Асен Джаков
Хималаите — слънце и снегове (6)

Муктинат — светилище за будисти и индуисти

Пътят ни минаваше край няколко села крепости. Неизвестна е силата, която е накарала хората да се заселят на такава височина и да водят там постоянна борба със суровата природа. Непонятно е и защо тежкият живот и бедността са ги направили вечно усмихнати и гостоприемни.

На 3600 м решихме да спрем за една нощ. Нужно беше да мислим за постепенната аклиматизация. Отседнахме в нов хотел край село Яхар кот. При обиколката на селото се запознахме с един неприятен обичай. След снеговалеж плоските покриви трябва да се изринат от снега. Поради неизвестни причини хвърляният отгоре сняг почти винаги пада на главите на невнимателните минувачи. Докато се научим да се пазим, често ставахме обект за шеги на местното население.

Рано на следващия ден се изкачихме до Муктинат (3660 м н.в.). Това е свято място за будисти и индуисти, известно далече зад пределите на Непал. На 1 км под него е възникнало цяло селце от хотели и магазини. То е пълно с пришелци от цял свят. Повечето туристи стигат дотам и се връщат обратно през Джомосом. Много са и поклонниците, дошли предимно от Индия, извършвайки затова неколкомесечни пътешествия. Те отсядат в стар хан, възрастта на който никой не знае. Хората твърдят, че той е вечен, винаги е съществувал и ще съществува. Представлява квадратна двуетажна постройка с много стаички, в които се влиза от вътрешния двор. В него има няколко огромни дървета и огнища за палене на огън. Отвън се виждат само два реда малки прозорчета, а под тях — много пилигрими, приличащи на слънце мършавите си тела.

Самото светилище е възникнало около стара будистка гомба, в която се пазят три свещени неща: камък, който гори, земя, която гори, и вода, която гори. Сега, когато е известен природният газ, изтичащ от земните недра, светинята не е изгубила известността си. В полумрака на гомбата, под двуметрова позлатена статуя на Буда, застанал в поза на пълен лотос, горят три малки синкави пламъчета. Стар лама, пазител на храма, отваря пред посетителите завеската, която ги скрива, и с недвусмислен жест напомня, че манастирите се нуждаят не само от поклонници, а и от пари. Оставихме в паничката пред статуята по една рупия с надеждата, че ще помогнем за поддържането на храма. Водата в изворчето, което гори, също е свещена. Тя е изведена в една чешма под гомбата. Опитахме я. Беше вкусна планинска вода.

Покрай няколко редици молитвени колела тръгнахме за другите храмове. Както всички, минаващи оттам, и ние ги завъртяхме. Бяха медни цилиндри, с изчукани по тях свещени думи и напълнени с молитвени текстове. Отвън медта им е излъскана от ръцете на молещите се. Най-голям в Муктинат е храмът на Вишну. Намира се в рядка гора, между десетина поддържани, изоставени или съвсем разрушени храмове. Около него са известните сто и осем чучура със свещена вода. Тя тече от устата на животински глави, изковани от мед. Сто и осем глави на свещени животни. Сто и осем е свещено число с магическа сила. Особено голям култ към него имат будистите. Сто и осем са молитвените колела край манастирите. Сто и осем са топчетата на молитвените броеници. Сто и осем са основните молитви. Сто и осем са томовете на Ганджура — свещените енциклопедични книги на будистите. Произходът на числото се обяснява така: 108 = 3.3.3.2.2.1, или с думи: свещеното число е равно на миналото, по настоящето, по бъдещето, т.е. трите страни на битието, по слънцето, по луната (олицетворенията на будисткия космос), по единственото начало (единоличието на Буда). В изопачена форма това число е стигнало до нас чрез броениците, които мохамеданите са копирали от будистите и са пренесли в Европа.

Завъртяхме за последен път молитвените колела на светото място и бавно поехме по пътя нагоре в планината. За нас тя беше най-интересният храм на нашата религия — планинарството. Късно следобед стигнахме до малка чайна на височина 4150 м. Вече чувствахме недостиг на кислород, ходехме по-бавно и се задъхвахме лесно. В чайната, постройка с размер 3/5 м, нямаше място за нас. Спахме отвън в палатка, но ползвахме услугите на стопанките, майка с две дъщери на 6 и на 18 години. Бързо се сприятелихме с най-малката стопанка — вечно усмихнато дете, постоянно пееща и танцуващо. Любимата му игра беше да се върти в кръг с разперени ръце и да лови снежинките с уста. Когато някой я погледнеше, тя се разсмиваше, показваше белите си зъби, а черните й очички се присвиваха. Беше облечена в тибетска рокличка, плетена жилетка и шапчица. На краката имаше тибетски ботуши, плетени от груба вълна на разноцветни орнаменти и после сплъстени като ямурлук. Щом имаше работа, веднага се залавяше да помага на големите. Носеше и слагаше дърва в огнището, ходеше за вода, прислужваше на клиентите, събираше мръсните съдове и ги миеше с пепел в един леген. Тя стана любимка на Недялко. Напомняше за двете му дъщери, малко по-големи от нея. Той й даваше разни лакомства, за които получаваше благодарствени усмивки и весели песнички.

Майката, състарена жена с типична тибетска огърлица от огромен тюркоаз между два тибетски корала, нанизани на кожена сиджимка, постоянно предлагаше на туристите тибетски сувенири и парченца тюркоаз. За разлика от широко известния в Европа индийски тюркоаз с млечно син цвят, тибетският е по-зеленикав, с черни жилки в него. В Непал вторият се цени много по-скъпо.

Късно вечерта отгоре слезе група трекери, преминали през превала Торунг ла. Бяха уморени и някои от тях едва се държаха на краката си. Отрупахме ги с въпроси:

— Как е превалът?

— Колко е снегът?

— Вървяхме около 14 часа. Нагоре наехме водач, но забравихме да го разпитаме за слизането, заблудихме се и се лутахме няколко часа.

Те пиха чай в огромни количества. Бяха щастливи, че са преминали най-тежката част от маршрута.

— Не ви завиждаме — продължиха те, — горе има много сняг и духа силен вятър.

За наше щастие тук-там имало маркировъчни пирамиди, показващи пътя. Нашата задача щеше да бъде по-лесна, защото смятахме да спим малко след превала и на другия ден, ако се чувстваме добре, да качим някое съседно връхче, за да снимаме масива на Анапурна от север. От друга страна, ни затрудняваха тежкият багаж, липсата на водач и тръгването ни от малко по-ниско. Явно не бяхме улучили хубаво време за преминаването на превала, през който има керванджийска пътека и местните жители често го преминават със стада овце и натоварени якове. Щяхме да се движим с италианските си приятели и още трима туристи, екипирани толкова зле, че преминаването им през превала при тогавашните условия ми се виждаше невъзможно. Италианците ни посъветваха, че основното за аклиматизацията е бавното набиране на височина. Трябваше на другия ден да ходим полека с чести, кратки почивки. Вечеряхме последната готвена на огнище храна и изпихме последната чаша ракши от северната страна на главното хималайско било.

Легнахме рано с тревожни мисли за следващия ден. Все пак двама от нас не се бяха качвали по-високо от Мусала и тогава за първи път спаха на над 4000 м н.в.