Асен Джаков
Хималаите — слънце и снегове (15)

Обратно по пътеката на хилядите крака

От Соло Кхумбу за Катманду води една от най-оживените пътеки на Непал. По нея минават много експедиции със стотици носачи, много трекери, насочили се към подножието на Еверест, и доста местни жители. Затова тя е получила името Пътеката на хилядите крака. По нея ние преминахме четири превала от 2500 до 3500 м. В долините между превалите има тропическа растителност и селата са населени от раи. По билата растителността е високопланинска, а жителите са шерпи. Наложи ни се четири пъти да се спускаме до бананови градини и да се изкачваме до места, където прехвърчаше сняг.

След първия превал слязохме в село Джунбеси (2675 м н.в.) — главното селище на областта Соло. Отседнахме в хотел, стопаните на който бяха заминали за няколко дни. Цялата работа вършеха дъщерите им — на 10 и на 12 години. Те посрещаха гостите, чистеха, готвеха и правеха сметката. Изпълняваха цялото меню, съставено от десетина ястия. Голямото момиченце командуваше и вършеше по-отговорната работа, а малкото му помагаше и прислужваше на гостите. Вършеха всичко с голяма рутина и личеше, че не им е за първи път. На прощаване им подарихме последните си два шоколада. Тайно сравнявахме с тях нашите деца, които трудно си правят сами закуска, а камо ли да им оставим цял хотел с ресторант…

От Джунбеси към Катманду пътеката е доста разбита и има малко места за почивка. Затова носачите в този край на Непал носят Т-образни бастуни за подпиране на багажа при кратки почивки на крак. През 1981 г., когато отивахме за първи път към Соло Кхумбу по тази пътека, бяхме наели един носач. Нарекохме го Борето, по първата буква на неразбираемото му име. Беше професионален носач с голям стаж. Познаваше добре всички пътеки в района, с местата за спане и магазините. Беше облечен в сако с елегантна кройка, но с много дупки и кръпки. Панталонът му с доста фантазия можеше да мине за бял. Той беше с широки крачоли, които според температурата можеха да се навият на ниво туристическо голфче или къс панталон. Ходеше бос, но се оказа, че има кецове, които обуваше пред големите села и преминаваше през тях с достойнство на богат представител на народа лумбу. Носеше обемист кош за багаж, закрепен освен с традиционния широк ремък през челото и с два тънки за раменете. С тяхна помощ Борето пазеше много добре равновесие в трудните участъци на пътя. В коша носеше личната си екипировка: принадлежности за спане — две черджета, за постилане и за завиване, толкова „нови“ и „чисти“, че никоя българска домакиня не би ги използвала даже като изтривалки за крака; малко храна; кухненски прибори — котле, чиния и канче от алуминий и традиционния кукри, тежащ поне килограм. Борето използваше рядко вода, предимно за пиене. През цялото ни съвместно пътуване го видях само веднъж да си мие краката — когато се наложи да прегазим една река. Носеше 30 килограма от нашия багаж, но това не разваляше настроението му и не прогонваше усмивката му. Борето ни помагаше да опъваме палатката, носеше ни вода, пазаруваше храна и вършеше куп дребни поръчки. Всичко това правеше за 2 долара на ден и понякога малко храна, която му давахме за бакшиш.

Веднъж, влачейки се в горещината нагоре, неволно завидях на Борето. Достигайки поредното място за почивка, го заварих да играе на гоненица с десетина девойки, като при това беше забравил да свали багажа си! Обичах да гледам как Борето си свива цигари. Вадеше от коша си полусухо листо и бавно го свиваше на фунийка. Пълнеше я с рязан сух тютюн, който вадеше направо от джоба си. После подгъваше горните краища на фунийката, за да не изпадне тютюнът, и запалваше примитивната си цигара. Понякога сменях от моите „Арда“ филтър за неговите самоделки. Те имаха лют дим, но ароматът им беше приятен.

Из горите на тези места често се срещат стада маймуни. Те пресичат пътеките и при приближаването на хора не се хвърлят в панически бяг, а се оттеглят в гората със скокове, любопитно наблюдавайки нарушителите на спокойствието им. Нощем маймуните не се отказват да потършуват в багажа на невнимателните туристи, оставили го извън палатките. Една нощ на Румен му се наложи да ги гони из гората, докато оставят пластмасовата ни туба за вода. Друга интересна среща е с местната кукувица. При всяко следващо кукане тя повишава тона и накрая изглежда, че всеки момент може да си пръсне гърдите от напъване. Щастие е, че в Непал, макар и южна страна, едрите хищници и опасните за хората отровни насекоми и змии са голяма рядкост. Това позволява на туристите да спят в обикновени палатки и да се наслаждават отблизо на природата, на красивите залези и изгреви, огласяни от музикалния хор на южните птици.

Превалът Деорали (2705 м н.в.) е границата на страната на шерпите. На него има повече от хиляда молитвени плочи, наредени в няколко дълги редици. Спахме на 1 час път от превала в мандра, носеща име „Фабрика за сирене Тодунг“. Това е една от най-големите мандри в Непал, произвеждаща годишно по 20 000 пити сирене тип грюер. Построена е с швейцарска помощ и работи по технология и със закваска на „Грюер“. В Непал има десетина такива мандри, използващи мляко от якове и крави, някои от които също са докарани от Швейцария и се отглеждат по тамошен начин.

Закусили до насита с хубаво сирене, започнахме последното си голямо спускане към селището Тосе базар (1740 м н.в.). Това е богато село със стабилни двуетажни къщи. Улиците и дворовете му са застлани с плочници. Голямото му училище събира всеки ден децата от околните села и махали. Историята на Тосе е стара. В миналите векове там е бил един от основните арсенали на непалските крале. В околните селища са се правели дървени въглища и се е добивало желязо, а в Тосе от него са ковали ножове и други оръжия за непалската армия. Сега занаятите са западнали. Останали са само търговията, славата и ново развиващият се туристически бизнес.

От Тосе за няколко часа, минавайки през малки села, пътеката стига до Джири — центъра на областта. Преди 25 години е разработен швейцарски проект за развитието на тази област. Започнал е с построяването на летище, краварници и мандри из околността. Сега се завършва шосе от Ломосанго до Джири. Там заварихме голямо строителство за такова малко селище. Едновременно се строяха към 20 солидни сгради. Някои от тях щяха да станат административни учреждения, а една по-голяма — търговско училище.

За наше съжаление все още нямаше автомобилни съобщения с Джири и ни се наложи да изминем още 22 км до село Майне похари, докъдето идваха джипове и камиони. Там се натоварихме на чартърен автобус на малка датска експедиция, връщаща се от връх Барунце след сполучливо изкачване. Автобусът беше почти празен, поне по непалските представи. След като пресякохме две големи била, започнахме спускане към река Сун коси. Тя се губеше в дъното на огромна пропаст. На завоите шосето така надвисваше над нея, че пътниците неволно затваряха очи и изтръпваха при мисълта, че при най-малката грешка на шофьора колата ще спре чак в реката.

Пресякохме Сун коси по нов железен мост, построен малко под Ломосанго. Някога Пътеката на хилядите крака е преминавала през това градче, пресичайки реката по дълъг мост. От него произлиза името Ломосанго, означаващо в превод дълъг мост. Градът е разположен на Арнико раджмарк — шосето за Тибет. До Ломосанго е една от големите водни електростанции на страната. Тя използва само част от водите на Сун коси, отклонени по един канал малко встрани. Оттам за 3 часа автобусът ни закара до Катманду.

По време на втория си трекинг изминахме повече от 400 км пеша за 24 дни. Изкачихме два върха — Кала патар — 5545 м, и Гокьо — 5318 м. Преминахме превала Лобуче, висок 5700 м, но най-голямото постижение на експедицията беше това, че за 2 месеца въпреки трудностите не само че не се скарахме, но дори не си повишихме тон.