Асен Джаков
Хималаите — слънце и снегове (7)

Торунг Ла — превал, висок 5330 м

Станахме по тъмно и тръгнахме, след като едва се развиделя. Снегът отначало беше до глезените, но по-нагоре стана по-дълбок. Времето беше ясно и сравнително лесно намирахме пътя. До обяд минахме над 5000 м. Стръмната част на пътя свърши, но превалът не се виждаше. Тримата туристи, тръгнали с нас, изостанаха и скоро поеха назад, отказали се от изкачването. Ние вървяхме съвсем бавно. Раниците тежаха и ни караха да почиваме. Надявахме се, че след всяка чупка ще зърнем превала, но се разочаровахме много пъти. Видяхме отблизо първите висящи ледници. Те бяха кацнали върху стръмните склонове на околните върхове. Симеон беше най-впечатлен от тях. Той дълго гледа сините им ледени стени и шеговито заключи:

— Никога не ми е вървяло. Когато има уиски, рядко има лед. А сега има толкова много лед…

Към 3 часа спряхме да направим чай и да похапнем. Беше се заоблачило и започна да прехвърча сняг. Определихме височината по висотомера на Джан Карло. Бяхме на 5200 м. Чувствувахме първите признаци на височинната болест. Отначало Симеон, а след него Румен и Недялко.

— Днес трудно ще стигнем до превала.

— Я да спим тук. Горе надали ще има равни места на завет.

— Ти да не мислиш — опонирах аз, както обикновено, — че тук ще намерим по-закътано място?

— По-добре тук. Горе съвсем ще ни отнесе, пък и аклиматизацията ни е слаба — каза тежката си дума Румен.

Опънахме палатките на малка снежна площадка. Павел веднага запали „огненото чудовище“ (наричано обикновено бензинов примус Ювел 34) и започна да прави чай в промишлени количества. На болните ни другари апетитът рязко беше намалял. Започнаха пристъпите на главоболие. Вечерта излезе снежна буря, която още повече усложни положението ни. Почти по тъмно при нас се върнаха италианските ни приятели. Не бяха успели да преминат Торунг ла. Носачът им Бахадур страдаше от височинна болест и беше много измръзнал. Те нямаха палатка, в която да го приютят. За бивакуване носеха само два хубави спални чувала и две големи брезентови торби, заместващи палатката. Това е удобна комбинация за спане при изкачване на върхове, защото няма нужда да се търси или прави голяма площадка, но при стеклите се обстоятелства носачът им оставаше навън. Румен, Павел и Симеон го приеха в голямата ни палатка. Там той преспа в едната брезентова торба с всички излишни якета. Джан Карло спа навън, а Недялко и аз приютихме Пиетро. Както винаги, той беше в прекрасно настроение и постоянно си тананикаше италиански песнички. За съжаление с него не можехме да се разберем на никакъв език, но това не пречеше от време на време да му пригласяме. Вечерята ни се състоеше от българска пастърма и фъстъци с италиански хляб и сушени домати. Всичко това поливахме обилно с непалски чай. Ядохме в палатките. За жалост Недялко обърна гръб и не опита храната. Положението му явно се влошаваше. През нощта прибрах обувките и фотоапарата си в чувала. Вътре отдавна стояха мокрите ми ръкавици и шише вода за нощта. Спах като сложен на полицата във вехтошарски магазин. Не беше много удобно, но нищо не замръзна, а сутринта срещнах завистливи погледи, когато слагах топлите си обувки.

Цяла нощ палатката ни плющеше толкова силно, че очаквах всеки момент вятърът да я разпори и да останем навън. Нощта беше тежка за нас. Даже аз, който бях признат за човека с най-големи възможности в групата (за съжаление само по отношение на съня), често се будех.

Рано сутринта изпихме по няколко чая и започнахме да тъпчем снега към превала. Вятърът беше отслабнал, но беше навалял доста пресен сняг и продължаваше да вали. По-късно започна да се спуска мъгла. За половин ден преодоляхме 130 м височина. Познахме, че сме на превала по голямата купчина камъни. 13 април 1983 г., 5330 м. За малко се разясни, но не успяхме да снимаме нищо съществено. Състоянието на Симеон, Недялко и Румен се влошаваше. Отказахме се от първоначалната си идея да спим близо до превала и да се изкачим до точка с добър изглед. Тръгнахме бързо надолу. Италианците ни изпревариха с половин час. Снеговалежът стана толкова силен, че трудно намирахме следите им. За щастие слизахме доста бързо и вятърът намаля. Отначало срещнахме нарядко маркировъчни купчинки, но към вечерта ги загубихме. Първо предположихме, че са под снега, станал дотогава към метър. Скоро разбрахме, че сме се заблудили, доверявайки се на следите от Джан Карло. Слязохме под нивото на мъглата и разбрахме грешката си — вървяхме към долина, от която реката изтичаше през тясно ждрело между неколкостотин метрови отвесни стени. В дъното му имаше прагове и водопади. Беше невъзможно да минем оттам. За щастие в една пролука на мъглата видяхме италианците, катерещи се по съседния склон. Те успяха да ни извикат:

— Не слизайте надолу, пътят е над вас!

Мъглата отново ни раздели. Тръгнахме обратно. Павел и аз взехме част от багажа на Симеон, но въпреки това се движехме много бавно. Товарът и височината ни бяха уморили. Няколко часа се лутахме, търсейки правилния път. На здрачаване уморени си спомнихме, че утрото е по-мъдро от вечерта, а обикновено и видимостта сутрин е по-добра. Организирахме бивак на снежен склон, скрит от лавините зад малко ръбче. Някои от нас можеха да пият само бульона и чая, сварени от неуморимия Павел. Той единствен от нас не чувствуваше влиянието на височината. Що се отнася до мен, аз успокоявах приятелите си, че нямам главоболие не защото съм здрав, а понеже „празна глава не боли“. Прекарахме дълга, кошмарна нощ. Втората на височина над 5000 м. Въпреки лекарствата за сън и против главоболие, взети от по-закъсалите, те не можаха да си починат добре.

Сутринта не бързахме да тръгнем. Снегът продължаваше да вали, а мъглата ни се струваше по-гъста. Придвижихме се нагоре до последния знак на маркировката. Павел и аз тръгнахме в разни посоки да търсим пътя. В мъглата не се разбираше колко стръмен е склонът. Постоянно ми се струваше, че лавините са надвиснали над мен. Изследвах района съвсем внимателно. Изкачих се на съседното било по посоката, където смятах, че е пътеката. Спуснах се донякъде от другата му страна, но се уплаших да търся пътя по-натам. Над мене се издигаха скални стени, височината на които не можех да определя. Знаех само, че са по-високи от двайсетина метра, колкото беше видимостта. Между тях имаше улеи. В мъглата не можех да определя наклона им. Също не знаех откъде идват и колко сняг могат да изсипят на главата ми, ако рекат да потекат. Понякога имах чувството, че следващата крачка може да е в нищото и опипвах пътя си с пикела като слепец. Тук там имаше стърчащи над снега камъни, по които донякъде се ориентирах за наклона и на които можех да почина в относителна безопасност. След неколкочасово скитане очите ме заболяха от взиране в бялата мътилка. Тръгнах обратно по следите си, изпитвайки отново същите страхове. За щастие имах готова пъртина и можех да вървя по-бързо, без да опипвам пътя. Заварих приятелите си, опънали голямата палатка и влезли вътре на сухо. Скоро се върна и Павел без никакъв резултат. Беше имал премеждия, подобни на моите, и беше не по-малко мокър. Свикахме съвет и решихме да изчакаме още една нощ. Положението на болните не беше фатално, а рисковете от движение по непозната планина без видимост бяха много големи. Ако на другия ден времето не се променеше, щяхме да слезем още и да се опитаме да минем по следите на Джан Карло. Спуснахме се малко, за да бивакуване по-ниско. С това се опитахме да облекчим положението на болните. Опънахме палатките зад голяма скала, пазеща ни от лавини и каменопади. Наблизо под снега имаше поточе. Най-после се напихме до насита. „Огненото чудовище“ буча дълго и ние се наслаждавахме на ароматния непалски чай. С яденето беше по-зле. Недялко и Симеон можаха да хапнат само малко сушени кайсии и печени ядки.

Следващото утро беше многообещаващо. Снеговалежът беше спрял, а мъглата се беше издигнала над бивака ни. Двамата с Павел се изкачихме до един ръб над лагера и видяхме пътя. Оказа се, че сме го търсили доста по-нагоре. С радостни викове слязохме при другите. Бързо стегнахме багажа и се изкачихме до пътеката. Тя беше добре прекарана под скали, на скрити от лавините места. Тактиката на изчакване даде своите плодове. Успяхме безопасно да преминем през дълбокия сняг и да излезем на ръб, слизането край който не представляваше проблем. Най-после планината се смили над нас и ни разреши да напуснем високите й части. След неколкочасово спускане по сняг и сипеи стигнахме до първия покрив — малък заслон на 4400 м. Стопанисваха го двама непалци, които ни нахраниха с чай и варени картофи. Чак там, след като дробовете ни се напълниха с гъст въздух, успяхме да усетим истинската сладост от храната, а за някои от нас това беше първото сериозно ядене от няколко дена насам.

Край този заслон организираните трекинг-групи опъват биваците си и понякога стоят там ден-два за аклиматизация. В постройката обикновено спят носачите. Ние решихме да не се задържаме там, а бързо да слезем по-надолу, където болните щяха да се оправят по-лесно. След приятния обяд почувствахме прилив на сили. Тръгнахме с добро темпо и скоро започнахме да се шегуваме с преживяното приключение.

Замръкнахме в следващата къща. Малка, мръсна чайна, в която се бяха настанили няколко японски алпинисти, катерещи съседния връх — западния Чило, висок 6583 м. Те използваха заведението за базов лагер и бяха изпили всичкото налично ракши. Ние трябваше да се примирим с теснотията, защото следващите къщи бяха на половин ден път, а телата ни, прекарали три нощи на над 5000 м, плачеха за почивка и сън.

През нощта валежът спря окончателно и слънцето ни събуди рано сутринта. По пътя надолу се радвахме на издигащите се срещу нас Гангапурна, Анапурна III и Анапурна IV (7525 м). Когато стигнахме до първите терасирани по склоновете ниви, на височина 4000 м, Румен ни успокои:

— Другари, спасени сме! Вече слязохме в полето!