Асен Джаков
Хималаите — слънце и снегове (9)

Отново в Катманду

Вечер след горещите пролетни дни прохладата слиза от планините и залива Великата долина. Настава най-приятното време за разходка. Хубаво измити и пременени с чисти дрехи, се чувствахме като подменени. Бавно се запътихме към стария си приятел Санге Шерпа, собственик на шерпски ресторант на улица Камал Похари. Бяхме решили да отпразнуваме там сполучливия край на първия си трекинг.

— Намасте сати! (Здравей, приятелю!)

— Намасте меро сати! (Здравей, скъпи приятелю!)

Това беше обикновеният поздрав, който си разменяхме от вратата. Ресторантът представляваше голяма стая с кухня в единия ъгъл, пет маси под опушен таван, а по стените — афиши от експедиции и снимки на върхове. Централно място заема цветна панорамна снимка на района около връх Еверест със заглавие „Покривът на света“. В кухненския ъгъл около два газови примуса се въртят жената и дъщерята на собственика. През деня рядко някой минава оттам. За сметка на това вечер заведението се напълва с шерпи. Те го използват като клуб. Някои минават оттам за делови разговори на чашка чанг, а други прекарват цяла вечер във весели приказки. Често там се появяват истински тигри на снеговете, изкачили по един или повече осем хилядника. Ние събирахме от тях всякакви данни за предстоящите ни маршрути, а те наистина знаеха много. Самият стопанин ни даваше най-много и най-полезни напътствия. Той беше участвал в повече от 20 експедиции, предимно японски. На някои от тях е бил сердар. Сега се занимава предимно с ресторанта, но, както казват неговите приятели, планината още го влече. От време на време той оставя бизнеса в ръцете на жена си и заминава с някоя експедиция или трекинг-група. Това не го прави само за пари. Ресторантът му дава добър доход — просто той не може да устои на зова на планината.

За начало изядохме по една порция момо — задушени пелмени от кълцано говеждо месо. Поднесоха ни го с много люта супа. В ресторанта не продаваха хляб и се наложи Недялко да изтича до насрещната фурна и да купи по половин хляб на човек. След това успешно се преборихме със супата и момото. За мезе след вечеря си поръчахме сукути — препържени дребни мръвки от як или бивол, много жилави и люти, сервирани в малки чинийки. След дълга вечеря и сладки разговори с шерпите напуснахме последни заведението. После се отдадохме на едно почти забравено удоволствие — да спим в мека постеля.

През следващия ден си уредихме трекинг пермити за втория маршрут и потвърдихме билетите си за връщане. Отказаха ни разрешение за трекинг до подножието на Кангчендзьонга. Тази област беше разрешена само за експедиции. Трябваше да пропуснем петте съкровища на големия сняг (както поетично превеждат името Кангчендзьонга), където според различни легенди живеят доста богове. Вратата на небесната страна според будистите се намира именно на този връх, а според индуистите от облаците над него някога е излитала блестящата богиня Лакшми, за да донесе щастие на света. Нямахме възможност да проверим коя версия е правилна, а в книгите на тези, които са се изкачили там, не се разказва за боговете. В замяна на това щяхме да имаме повече време за обиколка в района на Еверест и нямаше нужда постоянно да бързаме. Примирихме се с мисълта, че ще видим само 7 осем хилядника, и прекарахме останалото време до заминаването в скитане из столицата и подготовка на багажа. Смятахме да летим до малкото летище Тумлингтар и да достигнем крайната си цел по рядко преминавани от чужденците пътеки. Неприятно ни ограничаваше теглото на багажа по вътрешните авиолинии — само 15 кг и забрана за носене на ръчен багаж. Това гарантираше, че няма да носим излишни тежести. Облякохме дебелите си дрехи и сложихме солидните обувки. Взехме само най-необходимото.

На 25 април 1983 г. с две таксита се добрахме до летището. Когато стана време за излитане, в аерогарата не се чувстваше никакво оживление. Само пътниците започнаха да се събират по малко. След половин час ни извикаха да си оформим билетите. Багажът, разбира се, ни беше доста над нормата. За щастие боговете се смилиха над нас и кантарът под смразяващия поглед на Павел заяде точно на нашия багаж. Това ни спаси от доплащане. След вял оръжеен контрол и малко чакане се настанихме в 18 местен самолет, модел „Туйн отър“. Това са малки двумоторни машини, произвеждани в Канада. Те са направени да кацат на къси и лоши писти. С тях се обслужват повечето вътрешни линии на Непал. Стюардът раздаде бонбони и по две памучета, които непалците старателно затъкнаха в ушите си. Излетяхме само с 1 час закъснение. Изглежда, това е нормално за там, защото на никого не направи впечатление.

Летяхме право на изток около 1 час на височина 5000 м. За съжаление видимостта беше лоша. Не можахме да видим разположените на север върхове от главното хималайско било. Надявахме се да зърнем осем хилядника Шиша Пангма (8012 м). Той е най-близкият до Катманду, но е разположен на китайска територия. В ясно време се вижда от някои по-високи точки на непалската столица. Летяхме близо до осем хилядниците Чо Ою, Еверест, Лхоце и Макалу. При хубаво време щяхме да ги видим, а може би и заснемем. Ако имахме по-добра видимост, щяхме да видим на изток и мечтания Кангчендзьонга. Жалко, че непалските самолети сутрин, когато въздухът е най-прозрачен, летят до по-трудните места, където следобед вятърът изпълва клисурите и затруднява достъпа до летищата. Имахме видимост само надолу, където прекрасно се виждаха хълмовете на ниските Хималаи с безбройни терасирани ниви по склоновете. Между тях има малки махали от по няколко къщи. В тази част на страната селяните строят къщите си непосредствено до нивите. Често затова използват заравненията на билата. Винаги съм се учудвал откъде носят вода до тези селища, построени толкова високо в сухата планина. Разхвърляните по склоновете къщи бяха свързани с красива плетеница от пътеки. Уви, тогава не предполагахме колко скоро ще се озовем пред трудно разрешимата задача на този лабиринт от стръмни пътеки, където всяка грешка се заплаща с дълги часове качване и слизане.

Самолетът започна да се снижава. Под нас се показа блестящата лента на р. Арун. Това е една от буйните реки, носещи водите си от тибетското плато, пресичайки главното хималайско било. Кацнахме на една ливада край реката, носеща гръмкото име „Аеропорт Тумлингтар“.