Асен Джаков
Хималаите — слънце и снегове (1)

Великата долина на Непал

Най-тържествено е посрещането на гостите, дошли в Непал със самолет. Не става дума за някакви тържествени церемонии. Всичко започва още от въздуха. Строени като за почест, с бели, празнично лъскави дрехи, хималайските върхове посрещат гостите на Непал. Погледите на туристите обикалят по шпалира на почетния караул. Прозорците на самолета са много тесни за такава голяма планина. През тях се виждат стотици върхове, наредени между Дхаулагири^[1] и Еверест. Заслужено и поетично е името Хималаи — царство на снеговете. Не по-малко вярно и красиво е името Непал — жилище в подножието на планината.

Не успях да се нарадвам на гледката, когато самолетът започна да се снижава. Под нас се откриха сухите, червеникави била на ниските Хималаи, дълбоко нарязани от реките. Между тях и високите Хималаи се простират редица котловини, някои от които с равни полета на дъното си. Най-голямата от тях се нарича Великата долина на Непал. Гледана от самолет, тя напомня Софийското поле. Някога и тя е била дъно на езеро. Легендата разказва, че покровителят на науката, богът Мандхутри, разсякъл с меча си планината и водите на езерото, увличайки живеещите в него влечуги, се излели към долината. Племената, населяващи околните области, открили равната котловина, покрита с мека и плодородна почва, и бързо я заселили. Всичко благоприятствало за създаването на прекрасните градове Катманду, Патан и Бахтапур. Сега те са обединени под общото име Катманду — столица на Непал.

Гледана от въздуха, Великата долина на Непал е много пъстра. Сред зелените ниви са разхвърляни малки селца. В единия край, заел внушителна площ, е Катманду, почти слят с Патан. Отделя ги само блестящата лента на р. Багмати. На хълм в другия край на долината е скупчил къщите си Бахтапур. Сред низите се открояват тъмночервените петна на тухларни работилници с по два комина в средата. И всичко това под синьото южно небе.

Румен Воденичаров — ръководител на експедицията

Асен Джаков — момче за всичко

Недялко Попганчев — завеждащ финансите

Павел Радев — главен готвач и фотограф

Симеон Груев — отговорник по транспорта

25 март 1983 г. Аерогара София. Децата ни закачиха на вратовете сини мъниста с червен конец против уроки. Жените ни накичиха със здравец. Радост и сълзи, цветя и прощални целувки. Заверихме си билетите, претеглихме по-леката част от багажа, а по-тежката взехме за ръчен. Най-после излетяхме. Петима българи: Румен Воденичаров, Недялко Попганчез, Павел Радев, Симеон Груев и аз. Бяхме планинари, занимавали се по-рано с алпинизъм. В момента повече време отделяхме на туризма и ските. Дългите години на бродене из нашите планини ни бяха научили на много. Смятахме, че имаме необходимия опит и тренираност за маршрута, който си бяхме избрали. Бяхме се сприятелили в планините, но за пръв път се събирахме в този състав с раници на гърбовете. Румен и аз имахме известен хималайски опит. Той беше прекарал там четири месеца, а аз — два. Заради това единодушно го избрахме за ръководител на експедицията. Всички, с изключение на Недялко, бяхме планински спасители. Това му действуваше успокоително и понякога трябваше да му напомняме, че 100-килограмов човек като него се носи много трудно.

За мен всичко това започна от една съботна вечер през зимата на 1981 г. Дежурех като планински спасител на база „Алеко“. Случайно оттам мина старият ми приятел Румен Воденичаров. Той дълго разправя за предстоящото си пътуване до Непал. Като любител на пътешествия копнеех за далечни и необикновени страни. Като планинар мечтаех за най-високите планини на планетата. А Непал е страната, в която могат да се осъществят мечтите на планинарите и пътешествениците. На шега казах на Румен:

— Да знаеш как ми се идва с теб!

— Какво ти пречи да дойдеш?

Има моменти в живота, когато човек трябва за кратко време да вземе много важно решение, което може да измени съдбата му. От малък се стремях към далечни пътешествия. А наистина и нищо не ми пречеше.

— Румба, идвам с теб!

Отначало никой не вярваше, даже самият аз. След редица трудности успях да си уредя документите и на 20 март 1981 г. за пръв път излетях за Непал. Третият член на тогавашната ни група беше Венелин Петров, фотограф, китарист и рекордьор по дълго спане. От нас само Румен познаваше Непал. Беше ходил там през 1980 г. с разузнавателната група на експедицията „Лхоце ’81“ и се славеше като познавач на страната. През 1981 г. изминахме за два месеца над 600 км по непалските пътеки като индивидуални туристи. Достигнахме подножието на южната стена на Анапурна и посетихме базовия лагер на експедицията „Лхоце ’81“, където разделихме с българските алпинисти радостта от победата.

След завръщането ни с Румен решихме да организираме по-сериозна туристическа експедиция в Непал. Искахме да стигнем до подножията на осемте непалски осем хилядника и да проучим по-добре възможностите за туристически и леки алпийски експедиции. Започнахме подготовката през есента на 1982 г. Ръководството на туристическо дружество „Рила“, в което членуваме, с готовност подкрепи нашата инициатива. Бяхме подпомогнати също от ДСО „Млечна промишленост“, НПК „Малчика“ и ЦК на БЧК. Започнаха дългите месеци на подготовката. Към Нова година съставът на експедицията нарасна на десетина души, но после някои се уплашиха от трудностите. До самолета стигнахме петима. За една нощ долетяхме до Делхи. Три дни, прекарани под гостоприемните грижи на работниците в Българския културен център, бяха достатъчни да си уредим непалска виза и да разгледаме набързо индийската столица. На четвъртия ден отлетяхме за Непал.

Летището Трибхуван, на което се приземи самолетът ни, е единственото международно летище на Непал с модерна бетонна писта. От него има редовни полети до Индия, Бирма, Бангладеш и Тайланд. Посрещна ни още недостроената нова сграда на летището, гостоприемно отворила врати за постоянно увеличаващите се туристи. Минахме бързо паспортния контрол. Митничарите се интересуваха само дали сме алпийска експедиция — за да ни обмитят храната и някои други неща. Румен бързо ги разубеди:

— No expedition! Only trekking! (Не сме експедиция, само туристи!)

Провериха ни също за кинокамери, които се нуждаят от такса за снимане, след което митничарят драсна с цветен тебешир по един санскритски знак на багажа ни — печат за проверка. „Автоматичната“ врата, задвижвана ръчно от един непалец, се отвори и ние се озовахме на улицата пред летището. Върху нас се нахвърли шумна тълпа. Предлагаха ни носач, рикша, такси, хотел и какво ли не. За щастие познавахме нравите на страната и се справихме бързо. Успяхме да се натъпчем заедно с огромния си багаж в една стара „Волга“ и благополучно да се доберем до „Red House“ („Червената къща“) — хотел, познат ни от предишното идване. Това е частна къща с десетина стаи, кухня, столова и малко дворче. Учудващи са необикновената за Непал чистота и ред, поддържани от хазайката, вечно засмяна непалка, облечена в традиционното за страната сари. Това сигурно е най-женствената от всички женски дрехи, носени по света. Представлява щамповано или бродирано петметрово парче плат. Началото му се увива като дълга пола, а краят се мята на раменете така, че кръстът да се показва между гънките, за да подчертае грациозността на тялото.

Първият — най-напрегнатият — етап от експедицията ни завърши. Бяхме стъпили на непалска земя и ни оставаха два месеца ходене и носене — неща, с които бяхме свикнали.

Останалата част от деня посветихме за уреждане на трекинг^[2] пермити — разрешение за пътуване из страната. Входните визи важат само за столицата и някои по-големи градове. За пътуване по други райони са нужни разрешения, издавани от полицията срещу минимална такса — един вид пътен данък. Тази работа се проточи до вечерта поради големия наплив на туристи. Освободихме се чак по тъмно и с Румен поведохме нашите приятели, идващи за пръв път в Непал, на вечерна разходка из Катманду.

Винаги, когато влизам в старата част на града, имам чувството, че попадам в някаква страна на приказките. Толкова необикновено изглежда всичко. Още през VIII в. владетелят Гуна Кама Дева преместил столицата си в Кантипур. Така се наричал Катманду до XVI в. Това е било епоха на бурно развитие на градовете във Великата долина. Кантипур, Патан I Бахтапур — три столици на три княжества (сега Патан и Бахтапур са квартали на Катманду). Живели са ту в мир, ту във война, но са се развивали паралелно. Кантипур е бил център на занаятите и търговията. Патан е бил център на будистката наука и култура. Имал е няколко висши будистки училища, някои от които с по три факултета: богословски, медицински и тайни (наг-па) — за мистични обреди. Бахтапур е бил град на земеделци и търговци. Славата на тези градове се е носила в Индия, Тибет и дори в Китай.

През XVIII в. войнствените гурки превзели и разграбили градовете във Великата долина. През 1769 г. техният предводител Притви Нараян обединил Непал и пренесъл резиденцията си от непристъпния планински замък Горка в Катманду. Оттогава градът става столица на Непал. Гурките засилват индуистката вяра^[3] за сметка на преобладаващия дотогава будизъм^[4].

Сега 90% от непалците изповядват индуизъм, 7% — будизъм и 3% са мюсюлмани. Наличието на различни религии не пречи за мирното им съжителства, особено на будизма и индуизма. Те си разменят някои божества, имат общи храмове и празници. Това преплитане се чувствува силно в архитектурата на култовите постройки. Храмовете имат самобитен стил, характерен за Непал и сътворен във Великата долина.

Според старо предание името на Катманду произлиза от името на стар хан за пилигрими — Кастамандил, построен от ствола на един гигантски хималайски кедър (каща — дърво, мандиа — заслон). След като става столица, градът започва да се разраства и сега има към 400 000 жители (заедно с Патан — 120 000, и Бахтапур — 60 000).

Духът на миналото се чувства най-силно в старите квартали на Катманду. Там улиците са криви и тесни. Покрити са с калдъръм, чакъл или кал и са много оживени. Пъстроцветна тълпа от туристи, тръгнали да гледат и снимат, непалци, които купуват и продават, носачи с товари на гърба или бутащи колички. Между тях се провират звънтящи велосипеди и рикши, бръмчащи мотоциклети и свирещи автомобили. За допълване на картината спокойно вървят свещени крави, а между краката им се провират бездомни кучета. Денем те скитат тихо или се излежават на припек, но нощем улиците минават в тяхна власт — цяла нощ се гонят и лаят. Внимавайте, когато ходите по улиците, да не настъпите някое от тях. В Непал има бяс по животните, а настъпените кучета често хапят. Кравите са по-безопасни. Те са дребни и с кротък характер.

Само понякога спират напряко на улиците и задръстват движението. Набожните непалци не ги пъдят, а само ги заобикалят. На зеленчуковите пазари положението с кравите е по-тежко, особено за продавачите. Те полагат неимоверни усилия, за да отклонят вежливо желанието на кравите да опитат плодовете на труда им. Само когато са сигурни, че не ги гледат; продавачите дават израз на близостта си с навлизащия в страната атеизъм. Тогава кравите се запознават с някои от по-тежките му аргументи.

Старите къщи имат от 2 до 4 етажа, като повечето са с магазинчета. Непалското магазинче е приятна гледка. То е в долния етаж на къщата и заема предната й част. Към улицата има от 1 до 5–6 двукрилни дървени врати. Често те са украсени с резба. Прозорци няма. Когато магазинчето работи, всичките врати са отворени навътре, така че от улицата се виждат само колоните между тях. Стоката е наредена красиво навсякъде, където може да се сложи — по стените, пода, тавана, вратите, колоните между тях и даже на улицата. Продавачът — мургав, нисичък непалец, винаги се усмихва и приветства клиентите си със звучния непалски поздрав „намасте“. Седи на малко столче или на пода по турски. Често му гостуват приятели. Те сядат на пода, приказват, пушат и пият чай. Щом спрете пред магазинчето, веднага ви канят вътре. Може да се пазарите от улицата, но по-добре влезте вътре. Това го изисква добрият тон на непалските обичаи. Внимавайте да не си ударите главата! Непалците са ниски и правят ниски врати. Може да седнете. Обикновено предлагат „футьойл“ във вид на малка кръгла рогозка. Ако се пазарите дълго и за нещо по-голямо, може да изпратят някое хлапе да донесе чай. Пазарлъкът е цяло изкуство. В Непал никой не слага цени на стоките. Цената е въпрос на пазарлък. Не бързайте да купувате! Това може да обиди продавача. Въоръжете се с търпение. Магазините са отворени дълго. Всеки ден от тъмно до тъмно, а понякога работят дори на свещ. Може да обиколите няколко магазина и пак да се върнете. Ще ви посрещнат като стар познат. Ако сте забравили парите си, не е голям проблем. В магазините не само се продава, но се и купува. Може да вземете нещо срещу часовника или фотоапарата си и да доплатите с джобно ножче или друга дреболия. Купите ли нещо или не, продавачът ще ви изпрати с усмивка и пожелание за нови срещи.

Тези магазинчета с окачени пъстри стоки отвън придават особен колорит на улиците. На площадите и по-широките места на улиците стоките се предлагат направо върху постлани на земята рогозки или хартии. За щандове често се използват стъпалата на храмовете. Когато минавате покрай тези сергии, проследяват погледа ви и ви предлагат гривни от „чисто“ сребро (което позеленява на втория ден), автентични „старинни“ предмети (произведени преди туристическия сезон) и много други стоки със съмнително качество. Цената, която ви казват първоначално, понякога е пет пъти по-висока от тази, която би ги задоволила. Много търсени и предлагани са непалските ножове — кукри. Те са гордостта на непалците и ненапразно на видно място в герба на страната има два кръстосани кукри. Представляват дълъг, тежък и извит нож с дървена или калена дръжка, покрита с резба или инкрустации. Каниите са кожени или дървени (ако религията забранява на стопанина им да използва кожа). Сериозните кукри са изработени от хубава стомана и от добри майстори. Скъпите образци са инкрустирани със сребро и имат полускъпоценни камъни на дръжката и канията. Комбинацията на сини тюркоази с червени тибетски корали на бял фон от сребро може да превърне един нож в красиво произведение на изкуството. Непалците използуват кукрите за всичко. С тях секат дърва, дялат греди, режат тютюн и правят клечки за зъби. Непалският войник също е въоръжен със здрав кукри. Ножове се продават въз всички сувенирни магазини и на всички пазари. Често по улиците ме спираха продавачи на ножове. Те носеха стоката си по джобовете или затъкната в пояса. Наборът им беше голям по качество, размер и цена. За реклама на хубавите ножове с тях пред очите на клиента издялкват стружка от някой евтин нож. Най-голям е асортиментът в специализираните магазинчета. Обикновено там има по няколко десетки вида кукри — от тенекиени имитации до еднометрови ножове за обезглавяване на телета с един удар при религиозни жертвоприношения. Тези тежки оръжия с фина изработка смущават с цените си даже богатите туристи.

Най-впечатляващото място в Катманду е централният площад. Там са се притиснали една до друга десетина индуистки пагоди. Това са храмове с два или повече покрива, разположени един над друг, като горните са по-малки. Широките им стрехи са подпрени с масивни греди, изпъстрени с дърворезби, най-често изобразяващи сцени от житието на бога, патрон на храма. Около пагодите се разхождат десетина годишни непалчета, които на учудващо добър английски език предлагат услугите си на туристите. За една рупия^[5] те като първокласни гидове обясняват дърворезбите и историята, показват други храмове и дават всякаква информация. Вечер по време на религиозни празници непалците палят много свещички и кандила до стените на пагодите и те изглеждат съвсем нереални на това мъждукащо, феерично осветление. Централно място на площада заема 4-метров барелеф на Шива.

Според индуистката религия всеки човек, семейство, село, град и държава трябва да имат бог покровител. Покровителят на Непал е Шива — богът творец и разрушител, един от трите основни богове на индуисткия пантеон. На барелефа той е изобразен с три чифта ръце, танцуващ върху жертвата си. На короната му има човешки черепи. С първата си дясна ръка пие димяща кръв от чаша череп. С първата си лява ръка прави заклинателен знак. С останалите си десни ръце държи смъртоносни хладни оръжия, а в левите му има човешка глава и ръка, току-що отрязани. Гърлото му е синьо и потвърждава неговото прозвище — Нилакантха (със синьо гърло). То е сменило цвета си, след като Шива изпил отровата на земята, за да избави човечеството от нея. Над главата му са нарисувани слънцето и луната — олицетворение на индуисткия космос.

До храмовете се издига 8-етажната сграда на стария кралски дворец. Срещу него е дворецът на живата богиня — Кумари дева. Това е момиченце, избирано от висшата браманска каста по 18 външни признака. Нея я обучават да се владее до съвършенство, защото, ако се изплаши на някоя церемония, ще дойдат големи беди. Народът и туристите могат да я видят само през определени дни. Когато се съберат няколко желаещи и оставят малко пари на съответно място, тя се показва през прозореца на своя дворец. Павел се опита да я заснеме, като извади фотоапарата си с бързи движения, но един от слугите го изпревари и пред обектива му застана красиво ветрило от паунови пера. Снимането на богинята може да донесе само нещастия. Веднъж в годината извеждат от двореца малката красавица с нарисувано на челото трето око. Това е нейният празник, 8-дневният Индраджатра в края на август. Тя обикаля пълните с възторжена тълпа улици, носена в разкошна носилка. Даже кралят й се покланя и моли за разрешение да управлява през следващата година. Момиченцето е богиня от неколкогодишна, докато й потече кръв от рана или от физиологията на идващата женственост.

Централният площад на Патан има същия характер като този на Катманду. В изработката на неговите храмове и дворци личи, че жителите му са били най-изкусните строители във Великата долина. Площадът навява спокойствие и тъга за бившето величие на Патан. Чувства се, че градът се е развил постепенно, без сътресения и корените му се губят далече във вековете.

Бахтапур се намира на 14 км от Катманду. Свързва ги единствената в Непал тролейбусна линия. Градът е разположен на хълм, гъсто застроен с тухлени къщи. Тези тухли са част от богатата земя на Бахтапур. С тях са покрити улиците и площадите, построени са къщите и са издигнати храмовете и дворците. Когато залязващото слънце погали града с лъчите си, тухлите му придават цвят на стара мед. Бахтапур има форма на триъгълник. Според една легенда това е, защото самият Вишну^[6] го е създал във форма на свещена раковина по времето, когато боговете са ходели по земята. За потвърждение на божествения му произход жителите на града, известни със своята набожност, построили много храмове и го нарекли Бахтапур — град на вярващите. Той е бил столица на Великата долина от XII в., докато кралят Якша Мала разделя през XV в. кралството между четирите си деца. Първородният му син остава в Бахтапур. Дъщеря му получила Патан, а малките му синове — Катманду и Банепа (малко градче в източния край на Великата долина). Този опит за запазване на мира и разбирателството завършва печално и става причина за съперничество и войни между близките кралства.

Бахтапур е достигнал най-голям разцвет по времето на краля Бупатиндра Мала. Той е построил дворец, гордеещ се със своите 99 двора, сега доста разрушен от земетресенията. Вратите и прозорците му са покрити с прекрасни резби. Сега добре е запазена стената с 55 прозореца. Златната врата на двореца, през която е трябвало да влезе богинята на кралството Телей Бахвана, се смята за едно от най-ценните произведения на Непалското изкуство. Срещу нея, на гранитна колона, е поставена позлатена статуя на краля. Той е във военни дрехи с пълно въоръжение, с тюркоазени пръстени на ръцете, загледан в построения от него дворец. Суетният владетел искал статуята му да остане неповторима и заповядал да отрежат ръцете на неварския Микеланджело. Хитрият скулптор разбрал това навреме и дълги години се правел, че довършва статуята. През време на царуването на Бупатиндра Мала е построен също най-високият храм в Непал — пагодата Ниатопола, издигаща петорния си покрив над площада Тоумади.

Старините в Бахтапур, както и повечето в Непал, са в доста окаяно състояние. Сега Великата долина е включена в списъка на ЮНЕСКО за първите 57 незаменими и е изключителна общочовешка стойност ценности. Днес охраняваното наследство там включва 7 групи сгради, разположени в различни райони на долината: комплексите на кралските дворци и храмове в Катманду, Патан и Бахтапур; комплексите от храмове в Сваямбоднат, Пашупатинат, Боднат ступа и Чангу Нараян. Седемте архитектурни ансамбъла се състоят общо от 132 сгради, които правителството на Непал има намерение да съхрани и реставрира в съответствие с неотдавна приетия генерален план. Разчита се много на помощ отвън с парични средства и специалисти.

Пашупатинат е най-големият индуистки храм в Непал. Славата му е известна далеч зад пределите на страната. Там редовно могат да се срещнат поклонници от далечни страни. Някои идват от Индия със специални автобуси, но има и скитащи индуисти — садху, които ходят пеша по няколко месеца, обикаляйки светите места. Цялата им собственост се състои от дрипави дрехи, малко котле и дървена тояга. По пътя те преживяват от подаяния. Около храмовете много от тях просят пари от бедните вярващи и от богатите туристи. За съжаление неиндуисти не се допускат в Пашупатинат. Това е обяснено на табелки до вратите, а за тези, които не разбират, под табелките стоят полицаи с еднометрови бамбукови палки. През главния вход се вижда само позлатеният свещен бик Нанди, обърнал сякаш нарочно задницата си към погледите на любопитните друговерци. Павел, най-запаленият ни фотограф, беше готов да приеме индуистката вяра само, за да влезе вътре с фотоапарата си. За негово съжаление трябваше да му обясним, че индуистката вяра, за разлика от повечето други, не може да се приеме. Индуист може само да се родиш. Като утешителна награда го заведохме на отсрещните хълмове, откъдето можеше да се снимат позлатените покриви на храма. Пашупатинат е построен до свещената р. Багмати. На нейния бряг, под стените на храма, има няколко каменни площадки. Това са местата за кремиране. Всяка каста си има площадка. Когато някой умре, близките му събират или купуват дърва, натрупват ги на съответната площадка, слагат отгоре умрелия и подпалват кладата. Тленните останки и въглените разпръскват във водите на реката. Рибките изяждат недоизгорялото, а костите се понасят от Багмати към р. Ганг и оттам към океана.

Имах щастието да наблюдавам празниците по случай рождения ден на Буда — 18 май. Това е двудневен национален празник. Непалците, независимо от вярата си, се обличат официално и се отправят към някой будистки храм. Този ден всичките култови места на будистите се окичват с разноцветни молитвени знаменца, представляващи парчета лек плат, върху който с дървени щампи са напечатани молитвени текстове. Флагчетата са нанизани на въженца и така получените гирлянди се окачват нависоко. Вятърът ги развява и всеки полъх отнася по една молитва към небето. Този ден посетих Сваямбоднат, комплекс от будистки и индуистки храмове, разположен на хълм в края на Катманду. Включих се в потока празнично облечени непалци, изкачващи се по централната стълба на хълма. На върха се учудих от многото храмове и чортени, около които се движеше пъстрата тълпа. Там наистина повярвах, че във Великата долина има 2500 религиозни постройки. Централно място на хълма заема голяма будистка ступа. Чортен или ступа буквално значи място за жертвоприношение или други религиозни обреди. При построяването им в тях се зазиждат останки от заслужили лами^[7] и свещени текстове. Всеки елемент на ступите има символично значение. Квадратната или правоъгълна основа символизира солидната земя. Полусферата над нея — водата. Върху нея има куб с четири чифта всевиждащи очи на Буда, гледащи в основните посоки на света. На ступата Сваямбоднат очите са от позлатена слонова кост. Будистите вярват, че погледът на тези очи ги следи отвисоко и вижда всичките им добри и лоши дела. Вместо нос между очите на Буда е нарисувана стилизирана санскритска единица, символизираща абсолютизма на Буда. Понякога на челото има нарисувана голяма точка. Тя символизира третото, вътрешното око на Буда, с което той вижда мислите на хората. Нагоре ступите продължават с пирамидална или коническа кула (символизираща огъня) с 13 стъпала. Стъпалата символизират пътя към светлината на Буда. Над кулата има елемент с форма на полумесец, символизиращ въздуха, а острието, завършващо ступата — етера, т.е. свещената светлина на Буда. Сваямбоднат и Боднат ступа са най-старите запазени ступи в Непал. Те са построени първоначално от великия цар на Индия — Ашок, покровител на будистите, живял през III в. пр.н.е.

На неколкостотин метра и „няколко века“ от старата част на Катманду се намира новият център. Там улиците са широки и асфалтирани. Сградите са построени в съвременен стил. Централната улица — Дурбар марг, водеща към новия кралски дворец, има съвсем модерен вид. На нея са разположени няколко съвременни хотела с пет звездички, представителства на авиокомпании, туристически агенции и други учреждения.

След Англо-непалската война (1814–1816 г.), през която англичаните не успели да присъединят Непал към индийските си колониални владения, а само отнели част от равнините му и наложили приемането на английски резидент в Катманду, премиер — министърът Янг Бахадур заграбил властта от ръцете на кралската династия. През 1856 г. този проанглийски настроен държавник издал законите на Рановете, според които мястото на министър — председателя станало наследствено и принадлежало на династията Рана. Кралете на Непал останали практически лишени от власт. След националната революция от 1950–1951 г. крал Трибхуван Бир Бикръм Шах възвърнал властта на своята династия и рязко изменил държавната политика към осъвременяване на живота. Той отворил границите за чужденци и Непал престанал да бъде Шангрила — затворена страна. Неговият син — крал Махендра, и внукът му, сегашният крал Бирендра, продължават тази политика, резултатите от която личат на всяка крачка.

Трите дни, с които разполагахме, се оказаха малко даже за бързо разглеждане на Катманду. Но Хималаите ни зовяха и трябваше да оставим столицата за известно време.