Асен Джаков
Хималаите — слънце и снегове (3)

Нивите — гигантски стъпала

След Суикет пътеката започва да се движи между терасирани по склоновете ниви. Удиви ме жизнеността на непалците, обработващи склонове с наклон, достигащ 40°. По тях селяните правят тераси, понякога широки само 1 метър, укрепени с каменни зидове. Някои от тези ниви са строени (защото там нивите наистина се строят) преди векове и постоянно са поддържани. През всеки мусон водата разбива някои зидове и отнася от почвата. След мусона непалците поправят зидовете и връщат почвата на мястото й, качвайки я по склоновете на гръб в кошове. Напояването е от реките по вади, често дълги няколко километра, които довеждат водата до най-горните ниви. Оттам тя тече от тераса на тераса, докато се загуби в най-долните ниви.

Природата не е глезила непалците, ако не се смятат най-високите планини, които им е подарила и които засега малко ги топлят и малко им пълнят стомасите. На книга гъстотата на населението там е около 100 човека на км², но на практика положението е много по-тежко, защото 33% от територията е планинска с височина над 5000 м и се посещава главно от туристи и алпинисти, 40 % е планинска — от 1000 до 5000 м, а равнините са само 4%. Въпреки тези трудности селското стопанство осигурява 80% от износа на страната, половината от суровините за промишлеността и 60% от националния доход. В него са заети 93% от населението на страната — един от най-високите проценти в света. Това са основните причини, накарали селяните да се покатерят по стръмните склонове високо в планината.

Непалците обработват миниатюрните си ниви на ръка или с дървено рало, теглено от дребни крави. Орането по тези места е сложно изкуство. На края на нивите, често дълги само десетина метра, за да започне обратната бразда, селянинът изтегля ралото напред, между кравите, и те, балансирайки на ръба на нивата, се обръщат. След като изоре едната нива, той разпряга кравите, сваля ралото на долната, после кравите една по една почти на гръб, запряга ги отново и оранта продължава. Така след всяка нивичка…

Основната храна на непалците е оризът. Те го отглеждат в по-ниските места с добри възможности за напояване. Терасите за него се ограждат с ивица натрупана земя, която задържа водата за заблатяване. За изтичането се правят специални каменни преливници. На доста места се прибират от ориз през влажния период и от пшеница или ръж през сухия по две, даже по три реколти. Оризът в Непал е с по-дълги зърна и след сваряване запазва снежно белия си цвят. Непалците са майстори на готвенето му. Най-често го поднасят варен или пържен, с ароматни подправки, гарниран с чили^[1], картофи и дал — непалски сос от леща и треви. Когато го ядете, трябва да го смесите с гарнитурата, за да не е много сух. Понякога готвят ориз с месо, пиле или го използват в по-сложни ястия. Във всички разновидности поднесеният в Непал ориз е много вкусен и толкова сипкав, че може да му се преброят зърната. Като се прибави към това и обичаят чинията с ориз да се допълва, докато гостът не каже „стига“, може да се предположи, че той е не само най-употребяваната, но и любимата храна на непалците.

Пшеницата и ръжта са култури, отглеждани в по-високите и по-сухите места. Целият труд по отглеждането им е ръчен, с примитивни инструменти. Жътвата се извършва с малки, почти прави сърпове. От нивите с беден урожай, където житото има различна височина, непалците събират класовете един по един. Навеждат се, ожънват една шепа класове и ги хвърлят в кошове, висящи на гърбовете им. След това допълнително жънат сламата за покриви и за добитъка. Вършеят по няколко начина. При класическия мъжете се нареждат в редица, вземат в ръцете си тънки снопове и ги удрят в каменни плочи, поставени пред тях. Жените събират зърната от утъпканата земя около плочите и ги веят, като ги подхвърлят срещу вятъра с плоски кошници, наподобяващи по форма големи тави. Когато класовете са отделени от стъблата, непалците вършеят, като ги удрят с дървени чукове или тояги. На местата, където минават асфалтови шосета, вършитбата се извършва по „съвременен“ начин. Ръкойките се нареждат на платното, минаващите автомобили газят класовете и хората смитат зърното в плътно оплетени кошове. Типичната непалска мелница е миниатюрна колиба с размери 2/2 м. Водното колело е на вертикална ос, свързана директно с горния воденичен камък. Конструкцията обикновено е изцяло дървена с изключение на лагерите, направени от парче желязо, влизащо в каменно легло. Воденичните камъни са с размер до 1 метър. Често в къщите се използват хромели — ръчни мелнички с по-малки размери. Те се въртят чрез дървена ръкохватка, сложена в отвор на горния камък. Обикновено се ползват както мелничките за кафе непосредствено преди употребата на готовия продукт. Те се обслужват от жени и деца. Полученото брашно е грубо и немного чисто, но вкусът на хляба от него задоволява дори изтънчените вкусове на чуждестранните туристи. В градовете и близките до тях села продават хляб, замесен от чисто брашно и печен в съвременни фурни. Той не отстъпва по вкус на българския, а някои типове, произвеждани по европейски технологии и опаковани в хартия, го превъзхождат по трайност. В останалите области хлябът се пече преди ядене. Най-популярният домашен хляб в Непал се нарича чапати. Прави се от замесено само с вода брашно, разточено на тънки като палачинки питки, изпечени върху печката и накрая хвърлени върху жарта да набъбнат. В някои области правят тибетски хляб. В него слагат малко набухватели и понякога го пържат. Друга популярна храна, приготвяна от зърнени култури, обикновено царевица, ечемик или ръж, е цампата. За нейното производство зърната предварително се изпичат и след това се смилат. Тя се употребява най-много от непалците при пътуване поради малкото тегло и бързото приготвяне. Цампата може да се яде направо, разбъркана с малко вода или чай, но класическият начин на употреба е сипването й във вряща вода с последователно бъркане на сместа до сгъстяване. Консумира се топла, самостоятелно или като гарнитура към други храни.

Картофите са сравнително нова култура за Непал, но вече играят важна роля в изхранването на населението, живеещо в планинските райони. Шерпите ги отглеждат на височина до 4300 м, около летните пасбища на яковете. На трапезата картофите се поднасят варени, печени, задушени с масло или в някои по-сложни супи и гозби. Непалците рядко белят картофите, но обикновено ги измиват добре преди употреба.

Фасулът се смята за деликатес. Засажданите сортове са с учудващо големи зърна за страна, в която повечето неща са дребни. Любимо мезе на непалците е леко сварен и после запържен в гореща мазнина с много подправки фасул. Зърната му стават хрупкави, а лютивината му го прави желано мезе на всяка трапеза.

Зърната на соята и царевицата също се срещат в менюто на непалците. Обикновено ги ядат, след като ги изпекат в широка тава, разбърквайки ги често.

Освен традиционните за Непал овощни дървета — бананите и мангото, все по-често се срещат ябълки, праскови и други класически за Европа видове. Край някои села се създават с помощта на чужди специалисти или обучени в чужбина непалци големи овощни градини, осигуряващи добър доход на предприемчивите им стопани.

Ние бързо отминахме оризовите ниви в ниското и още през първия ден навлязохме сред наедрели житни класове. След студените зимни дни в българските планини горещината ни мъчеше много. На практика разбрахме какво е южно слънце и повярвахме на географските карти, според които Непал и Египет са на еднаква географска ширина. Теглото на самарите, около 25 кг, и решението ни да се движим без носачи ни уморяваха бързо. Въпреки това радостта, че най-после ходим пеша по Хималаите, беше много голяма и бързо засенчи несгодите. Скоро свикнахме с тях дотолкова, че почивайки по дармасалите, подхващахме нашенски песни. Това много харесваше на непалците и те дълго спираха да ни гледат. По пътя се уверихме в голямата любов на местните хора към търговията. Често те са готови да сменят каквото и да е срещу нещо друго само заради пазарлъка. Това навярно се дължи на малкото магазини. Често затънтените села са отдалечени от тях на няколко дена път. Още в началото на нашия трек Симеон си купи ремък за носене на багаж през главата. Затова му беше необходим половинчасов пазарлък с трима носачи. Всички минаващи покрай нас спираха и любопитно наблюдаваха оживената търговия. След този напрегнат разговор няколко дена Симеон се оплакваше от болки в пръстите на ръцете. Наистина ремъкът му помагаше да си носи раницата, особено по нанагорнищата, но дълго след това той избягваше да говори непалски.

Първата вечер от пътешествието замръкнахме в Науданда (1400 м н.в.) — малко селце, разположено на остро било, по което минава пътеката. Къщите бяха наредени в два реда от страните й. Спретнати, шарени постройки с чисти каменни дворове. Пред някои от тях се вееха молитвени знамена на дълги бамбукови пръчки и показваха домовете на будистите, предимно тибетски бежанци. Повечето къщи са свързани с туризма. Те са магазини, хотели или ресторанти, а най-често и трите заедно. Познават се отдалече по навесите към улиците с изредени маси и пейки под тях. Отседнахме в първия хотел-ресторант, който беше и първата къща на селото. Чувствувахме се прекрасно, с повишено настроение. Говорехме си спокойно всякакви глупости с увереността, че на стотици километри наоколо няма човек, който да ни разбере.

Рано сутринта ни събудиха мелодичните песни на керванджийските хлопатари. Изгревът беше огрял нашата снежна мечта — върховете на Анапурна химал. Дълго ги съзерцавахме през прозорците на хотела. Умората от миналия ден беше отминала, но ние не бързахме да се натоварим с раниците. Спокойният живот на Непал ни беше заразил. Бавно изядохме закуската си — чапати с чай, наблюдавайки преминаващите край нас кервани и пътници. Тръгнахме към 9 часа и скоро стигнахме село Каре (1710 м н.в.). То е разположено на превала преди р. Моди кола. Тя носи буйните си води от циркус, към който природата е била особено щедра при раздаването на красотите. Наричат го Светилището на Анапурна.

Преди 2 години с Румен Воденичаров и Венелин Петров се изкачихме по долината на Моди кола. На места тя е толкова тясна, че пътеката трудно си намира място в нея и често е принудена ту да се изкачва нависоко, за да пресича странични била, ту да се спуска стръмно до притоците на реката. Вървейки нагоре, за 5 дена стигнахме до Светилището. На входа му, застанали като ледени стражи от страните на пътеката, се криеха в небето Мачапучаре и Хиунчули. Последната точка на цивилизацията по тази пътека е бамбукова колиба с гръмкото име „Хималая хотел“. Тя е на височина почти 3000 м. Над нея, скрила голяма част от небето, се издига почти двукилометровата отвесна стена на Мачапучаре. След еднодневен преход навлязохме в самото светилище на Анапурна. Там тясната долина изведнъж се разширява и пред нас се откри огромен циркус, заобиколен от десетина върха, по-високи от 6000 м. За обиколката му е нужно много време и добра техническа подготовка, но сякаш нарочно в средата му се издига връх Тент пик (палатката), висок 5500 м. Той изглежда нищожен между съседните гиганти, но предлага прекрасен изглед към целия циркус с огромните му ледопади, изтичащи като ледени реки в основните ледници на Светилището — южно и източно анапурненските. Те от своя страна дават вода на Моди кола, изтичаща от челните им морени.

Тогава прекарахме 6 дни в Светилището. Гостувахме в базовия лагер на полската експедиция на „Клуб Високогурски“ от Закопане. Тя изкачваше Анапурна по централното ребро на южната му стена, надвесила се 3 км над лагера с наклон около 70°. Когато я гледахме, ни се струваше, че ако падне, ще ни захлупи с половината циркус. Анапурна (богиня на изобилието) е един от „ниските“ осем хилядници. Със своите 8091 м той е десети по височина връх в света. Известен е като първия осем хилядник, на който е стъпил човешки крак. На 3 юни 1950 г. французите Морис Ерцог и Луи Лашенал го покоряват и с това откриват нова епоха в алпинизма — на осем хилядните върхове. Затова двамата смелчаци платили много скъпо — първият загубил пръстите на ръцете и на краката си, а вторият — на краката си. Двадесет години по-късно, на 27 май 1970 г., Дъгъл Хейстън и Дон Уилсън от английската експедиция, ръководена от Крие Бонингтън, изкачиха Анапурна по южната му стена. С това започна нов период в изкачването на осем хилядниците — по техните трудни стени. Поляците успяха да изкачат върха на 21 май 1981 г. Мачей Бербека и Богуслав Пробулски преминаха стената по нов маршрут, без помощта на шерпи и без кислородни апарати. Ние, със скромните си възможности, се задоволихме с Тент пик и успяхме да снимаме върховете, обграждащи Светилището: Хиунчули (6441 м), един от най-трудните трекинг-върхове в Непал, Анапурна-юг, или Моди пик (7219 м), Зъбът (7647 м) с красива черна глава, приличаща на кучешки зъб, Главната Анапурна с рижавата си южна стена, смятана дълго за непреодолима, Черната скала (7485 м), Ледниковото кубе (7193 м), Набраздения връх (6390 м), Гангапурна (7455 м), Анапурна III (7555 м) и небезизвестния Мачапучаре.

При сегашната си експедиция нямахме време да посетим Светилището на Анапурна. Пресякохме Моди кола ниско под него, при село Биретанти (1040 м н.в.), и поехме двудневното изкачване към превала Горе пани (конска вода), висок 2830 м. Спахме и се хранихме в крайпътните хотел-ресторантчета, които се срещат във всяка махала и носят гръмките имена на околни върхове. Често те са стари къщи, преустроени за новото си предназначение. Повечето от тях са двуетажни постройки от дялан камък, споен с глина. Покривите в тази част на Непал са от тънки каменни плочи, захванати за гредите с дървени клинове или гвоздеи. Прозорците са малки, без стъкла, с плътни капаци, които се затварят за спиране на вятъра. По-заможните стопани измазват къщите си с бяла или кафява глина, а понякога правят комбинации от двете. Още се срещат къщи с кръгла или овална форма. Някога те са били много разпространени в областите на Непал, заселени от гуркски племена. Това е било по времето, когато злите духове са се заселвали в ъглите на къщите и хората трудно са ги гонели оттам. Като спасение решили да строят кръгли къщи. В тях нямало ъгли и злите духове срещали големи квартирни затруднения. Сега е намерено по-просто решение. Оказало се, че духовете не се заселват в къщите на хора, които слабо вярват в тях. И правоъгълните къщи отново дошли на мода.

В хотел-ресторантите долният етаж е отделен за столова и кухня. Обикновено отпред има тераса, покрита с калдъръм. На нея и в столовата има дървени маси и пейки. Спалните помещения са на горния етаж. За спане се предлагат одри, застлани с рогозки. Туристите спят в спалите си чували върху неопренови дюшеци, ако си носят такива. Непалците получават по едно скъсано чердже и спят в отделна стая или в столовата, понякога на пода. Не се дава никаква гаранция, че няма хапещи буболечки, по-скоро се гарантира обратното.

В най-отдалечените от цивилизацията махали хотелите стават все по-мизерни, докато се стигне до последните „заведения“, разположени високо над населяваните области. Те са построени от предприемчиви непалци, които отиват там само през туристическите сезони. По пътя към Светилището на Анапурна това са бараки, направени от бамбукови рогозки. Технологията на строеж е много проста и бърза. Бамбукът, най-достъпният строителен материал в тези места, се нацепва, докато е пресен, и се накисва във вода. От получените ленти се плетат рогозки. За стените те са по-рехави, а за тавана — по-плътни, за да не пускат много дъжд. В земята се забиват няколко здрави кола. На тях се прави скеле, за което се връзват рогозките. Прозорци няма, но това се компенсира от стените, пропускащи достатъчно светлина и въздух. Вратата също е от рогозка, която денем се замята нагоре. Постройката е висока в средата около 2 метра. По края се снижава. Размерите са към 5/8 м. Подът е от утъпкана пръст или е покрит с плочи. Има две стаи, разделени с рогозка. Едната служи за ресторант, другата за хотел. Покрай стените на първата има пейки, но е по-добре да седнете като непалците на пода — там димът е по-малко, а разговорите — по-интересни. За огнище в средата на помещението е издълбана дупка, оградена с камъни. Около нея са постлани рогозки за гостите. Всичкият дим от огнището остава вътре и поддържа въздуха топъл и сух. Когато духа вятър, димът излиза през стените. В хотела става по-студено, но видимостта се повишава. Хотелиерът (той едновременно изпълнява и длъжността главен готвач) седи по турски до огнището. Основното му задължение е постоянно да раздухва огъня. По-заможните използват духала. Готвачът може да изпълни цялото меню, без да става от мястото си. Продуктите и няколкото съда са върху полиците зад него, на разстояние една ръка. Само някой трябва да му носи вода от чешмата, представляваща маркуч, прекаран от извора и закачен до вратата. Непалците спят в кухнята, на пода около огъня. Другата стая е по-комфортна и по-студена. Тя е предназначена за туристите. Леглата са от бамбукови пръчки, наредени на пода и постлани с рогозки. Удобствата не са големи, но когато нощем завали дъжд или сняг, бамбуковите хотели показват явните си предимства пред тясната алпийска палатка.