какво мислиш, че е правил в тъмната стаичка, та лицето му да стане толкова червено? — чувам аз и всички се разсмиват. Точно както можем да насочваме слуха си, така можем и да го изключваме, което помага, когато се опитваш да се концентрираш сред шумове и безредие. Затова изключвам звуците и плътно следвам Анри. Всяка крачка усещам като че ли са десет, но най-накрая стигаме вратата. Анри ми я задържа да мина и аз се опитвам да вървя сам до пикапа, който е паркиран отпред. За последните двадесет стъпки отново слагам ръка на рамото му. Той отваря вратата на пикапа и аз се вмъквам вътре.

— Каза седемнайсета?

— Да.

— Не трябваше да си оставяш чантата. Точно малките грешки водят до големите. Не можем да си позволим никакви.

— Знам. Съжалявам.

Той затваря вратата и влиза обратно в сградата. Прегърбвам се на седалката и се опитвам да забавя дишането си. Все още усещам потта на челото си. Изправям си гърба и дръпвам надолу сенника, за да се погледна в огледалото. Лицето ми е по-червено, отколкото си мислех, очите ми са малко влажни. Но насред болката и изтощението аз се усмихвам. Най-накрая, мисля си. След години чакане, след години, през които единствената ми защита срещу могадорианците беше интелектът и умението ми да се крия, първият ми завет пристигна. Анри излиза от училището и носи чантата ми. Заобикаля пикапа, отваря вратата и хвърля чантата на седалката.

— Благодаря ти — казвам.

— Няма проблеми.

Когато излизаме от паркинга, махам ръкавиците и оглеждам ръцете си. Светлината в дясната ми ръка започва да се концентрира в лъч като този на фенерче, само че по-ярък. Паренето започва да отслабва. Лявата ми ръка все още мъждука.

— По-добре да не ги сваляш, преди да се приберем вкъщи — казва Анри.

Отново нахлузвам ръкавиците и го поглеждам. Той се усмихва гордо.

— Чакането беше по дяволите дълго — казва той.

— Ъ? — питам аз.

Той ме поглежда.

— Чакането беше по дяволите дълго — повтаря той. — На заветите ти.

Аз се разсмивам. От всички неща, които Анри успя да овладее на Земята, само ругатните му се опънаха.

— Чакането беше дяволски дълго — поправям го.

— Точно това казах.

Завива по нашия път.

— И сега какво? Това означава ли, че ще мога да изстрелвам лазерни лъчове от ръцете си или нещо от този род?

Той се ухилва.

— Би било хубаво, но не.

— Е, тогава какво ще правя със светлината? Когато ме гонят, да се обърна и да им светна в очите? В смисъл, има ли шанс да ги уплаша така?

— Търпение — казва той. — Не се очаква да го разбереш веднага. Нека просто се приберем у дома.

Тогава се сещам за нещо, кое го направо ме кара да подскоча на седалката.

— Това значи ли, че най-накрая ще отворим сандъка?

Той кимва и се усмихва.

— Съвсем скоро.

— Велико! — казвам аз.

Сложно резбованият дървен сандък преследва мислите ми цял живот. Представлява една чуплива на вид кутия с лориенския символ отстрани, по отношение на която Анри запазва тайнствено мълчание. Никога не ми е казвал какво има вътре, а е невъзможно да се отвори. Знам това, защото съм опитвал повече пъти, отколкото мога да преброя, но без никакъв успех. Заключен е с катинар, който няма видима ключалка.

Щом се прибираме, виждам, че Анри е вършил работа. Трите стола от предната веранда са разчистени и всички прозорци са отворени. Вътре са махнати чаршафите от мебелите, някои от повърхностите са избърсани. Слагам раницата си върху масата във всекидневната и я отварям. През мен преминава вълна от безсилие.

— Този кучи син! — казвам аз.

— Какво?

— Телефона ми го няма.

— Къде е?

— Тази сутрин имах леко спречкване с едно момче на име Марк Джеймс. Вероятно той го е взел.

— Джон, ти беше на училище за час и половина. Как, по дяволите, си успял вече да се спречкаш? Не си толкова глупав.

— Това е гимназията. Аз съм новият. Лесно е.

Анри вади телефона си от джоба и набира номера ми. След това го затваря със замах.

— Изключен е — казва.

— То се знае.

Той впива очи в мен.

— Какво се случи? — пита той с гласа, който разпознавам, гласа, който използва, когато обмисля следващия ход.

— Нищо. Просто някакъв тъп спор. Сигурно съм го изпуснал на пода, докато съм го прибирал в чантата — казвам, макар да знам, че не стана така. — Не бях в най-доброто си състояние. Вероятно в момента се търкаля при изгубените вещи.

Той се оглежда наоколо из къщата и въздъхва.

— Някой видя ли ръцете ти?

Поглеждам го. Очите му са червени, още по-кървясали, отколкото сутринта, когато ме закара. Косата му е разчорлена и изглежда смазан, сякаш всеки момент ще се строполи от преумора. Спал е за последно във Флорида преди два дена. Не знам как въобще още стои на краката си.

— Не, никой.

— Ти беше на училище за час и половина. Първият ти завет се е развил, почти си се сбил и си забравил раницата си в класната стая. Не можем да го наречем точно сливане с пейзажа.

— Нищо особено. Не е чак причина сега да се местим в Айдахо или Канзас, или където там ще бъде следващият ни дом.

Анри свива очи и размишлява над това, на което току-що стана свидетел, като се опитва да прецени дали проблемът е достатъчно голям, за да оправдае едно ново напускане.

— Не му е сега времето да бъдем небрежни — казва той.

— Спречквания има във всяко училище всеки ден. Обещавам ти, че няма да ни издирят само защото някакъв побойник се е заял с новото хлапе.

— Ръцете на новото хлапе не светват във всяко училище.

Въздъхвам.

— Анри, изглеждаш сякаш всеки момент ще умреш. Дремни. Можем да решим, след като поспиш.

— Имаме много за какво да говорим.

— Никога досега не съм те виждал толкова изморен. Поспи няколко часа. После ще говорим.

Той кимва.

— Една дрямка вероятно няма да ми се отрази зле.

* * *

Анри отива в стаята си и затваря вратата. Аз излизам навън, крача из двора за малко. Слънцето е зад дърветата, духа свеж вятър. Все още съм с ръкавиците. Свалям ги и ги пъхам в задния си джоб. Ръцете ми са същите като преди. Ако трябва да съм честен, само половината от мен е въодушевена от това, че първият ми завет най-накрая пристигна след толкова много години нетърпеливо чакане. Другата половина от мен е смачкана. Постоянното ни местене ме е износило и сега ще ми бъде невъзможно да се впиша в обстановката или да остана на едно място за какъвто и да било период от време. Ще ми бъде невъзможно да си намеря приятели или да се почувствам, сякаш че пасвам. Писна ми от фалшивите имена и лъжите. Писна ми винаги да гледам зад себе си дали някой не ме следи.

Посягам надолу и напипвам трите белега на десния ми глезен. Три кръга, които символизират тримата мъртви. Ние сме свързани един с друг с нещо повече от расата ни. Докато опипвам белезите, се опитвам да си представя кои са били те, дали са били момчета или момичета, къде са живеели, на колко години са умрели. Опитвам се да си спомня другите деца с мен на кораба и да дам номер на всеки един от тях. Мисля си какво би било да се срещнем, да си приказваме. Какво би било, ако все още бяхме на Лориен. Какво би било, ако съдбата на цялата ни раса не зависеше от оцеляването на толкова малко от нас. Какво би било, ако не ни заплашваше смърт от ръцете на враговете ни.

Мисълта, че съм следващият, е ужасяваща. Но ние сме запазили преднината си, като сме се местили, като сме бягали. Въпреки че ми е писнало да бягаме, знам, че това е единствената причина, поради която все още сме живи. Ако спрем, ще ни намерят. И сега, след като съм следващият на опашката, те несъмнено са засилили търсенето. Най-вероятно знаят, че ставаме все по-силни, че развиваме заветите си.

А ето го и другият глезен с белега, който се появи, след като ни направиха Лориенското заклинание в онези скъпоценни мигове, преди да напуснем Лориен. Това е клеймото, което свързва всички ни.