Питакъс Лор
Аз съм номер четири (16)

Глава 14

Кевин излиза измежду дърветата, облечен като мумия. Той е човекът, който ме е нападнал. Светлините го шокират и изглежда втрещен, опитвайки се да разбере откъде идват. Носи очила за нощно виждане. Значи така са успявали да ни видят, мисля си. Откъде са ги взели?

Той тръгва да ме напада, но в последната секунда се отмествам от пътя му и го спъвам.

— Пусни ме! — чувам глас в далечината на пътеката. Поглеждам напред и минавам по дърветата със светлините, но нищо не мръдва. Не мога да разбера дали гласът е на Емили, или на Сара. Следва мъжки смях.

Кевин се опитва да стане, но го ритам отстрани, преди да се е изправил на крака. Отново пада на земята с едно „ъгх!“. Отскубвам му очилата от лицето и ги хвърлям колкото се може по надалече. Знам, че ще се приземят поне на километър оттук, може би на три или четири, защото съм толкова гневен, че не мога да контролирам силата си. Тогава се затичвам през гората още преди Кевин да успее да си седне на задника.

Пътеката завива наляво, после надясно. Ръцете ми светят само когато ми трябва да виждам. Усещам, че съм близо. Тогава виждам Сам напред, обгърнат от ръцете на зомби. Други трима са наблизо.

Зомбито го пуска.

— Спокойно де, само се бъзикаме! Ако не се съпротивляваш, няма да те нараним — казва на Сам. — Седни или там каквото искаш…

Светвам с ръце и ги насочвам към очите им, за да ги заслепя. Този, който ми е най-близо, пристъпва към мен, но аз замахвам, удрям го отстрани по лицето и той се просва неподвижен на земята. Очилата му отлитат в къпинака и изчезват. Следващият се опитва да ме пребори мечешката, но аз се отскубвам от хватката му и го вдигам от земята.

— Какво, по дяволите?… — казва той, объркан.

Хвърлям го и той се удря в едно дърво на шест метра от мен. Третият вижда това и побягва. Сега остава само четвъртият, който държеше Сам. Той вдига ръка пред себе си, сякаш съм насочил оръжие към гърдите му.

— Не беше моя идея — казва той.

— Какво е замислил Марк?

— Нищо, братле. Просто искахме да се пошегуваме с вас, да ви постреснем малко.

— Къде са те?

— Пуснаха Емили да си върви. Сара е напред.

— Дай ми очилата си — казвам.

— Няма да стане, братле. Взехме ги назаем от полицията. Ще загазя.

Пристъпвам към него.

— Добре де — казва той. Сваля ги и ми ги подава. Хвърлям ги още по-силно от предишните. Надявам се да паднат в съседния град. Нека обясняват това в полицията.

С дясната си ръка хващам Сам за блузата. Не виждам нищо, без да пусна светлината. Чак тогава се сещам, че можех да запазя двата чифта очила за нас. Но не го направих, така че поемам дълбоко въздух, пускам лявата си ръка да свети и го повеждам по пътеката. Ако на Сам това му се струва подозрително, не се издава.

Спирам и се заслушвам. Нищо. Продължаваме напред, криволичейки между дърветата. Изключвам светлината.

— Сара! — изкрещявам.

Спирам и се заслушвам, но не се чува нищо, освен вятъра, който духа през клоните, и тежкото дишане на Сам.

— Колко човека са с Марк?

— Около петима.

— Знаеш ли накъде тръгнаха?

— Не видях.

Продължаваме напред, въпреки че нямам представа накъде сме се отправили. В далечината се чува ръмженето на мотора на трактора. Четвъртият фургон тръгва. Чувствам се зареден с енергия и искам да спринтирам, но знам, че Сам няма да може да издържи на темпото. Той вече диша тежко, а аз се потя, въпреки че температурата е около седем градуса. Или бъркам кръвта с пот. Не мога да преценя.

Подминаваме дебело дърво с възлест ствол и в този момент ме нападат в гръб. Сам изкрещява, когато някой ме удря с юмрук в тила и за момент ме зашеметява. Аз обаче се завъртам, хващам човека за врата и светвам в лицето му. Той се опитва да отвори пръстите ми, но напразно.

— Какво планира да прави Марк?

— Нищо — казва той.

— Грешен отговор.

Забивам го в най-близкото дърво на метър и половина от нас, после го хващам и го вдигам на тридесет сантиметра от земята отново за врата. Краката му ритат диво, уцелват ме, но аз стягам мускулите си, така че ритниците му да не ми навредят.

— Какво планира?

Спускам го, докато краката му не докосват земята, и разхлабвам хватката си, за да му позволя да говори. Усещам, че Сам гледа и слуша всичко в захлас, но не мога да направя нищо по въпроса.

— Просто искахме да ви сплашим — изпъшква той.

— Заклевам се, ще те строша на две, ако не ми кажеш истината.

— Той мисли, че другите ви влачат вас двамата до Шепърд Фолс. Там отведе и Сара. Искаше тя да види как ще те спука от бой, и после щеше да те пусне.

— Води ме! — казвам аз.

Той започва да се тътри напред и аз изгасвам светлините. Сам ме хваща за блузата и ни следва отзад. Когато минаваме през малко сечище, осветено от луната над нас, забелязвам, че гледа към ръцете ми.

— Това са ръкавици — казвам. — Кевин Милър ги носеше. Маскировка за Вси светии.

Той кимва, но мога да видя, че е ужасен. Вървим почти минута, докато не чуваме звука от течаща вода точно пред нас.

— Дай ми очилата си — казвам на онзи, който ни води.

Той се подвоумява и аз му извивам ръката. Свива се от болка и бързо ги смъква от лицето си.

— Дръж, дръж! — изкрещява той.

Щом ги слагам, светът преминава в зелена тоналност. Бутам го силно и той пада на земята.

— Хайде — казвам на Сам и тръгваме напред, изоставяйки онзи. Съзирам групичката пред нас. Преброявам седем души заедно със Сара.

— Вече ги виждам. Искаш ли да изчакаш тук, или ще дойдеш с мен? Може да стане грозна картинка.

— Искам да дойда — казва Сам. Виждам, че е уплашен, но не съм сигурен дали е заради това, което ме видя да правя, или заради футболистите пред нас.

Вървя колкото се може по-тихо през останалата част от пътя до тях, а Сам ходи на пръсти след мен. Някакво клонче изпращява под крака на Сам само на няколко метра от тях.

— Джон? — пита Сара. Седи върху огромен камък, обгърнала с ръце свитите си колене. Не носи очила и присвива очи в нашата посока.

— Да — казвам. — И Сам.

Тя се усмихва.

— Нали ти казах — заявява тя към някого в тъмното, вероятно Марк.

Водата, която чух, не е нищо повече от едно малко бълбукащо поточе. Марк пристъпва напред.

— Виж ти, виж ти! — казва той.

— Млъквай, Марк — казвам му. — Тор в шкафчето ми е едно, но с това вече наистина прекали.

— Мислиш ли? Осем на двама сме.

— Сам няма нищо общо с това. Страх те е да се изправиш сам срещу мен? — питам. — Какво очакваш да стане? Опита се да отвлечеш двама души. Наистина ли мислиш, че те ще премълчат това?

— Да, мисля. Като ме видят как те смазвам от бой.

— Бълнуваш — казвам и се обръщам към другите. — За тези от вас, които не желаят да влизат във водата — по-добре си тръгвайте още сега. Марк обаче ще се понамокри, независимо дали иска или не. Изгуби шанса си да се споразумеем.

Всички започват да се подхилкват. Един от тях пита какво означава „споразумеем“.

— Това е последната ви възможност — казвам.

Нито един от тях не помръдва.

— Така да бъде — казвам аз.

В средата на гърдите ми се загнездва нервно вълнение. Когато правя крачка напред, Марк пристъпва назад, спъва се в краката си и пада на земята. Две от момчетата тръгват да ме нападат; и двамата са по-едри от мен. Едното замахва, но аз се навеждам, избягвам удара му и му нанасям един мой директно в стомаха. Той се хваща за корема и се сгъва надве. Блъскам другия и краката му се отделят от земята. Приземява се с тъп звук на няколко метра от мен и инерцията го прекатурва във водата. Изпълзява навън, шляпайки. Останалите са застинали на място, потресени. Усещам, че Сам се приближава към Сара. Сграбчвам най-близкия до мен и го повличам по земята. Заблудените му ритници разсичат въздуха, но не уцелват нищо. Когато стигаме брега на поточето, аз го вдигам за колана на дънките и го мятам във водата. Друг се хвърля срещу мен. Правя само крачка встрани и той се приземява във водата с главата напред. Трима са повалени, четирима остават. Чудя се колко от това могат да видят Сара и Сам без очилата за нощно виждане.

— Момчета, прекалено лесно се давате — казвам аз. — Кой е на ред?

Най-едрият от групата замахва да ме удари, но дори не се доближава до целта — аз парирам толкова бързо, че лакътят му ме близва през лицето и връзката на очилата ми се скъсва. Те отхвърчат на земята. Сега вече виждам само едва доловими сенки. Замахвам с юмрук и го уцелвам в челюстта. Той рухва като чувал с картофи. Изглежда безжизнен и ме хваща страх, че съм го ударил прекалено силно. Отскубвам очилата от лицето му и си ги слагам.

— Други желаещи?

Двама от тях вдигат ръце като знак, че са се предали; третият е застанал като идиот със зяпналата си уста.

— И така, оставаш само ти, Марк.

Марк се обръща, сякаш с намерението да избяга, но аз се хвърлям напред и го сграбчвам, преди да успее да тръгне. Дръпвам ръцете му в пълен „нелсън“. Той се свива от болка.

— Това приключва точно сега, ясно ли е?

Стискам по-силно и той изсумтява от болка.

— Каквото и да имаш против мен, спираш дотук. Това се отнася и за Сам и Сара. Ясно ли е?

Стягам хватката. Страх ме е, че ако стисна още малко, ръката му ще изскочи от ставата си.

— Казах, ясно ли е?

— Да!

Завличам го до Сара. Сам сега седи на камъка до нея.

— Извини се.

— Хайде де, братле! Доказа си своето.

Стисвам още.

— Съжалявам! — изкрещява той.

— Кажи го, сякаш го мислиш!

Той си поема дълбоко въздух.

— Съжалявам! — казва.

— Ти си задник, Марк! — казва Сара и му удря як шамар през лицето. Той се напряга, но аз го държа здраво и той няма какво да направи по въпроса.

Завличам го до водата. Останалите момчета гледат изумено. Онзи, когото нокаутирах, е седнал и си чеше главата, сякаш се опитва да осмисли станалото. Въздъхвам от облекчение, че не е пострадал сериозно.

— На никого няма да кажеш и дума за това, разбираш ли? — казвам аз с толкова нисък глас, че само Марк може да ме чуе. — Всичко, което се случи тази вечер, остава тук. Заклевам се, че ако другата седмица чуя и една дума за това в училище, случката от тази вечер ще е нищо в сравнение с това, което ще последва. Ясно ли е? Нито дума.

— Наистина ли мислиш, че бих казал нещо? — пита той.

— Погрижи се да предадеш същото и на приятелите си. Ако кажат дори на един човек, ти ще го отнесеш.

— Нищо няма да кажем — казва той.

Пускам го, слагам крак на задника му и го бутам във водата с главата напред. Сара стои на камъка със Сам. Щом стигам до нея, тя ме прегръща силно.

— Да не знаеш кунгфу или нещо такова? — пита тя.

Аз се засмивам притеснено.

— Успя ли да видиш много?

— Не много, но успях да проследя какво се случва. Имам предвид, да не си тренирал цял живот в планината или нещо подобно? Не разбирам как го направи.

— Предполагам, че просто се уплаших да не ти се случи нещо на теб. И да, имаше го и онова с дванайсетте години обучение по бойни изкуства в Хималаите.

— Ти си невероятен — засмива се Сара. — Хайде да се махаме оттук.

Нито един от футболистите не ни казва и дума. След три метра осъзнавам, че нямам представа накъде вървя, и отстъпвам очилата на Сара, за да ни изведе оттук.

— Направо не мога да повярвам — казва Сара. — Имам предвид, какъв задник! Почакай да видиш как ще се опитват да обяснят утре случката на полицията. Няма да позволя да му се размине.

— Наистина ли ще отидеш в полицията? Бащата на Марк е шерифът все пак — казвам аз.

— Защо да не го направя, след такова нещо? Ама че дивотия! Работата на бащата на Марк е да налага закона дори когато синът му го нарушава.

Свивам рамене в мрака.

— Мисля, че си получиха наказанието.

Прехапвам устни в ужаса си, че полицията може да се намеси. Ако това стане, ще се наложи да напусна, няма друг начин. Ще сме си събрали багажа и ще сме се отправили извън града още в същия час, в който Анри разбере. Въздъхвам.

— Не ги ли виждаш? — питам я аз. — Имам предвид, те вече изгубиха няколко чифта очила за нощно виждане. Ще трябва да обяснят това. Да не говорим за леденостудената вода.

Сара не казва нищо. Вървим в мълчание и аз се моля в момента тя да обмисля добрите страни на това да зарежем случая.

Най-накрая виждаме къде свършва гората. Светлините от парка проникват през дърветата. Спирам, Сара и Сам ме поглеждат. Сам бе мълчал през цялото време и се надявам, че е било, защото не е могъл да види какво се случва. Този път мракът неочаквано ми бе послужил като съюзник. Възможно е и Сам да е малко поразтърсен от преживяното.

— Както решите — казвам им. — Но аз лично гласувам да оставим нещата да си отмрат. Наистина не искам да говоря с полицията за случилото се.

Светлина пада върху скептичната физиономия на Сара. Тя поклаща глава.

— Мисля, че е прав — казва Сам. — Не искам да прекарам следващия половин час в седене и писане на някакви тъпи показания. Ще загазя много сериозно. Майка ми си мисли, че съм си легнал преди час.

— Наблизо ли живееш? — питам.

Той кимва.

— Да и трябва да се върна, преди да е проверила стаята ми. Хайде, до скоро.

Без да каже каквото и да било друго, Сам избързва напред. Личи си, че се е стреснал. Сигурно никога не е участвал в бой и определено не в такъв, в който го отвличат и нападат в гората. Утре ще поговоря с него. Ако е видял нещо, което не е трябвало, ще го убедя, че очите му са го подвели.

Сара обръща лицето ми към нейното и много внимателно прокарва палец по раната на челото ми. След това проследява двете ми вежди, гледайки право в очите ми.

— Благодаря ти за днес. Знаех си, че ще дойдеш.

Свивам рамене.

— Нямаше да му позволя да те изплаши.

Тя се усмихва и виждам как очите й блестят на лунната светлина. Приближава към мен и щом осъзнавам какво ще се случи, дъхът ми секва в гърлото. Тя притиска устните си към моите и всичко в мен става на гума. Целувката е нежна, бавна. Първата ми. После тя се отдръпва и очите й се взират в мен. Не знам какво да кажа. Милион различни мисли препускат в главата ми. Краката ми треперят и едва успявам да остана прав.

— Знаех, че си специален, още от момента, в който те видях — казва тя.

— И аз почувствах същото за теб.

Тя посяга нагоре и отново ме целува, а ръката й нежно докосва бузата ми. Първите няколко секунди сякаш се изгубвам в усещането на устните й върху моите и в самата идея, че съм с това красиво момиче.

Тя се отдръпва и двамата се усмихваме един на друг, без да казваме нищо, само се взираме взаимно в зениците си.

— Е, май ще е най-добре да проверим дали Емили е още тук — казва Сара след десетина секунди. — Иначе ще се окажа в много неприятно положение.

— Сигурен съм, че ще я намерим — казвам аз.

Държим се за ръце по пътя към шатрата. Не мога да спра да мисля за целувките ни. Петият трактор боботи по пътечката. Фургонът е пълен, а десетина човека все още чакат реда си на опашката. И въпреки всичко, което се случи в гората, с топлата ръка на Сара в моята усмивката не може да слезе от лицето ми.