Асен Джаков
Хималаите — слънце и снегове (10)

В земята на Раите

Труднодостъпните долини на север от Тумлингтар (937 м н.в.) са населени от народността раи, известни също под името киранти. Дошли са в Източен Непал преди 2000 г. Тогава са населили ниските и плодородни области, но преди няколко века постепенно били изтласкани от гуркските племена нагоре в планините. Сега отделните клонове на този народ говорят на 15 диалекта, понякога толкова различни, че за общуване използват непалски език. Много отдавна раите са имали собствена писменост, но сега едва ли някой чете и пише на нея. Обучението в училището им се води на непалски. Те са предимно земеделци и доскоро са водели затворено стоково стопанство. При тях са чести браковете между роднини, което довело до допълнителното изоставане на този народ.

Предупредиха ни, че селата на раите са много бедни и в малко от тях може да се намери храна. Затова още в Тумлингтар купихме доста от всички храни, които намерихме в няколкото магазинчета около летището. За съжаление там имаше само бисквити, захар и чиура — разварен, счукан и след това изсушен ориз. Оказа се, че е много удобна за пътешественици храна. Може да се яде суха или с чай, а при нужда се сварява само за няколко минути.

От Тумлингтар до областта Соло Кхумбу има два пътя. Първоначално искахме да стигнем дотам по северния, минаващ през високите Хималаи и край базовия лагер на Макалу. Той пресича четири превала, високи от 4200 до 6100 м. Многото сняг, навалял по височините, и горчивият опит от преминаването на Торунг ла ни накараха да се откажем от този вариант. Вторият път за Соло Кхумбу, по който тръгнахме рано сутринта, минава по-ниско, през населените области. Той е по-лек и по-безинтересен. Само в ясните утрини от някои по-високи места виждахме заснежените върхове на високите Хималаи.

В утринния хлад вървяхме 2 часа край пълноводната Арун. На български това име означава сутрешна заря и напълно съответстваше на прекрасното начало на деня. Щастието ни се усмихна още в началото на трекинга. Един час след тръгването успяхме да снимаме Макалу и заобикалящите го върхове. През една долина видяхме на изток друг голям масив. Павел твърдеше, че това е Кангчендзьонга, но никой не можа да потвърди или отрече предположението му. Маранята и насрещното осветление не ни позволиха да направим добри снимки, а шерпите, с които по-късно разговаряхме за това, бяха на различни мнения.

В този участък течението на Арун е сравнително спокойно и за преминаване на реката се използват сковани от дъски лодки. В пътеводителя тези жалки черупки се наричат фериботи, макар че единственото желязо в тях са гвоздеите. Цената за превозване беше половин рупия, но за чужденци не можеше да се свали под една. Явно лодкарите знаеха, че течението е много силно дори за опитни плувци, а температурата на водата ще накара и най-стиснатите да прекратят пазарлъка. Изчакахме, докато лодката докара от другия бряг няколко жени, пренасящи дъски. След това двамата лодкари изгребаха от коритото внушително количество вода с бамбукови черпаци. Плахо се натоварихме на дългата плоскодънна лодка. Течението беше неприятно бързо, а устойчивостта на плавателния съд явно беше под всякаква критика. Подобрихме я леко, като поставихме самарите си ниско на дъното.

— Я да си събуем обувките — предложи Павел, — ще успеем по-лесно да изплуваме, ако се обърне лодката.

— Къде ще ги развързваме, пък после да ги връзваме. Я да караме така — предложих по-мързелив вариант, който се прие неочаквано лесно.

Чак на другия бряг си признах:

— Абе знаете ли, че аз не знам да плувам и ми беше все едно дали ще се удавя бос, или обут.

Лодкарите, предният от които беше въоръжен с триметров прът, а задният — с гребло, отначало подкараха лодката доста нагоре срещу течението, близо до брега. След това с остър завой я засилиха напряко на реката, която ни отнесе, и достигнахме другия бряг срещу мястото на отплуването. Разплатихме се и попитахме за пътя. Оказа се, че той се раздвоява преди реката. По другия бряг беше доста заобиколен, а по нашия имаше малко изкачване. Избрахме втория, като най-силен довод затова беше липсата на повторно пресичане на реката. По-късно се разкаяхме за това решение, защото се оказа, че малкото изкачване за непалците е половин ден. Надвечер слязохме отново до Арун, няколко часа по-нагоре от „ферибота“, мерено по пътеката край брега.

Замръкнахме в лагера на строители на мост през Арун. Строежът се ръководеше лично от кмета на тамошната община Тара Чапагай. Той ни прие като гости и ни предложи пищна непалска вечеря. Ядохме в беседка пред лагера му. Пихме и ядохме ракши и чиура и пъстърва в лют сос. Обясниха ни, че околните реки са пълни с риба, но е забранена за лов. Затова я купували от бракониерите, често ползващи взрив. Предложихме на домакина луканка и пастърма, но се оказа, че той е от кастата на брамините и религията му забранява да яде свинско и говеждо месо. Разреши ни да извадим на масата само фъстъци и шоколад. След аперитива ни поднесоха прясно заклан петел, нарязан заедно с костите на малки парченца и силно препържен. Завършихме с традиционния ориз. За да сме в тон с гостоприемните стопани, ядохме като тях с ръце. Тогава разбрах защо непалците винаги си мият ръцете след ядене, докато преди това не всички го правят. След вечеря имахме музикална програма. Пяха ни непалски песни под акомпанимента на два мадала — вид барабани, използвани в Индия и Непал. Ние отговорихме на молбата им да изпеем нещо българско и песните за Пирин и Мальовица заглушиха шума на Арун.

На другия ден Тара Чапагай ни показа строежа. Щеше да стане 120 метра дълъг, висящ на четири стоманени въжета мост. Против люлеене имаше предвидени странични обтяжки. Материалите за него се пренасяха на гръб. Конструкцията беше съобразена с това и всички детайли бяха по-леки от 50 кг — максималната норма за един носач. Изключение правеха само въжетата. При носене тях ги развиваха. Носачите се нареждаха до въжето, вдигаха го на рамене и тръгваха по пътеката като жива стоножка с огромни размери. С тъга се сбогувахме с гостоприемните стопани и поехме дългия си път. На Недялко му подариха за спомен един мадал. Хубаво изработен музикален инструмент, но за съжаление, особено на Недялко, тежащ 2 кг.

Следващите пет дена се движихме между нивите на раите. Често вечеряхме традиционната им вечеря — печена царевица или соя. Край пътеката растеше много бамбук от най-едрия сорт. Достигаше височина повече от 10 метра. Това е доста ценено в Непал дърво, защото от него могат да се направят най-различни съоръжения и съдове. Често се срещат бамбукови стълби, покриви с бамбукови греди, скелета, наподобяващи асми, подпрени на къщите и окичени с бобени шушулки. От разцепени на две бамбукови стъбла, издигнати над земята на чаталести колове, са направени водопроводите. Водата тече по неколкостотин метра, преливайки се от един улей в друг. По всяка вероятност това приложение на бамбука скоро ще отпадне след навлизането на пластмасовите маркучи в тази област. Бамбукът се използва и за направата на различни съдове, като се почне от еднометрови тръби за носене на вода и се стигне до малки цилиндърчета за държане на подправки. Едно от най-незаменимите приложения на това растение е постройката на мостове. Доста пъти преминавахме реки по такива крехки съоръжения, понякога достигащи дължина 15 м. От двете страни на реката се затискат с камъни по 5–6 бамбукови стъбла от дебелите им краища. Над средата на реката тънките им краища се връзват с лико. Отстрани имат перила от едно стъбло. При преминаване по тях те скърцат и заплашително се люлеят над пенливата вода. Лазехме един след друг върху завързаните бамбуци, радвайки се на шегите на стоящите на твърдата земя. Те коментираха възможностите преминаващият по моста да компенсира липсата на баня в съседните села. В най-неизгодно положение беше Недялко. След него винаги преминавахме мостовете спокойно. На едно особено нестабилно мостче Павел значително намали шансовете му да се окъпе, като му пренесе раницата до другия бряг за един шоколад.

След мостовете обикновено следваха огромни изкачвания. Едно от тях минава през село Бунг, държащо своеобразен рекорд в областта. Разликата във височините между най-ниската и най-високата му къща е 1000 метра. Около 3 часа обикаляхме между бедните му къщурки със сламени покриви.

Следващият ден беше Първи май. Започнахме с празнична закуска. За нея Павел извади малко цампа от тайните си запаси. Сготви я като за празник — със захар и шоколад. След това манифестирахме по едно тричасово изкачване, толкова стръмно, че ако нямаше пътека, трябваше да се катерим с клинове и въже. Спахме малко преди превала, до който стигнахме рано на следващата сутрин, и от него навлязохме в областта Соло Кхумбу. По тези превали, високи 3000–4000 м, горите са обрасли с мъхове и лишеи. Те растат през мусона, когато облаците постоянно стоят на тази височина и голямата влажност ги подхранва. Пълни са и с различни насекоми, най-опасни от които са пиявиците. Щом въздухът стане влажен, те се активизират. Изчакват, когато хората или животните минават под тях, и се пускат от дърветата. Ухапването им е неприятно поради многото кръв, която изсмукват, и опасно поради възможността от инфекция. От тях предпазват по-дебело облекло, извънредно неприятно в горещо и влажно време, или чадър. За щастие нас ни хапаха само няколко пъти. Ние се отървавахме от тях по старите непалски начини: чрез посипване със сол или чрез изгаряне с цигара. Вярно, че след това оставаше кръвотечаща рана, но това предпазваше от зарази.

Дворцовият площад на Патан

Пашу патинат

Пагодата Ниатапола

Много търговци показват стоката си направо на тротоара

Сваямбоднат

Магазин за бижута

Централната баня на Катманду

Оран

Непалско дете

Дхаулагири

Анапурна I

Южната стена на Анапурна I

Мачапучаре при залез

Такалското селище Марфа

Главната улица на Марфа

Бивак на 5200 м — преди превала Торунг ла

Анапурна II

Тосе базар

Манастирът край село Сеге

Джунбеси — столицата на Соло

Превалът Ламджура

Манастирът Таксинду

Ама Даблам

Гомпата на манастира Тянгбоче

Еверест и Лхоце, гледани от манастира Тянгбоче

Ама Даблам от север

На високите превали будистите строят чортени

Якове — незаменимите помощници на шерпите

Кантега

Преминаване на ледника Нгозумпа

Западното ребро на Еверест

Лхоце

Половин ден след преминаването на превала излязохме на пътеката от Катманду за Намче базар. Румен и аз бяхме минавали през 1981 г. два пъти по нея и вече се чувствувахме на „свой терен“. Бяхме навлезли в богата и позната област, в която много хора знаеха английски, а хотели и ресторанти се срещаха доста често и бяха пълни с храна.