Асен Джаков
Хималаите — слънце и снегове (14)

Пътят към Гокьо. Малките грешки струват един ден

Гокьо е по-нисък от Кала патар. Издига се на 5318 м. Известен е с това, че от него се виждат 4 осем хилядника и много други върхове. За да стигнем дотам, можехме да минем през село Порче. То е разположено до манастира „Тянгбоче“, но на другия бряг на Имджа кола — реката, идваща от ледника Кхумбу. Затова преминаване ни трябваха поне два дни. Решихме да минем напряко, през превала Чо ла, висок 5420 м.

Тръгнахме към Гокьо веднага след като слязохме от Кала патар. Намерихме Румен в новия хотел на Лобуче и продължихме заедно. Пътят ни вървеше по хоризонтална, лошо очертана пътека. Времето изглежда разбра, че се готвим да преминаваме през превал и се развали. Заваля сняг и падна мъгла. Спахме в лятното пасбище Дзонгла (4843 м н.в.). Надеждите ни, че там ще намерим сносен подслон, не се потвърдиха. Оказа се, че има само няколко изоставени колиби без врати. Покривите им бяха започнали да пропадат и ние дълго се двоумихме дали да не спим в палатката. Накрая мързелът победи и ние влязохме в най-запазената колиба. Нямаше следи от скорошно, посещение. Павел ни нахрани с вкусна цампа, гарнирана с пастърма и с шоколад за десерт. Припасите ни бяха на привършване, но се надявахме следващата вечер да спим при хора, които ще ни нахранят. Освен това скоро щяхме да стигнем до Намче базар, където бяхме складирали два килограма български деликатеси. Затворихме отвора на вратата с един самар. Тогава оцених обичая на непалците да правят малки врати. Колибата беше толкова ниска, че не можехме да се изправим, без да оберем с глава мърсотията от тавана. Легнахме направо на земята, под най-здравата част на покрива, с надежда, че тежките каменни плочи ще останат на местата си поне още една нощ.

Утрото повече приличаше на слънчев сън, отколкото на реалност. Вечерта не бяхме видели къде отсядаме заради мъглата, но сутринта ни показа цялата прелест на мястото, където бяхме спали. Първи излезе Павел и нададе такъв силен вик, че ние се стреснахме в съня си. Оказа се, че това било признак на висшия му възторг. Бързо пролазихме през вратата навън и се озовахме в снежно ледения рай. С възторг оглеждахме околните върхове, докато Павел ни прекъсна:

— Не гледайте настрани. Обърнете се нагоре!

Когато обърнахме глави нагоре видяхме, че отвесната стена на връх Чолатце закриваше почти половината небе. Макар и висок 6440 м, явно той беше изсмукал доста пот от мераклиите да го изкачат. Скоро потеглихме към превала с бързо темпо. Искахме да стигнем до него преди времето да ни е скроило предишната си шега. Вървяхме по стари ледникови морени, като рядко срещахме каменни пирамидки, маркиращи пътя. Пресният сняг, навалял вечерта, беше около 20 см и само на места затъвахме по-сериозно. Настроението ни беше бодро. Бързо набирахме височина. Скоро излязохме, до малък ледопад.

— Най-пряко е да минем по него — предложих аз.

— По-добре да не се бутаме между шамарите — благоразумно се дръпна Румен, гледайки огромните ледени блокове и внушителните дупки между тях.

— Щом има толкова много ледени висулки, значи не е подвижен — настоявах аз с шопския си инат.

— По-добре отляво, по заледените скали.

Приехме това предложение като най-разумно. Вързахме си котките и стиснахме пикелите по-здраво. Тръгнахме. Предните зъби на котките лесно влизаха в леда. Само на най-стръмното място изсякохме стъпки, по-скоро за успокоение, отколкото за сигурност. След това изкачване се озовахме на сравнително равен ледник, захранващ ледопада. Направихме няколко големи криволици, за да избегнем областите с пукнатини, не предвещаващи нищо приятно. Времето даваше признаци на разваляне и ни караше да бързаме. Нямахме време за почивка и хапнахме по няколко залъка на крак. Преди самия превал се наложи да преодолеем петдесет метрова стръмна стена. Ронливата скала ни създаде допълнителни трудности. Трябваше да се изкачваме и да катерим един по един. Към 3 часа излязохме на връхната точка на превала. Аз предвидливо бях взел малък камък от подножието и го оставих на най-високото място от пътя. Учуди ме липсата на купчина камъни, характерна за превалите, често преминавани от будисти. Когато се огледахме и ориентирахме, решихме, че или картата е много грешна, или сме излезли на друг превал. Втората версия изглеждаше по-правдоподобна, защото от дясната ни страна се издигаше ледена грамада, подобна на връх Западен Лобуче (6143 м). Към него водеше съблазнителен леден ръб. С Павел ни сърбяха ръцете да тръгнем по него. Липсата на сериозен катерачен инвентар ни възпря от дълги мечти. Само добре огледахме възможностите за изкачване. Румен и Павел успяха за половин час да преодолеят цепнатината между скалата и ледника от другата страна на превала, използвайки късото въже, което носехме. Аз и Недялко го използвахме за парапет и се прехвърлихме на ледника. За щастие само началото му беше стръмно, а надолу ставаше полегат и безопасен. Аз тръгнах бързо надолу, за да търся път. Страхувахме се мъглата да не ни изпревари, ако чакаме да се съберем. Другите лесно можеха да ме намерят по пъртината. След около 2 км ледникът се раздвои и започна да се спуска. Не можех да видя краищата на двата потока. Беше ме страх да не свършват с ледопади. Изчаках приятелите си на връхчето между двете ледени реки. Исках да се посъветваме и да ме наблюдават, за да знаят къде съм, ако ми се случи нещо. Събрахме се и огледахме пътя. Най-много ни хареса вляво, край стръмен скален ръб. Камъните винаги са ми се стрували по-стабилни от леда, а и ръбът ни пазеше от евентуални лавини. Съмнение будеше само крайната долна част от пътя, която не се виждаше. Тръгнахме внимателно. Оказа се по-лесно, отколкото предполагахме.

— Ако се задържи така, а няма голям скок на края, можем да си хвърляме шапките.

— Не бързай да се радваш, ами си стискай пикела — беше твърдият отговор на Румен.

Последните стотина метра бяха по-стръмни, но не попаднахме на ледопад. Късно следобед стигнахме до ледника Губанар. На неговата странична морена се почувствахме в безопасност и спряхме да починем. След кратки спорове относно ориентировката тръгнахме надолу. Отначало се движехме по края на ледника, а след това минахме на страничната му морена. Вляво от нас, високо над главите ни, през няколко улея изтичаше ледникът, по който слязохме от превала. Ако бяхме тръгнали по някой от тях, сигурно щеше да ни се наложи да бивакуваме доста по-високо. Заобикаляхме на почетно разстояние местата, откъдето можеше да се откъсне и падне лед от ледопадите в тези улеи. Тук-там се бяха свлекли парчета с големина на стая.

Опънахме палатката си до камък с навес. С каменни плочи изравнихме земята под него и стана легло за един човек. Този човек трябваше да съм аз, защото беше мой ред да спя навън. После се оказа, че страхът ми от студа е бил напразен и спах не по-лошо от приятелите си. Вечеряхме една шепа цампа на четирима и по три парченца пастърма. Скромна вечеря след дълго ходене. А перспективата за следващия ден беше по-лоша. Оставаха ни по два резена пастърма и три бисквити. Само чаят беше в неограничено количество. Хубав, ароматен чай, за съжаление без захар.

— А само като си представя колко недоядени пържоли и други манджи са останали днес в институтския ми стол — подех разговор на най-злободневната тема.

— И как охранените готвачки са ги занесли на не заслужилите прасета, които в момента глозгат кокалите на научните работници — се включи Недялко.

Румен не остана по-назад в спомените си:

— Да знаете ние какъв готвач имаме! На мене ми дава най-големите шницели. Чиниите са малки за тях и краищата им стърчат навън. Уредих се така, след като му издействувах една награда от профсъюза. Казах на събранието, че когато директорът е бил две седмици във Франция, не се е забелязало, а когато готвачът си навехна крака, всички усетиха едноседмичното му отсъствие.

Основната тема на разговорите ни неусетно се беше сменила. Докато в долината на Кали Гандаки разговорите се въртяха предимно около представителките на нежния пол, то сега се стараехме с кулинарни теми да компенсираме недостига на храна. Често обсъждахме тези въпроси до късна вечер с надежда, че от нощта ще остане по-малко време за тежки сънища на празен стомах.

Следващият ден ни подари изгледи към Чо Ою и околните му върхове. Това беше седмият осем хилядник, който снимахме. Висок е 8201 м. За първи път е изкачен на 19 октомври 1954 г., единствен от осем хилядниците през след мусонния период, и то от лека тричленна експедиция. Вдясно от Чо Ою се издига внушителният връх Гячунгканг (7922 м). Той беше по-близо до нас и ни се струваше по-висок. Отначало го приехме за Чо Ою и го удостоихме с голямото внимание на обективите ни.

За да стигнем селището Гокьо, трябваше да пресечем ледника Нгозумпа. Той е най-дългият в областта Соло Кхумбу. Четири часа се придвижвахме по неговите хълмове, постоянно лъкатушейки, за да избегнем езерата и реките, образували се върху него от топенето. За наш късмет той нямаше пукнатини и бяхме спокойни поне, че няма да се провалим в недрата му. Най-опасно беше изкачването на страничната морена. Тя представляваше сто метров наведен склон, по който постоянно се търкаляха камъни с различни размери. Намерихме най-безопасното място в околността и го преминахме един по един. Мъчехме се да ходим бързо, но по средата на склона ни се свършваше въздухът и трябваше да намаляваме темпото. Когато излязохме горе, си починахме върху полянка до страничната морена. Край пас минаваше пътеката към Гокьо. Почувствувахме се отново част от цивилизования свят. Оставаше само да решим накъде да тръгнем. Тъй като гласовете бяха два на два, хвърлихме ези-тура и с весели шеги потеглихме надолу.

Чо Ою

Гокьо (4720 м н.в.) е малко лятно селище на шерпите от Кумджунг. Състои се от 7 миниатюрни каменни къщи, построени на брега на езеро. Дворовете са оградени с каменни зидове. Там нощем държат стадата от якове. Гокьо се е прочуло само заради близостта си с едноименния връх. Няколко от къщите му са преустроени в хотели. Влязохме в първия от тях и поръчахме варени картофи. Обстановката в къщата беше много бедна. Като се поогледахме, решихме, че преустройството на колибата в хотел се състоеше само в поставянето на шперплатова фирма над вратата. Собственикът на заведението много се учуди, като му казахме, че идваме отгоре. Щом му обяснихме откъде сме минали, той се хвана за главата. Каза ни, че сме пресекли билото през превала Лобуче, висок 5700 м. Оттам почти никога не минавали хора. Верният превал, Чо ла, е бил малко по-вляво. Не е било нужно да минаваме край ледопада, а да изкатерим някакви прости скалички. Шерпата твърдеше, че оттам минавали трекинг групи и имало маркировка с камъни. След слизането от превала Лобуче сме били на 2 км от Тибет, но даже да сме били тръгнали случайно нагоре, което си мислехме като възможен вариант на пътя, нямало да стигнем доникъде, защото имало големи ледопади. Като резултат от грешката си направихме височинния рекорд на експедицията — 5700 м.

Макалу

Рано сутринта, почти по тъмно, минахме край езерото и поехме по пътя към върха. Времето ни глезеше и ни предложи прекрасна видимост. Гокьо, макар и нисък, е така разположен, че от него се виждат Еверест, Лхоце и Макалу. Четвъртият осем хилядник Чо Ою е открил югоизточната си стена в непосредствена близост. Не искам да споменавам за десетките по-малки връхчета, които заобикалят Гокьо като вълни на голям океан. Това беше прощалният ни ден с височините. Оттам тръгнахме надолу и повече не стъпихме на сняг.

Селото беше залято от слънчева светлина. В малкото размръзнала вода на езерото се къпеше двойка жълти патици. Бързо минахме край тях и поехме по пътя надолу. Оказа се, че повечето селища, през които минахме, противно на написаното в пътеводителя, бяха празни и не можахме да ядем и спим в тях. Последната ни надежда беше Уркен Сердар в най-долната къща на Геле (3960 м н.в.). Славата му на гостоприемен стопанин се носеше между трекерите и ние решихме да се запознаем с него. Дълго се лутахме в мъглата и вечерния здрач между разхвърляните къщи на Геле. Прескачахме оградите на дворовете, заобикаляйки яковете по-отдалече. След тези трудности радостта от срещата беше голяма. Уркен беше нисък 55-годишен шерпа, облечен в стари алпийски дрехи и обут в катерачни обувки. Говореше много добре английски, а както се оказа после, можеше да чете и малко да пише на този език. Говореше също и немски. С учудваща лекота минаваше на него, когато разговаряше с Павел, който не разбираше английски. Къщата на Уркен беше малка, двуетажна и пълна с дим. Явно собственикът й както повечето шерпи вярваше, че димът гони духовете на болестите. Това може да се свърже с известното дезинфекциращо действие на пушека, но за сметка на това в Непал са много разпространени хроническият конюнктивит и заболяванията на горните дихателни пътища. Уркен сложи чай на огъня и ни остави за малко. Като се върна, носеше котле с прясно надоено мляко за чая. Обясни ни, че за разлика от другите части на Непал в Соло Кхумбу не обичат и много рядко пият чай с кондензирано мляко. Нахрани ни с много вкусни ястия, сготвени по европейски образец. Разговорихме се. Оказа се, че е тръгнал с експедиции още преди Втората световна война. Отначало като кухненски помощник, после като готвач, височинен носач, накрая като сердар и даже участник в изкачванията. Познаваше пътя до южното седло на Еверест като пътеките около родното си село Кумджунг. Изкачвал се е на Макалу и на Ялунгканг. Участвал е в експедиции на Хилари, помагал е на учените при преброяването на шерпите и търсенето на снежния човек. Ходил е с Шнайдер, когато е съставял топографските карти на Непал. Най-много е помагал на австрийци и германци. Два пъти е бил в Европа и много се учудваше, че в Австрия най-равните места са ливади, а не са засадени с нещо. Ливадите според него трябва да се правят на стръмните склонове. Голямо впечатление му беше направил океанът с многото солена вода.

Сега Уркен Сердар се изхранваше от стадото си якове, картофените ниви и гостуващите му туристи. Рядко се залавяше да води трекинг групи, но си пазеше катерачните съоръжения. Парите, спечелени от експедициите, явно беше вложил в купуване на имоти. Сега имаше четири къщи. Две в Кумджунг, по една в Геле и Пунке (селце под „Тянгбоче“). В Геле отиваше да пасе яковете, а в Пунке бяха картофените му ниви. Сигурно сред шерпите се славеше като богат, защото едно от мерилата им за благосъстояние е количеството на къщите. Най-богатите от тях имат по десетина къщи. Четирите къщи не пречеха на нашия домакин да ни готви и да ни прислужва, разбира се, без да бъде раболепен. Хвалеше се, че готви по-добре от жена си, която не е била готвачка на нито една експедиция. След вкусната вечеря пихме млечен чай, придружен със сладки приказки. Всички легнахме на пода. Вече беше минал първият месец, през който човек или свиква, или се отказва от живота в Непал. Ние бяхме свикнали дотолкова, че го намирахме съвсем естествен. Вече се бяхме откъснали от повечето си европейски обичаи и, струва ми се, никой от нас не изпитваше желание да ги подновява.

За съжаление утрото ни напомни, че този свят не е наш, а можем да му се радваме само още няколко дни. В самолетните ни билети имаше една дата — 25 май, а срещу нея — знака ОК. Те ни караха да бързаме към Катманду. Снимахме се с Уркен на фона на Кантега. Той ни изпрати до следващите колиби и ни показа пътя. Минавайки през невзрачни храсти, Уркен ни обясни, че ако сме дошли един месец по-късно, щели сме да видим как цъфтят. Това били едни от най-красивите рододендрони, имащи пищни жълти цветове.