Асен Джаков
Хималаите — слънце и снегове (11)

Страната на шерпите — Соло Кхумбу

Едно малко непалско племе донесе на страната си световна слава. Това са шерпите — известни на всички алпинисти и изтоковеди. Макар и малоброен народ, наброяващ около 20 000 души, те имат собствен език и самостоятелен етнически облик. Името шерпа се превежда като човек от изток (на шерпски шар — изток, па — човек). Те са дошли в Непал преди 4 века от югоизточната тибетска провинция Салмо Ганг, преминавайки през превала Нангпа ла, висок 5716 м. Заселили са се във високите и негостоприемни части на долините около Еверест, които дотогава са били безлюдни. Езикът им е близък до тибетския, а за писане използват неговата писменост. Отначало те са живели като номади, прехранващи се от сезонни зеленчуци, скотовъдство (предимно отглеждане на якове) и търговия. Предполага се, че първоначално те са идвали в Непал само през зимата, а за лятото са връщали стадата си в Тибет. Шерпите започнали да водят заседнал живот след появата на картофите по техните земи и откриването на техниката за съхраняването им. Сега също имат склонност към чергарство — лятно време изкарват стадата си във високите пасбища, където имат малки летни колиби, построени като миниатюрни копия на зимните им къщи. За първи път се чува за шерпите след английската разузнавателна експедиция на Еверест през 1921 г. Тя е проучвала подстъпите към върха от север, като е стигнала дотам през Индия, Сиким и Тибет. По пътя си англичаните минали през Дарджилинг, където живеят доста шерпи. Експедицията наела някои от тях. Те се харесват на англичаните и оттогава стават постоянни спътници на алпинистите, помагащи им в почти всички хималайски изкачвания. Физическата издръжливост и височинната поносимост правят шерпите незаменими за тази цел. Това се обяснява лесно — техните летни селища са разположени на височина до 4500 м, а пасбищата на яковете им достигат 5000 м! На човек от равнината са необходими 5 до 10 дена за аклиматизация, преди да може да се изкачи до тази височина. Втори път славата на това малко племе обиколи света през 1953 г., след като неговият син Тен-зинг Норгей заедно с новозеландеца Едмънд Хилари за първи път изкачиха връх Еверест.

Сега шерпи живеят в Катманду, Дарджилинг, областите Лантанг, Хелан (разположени на север от Катманду) и най-много в Соло Кхумбу. Кхумбу е област, разположена югозападно от Еверест, в горната част на басейна на р. Дуд коси. Соло е област, разположена южно от Кхумбу. Понякога шерпите, живеещи там, се наричат народност соло. Те се занимават повече със земеделие и водят по-отседнал живот. Шерпите се отличават с тих и спокоен характер. Тези дребни планинци са свикнали да приемат околния свят такъв, какъвто е, без да се учудват на нищо. От тях никога няма да чуете груба дума или караница. Животът на децата им е тежък. Те започват да работят още от малки, но не знаят какво е наказание, скандал и бой.

Шерпите са от сектата Нигмапа от тибетския будизъм, който се е отделил от един основен клон на будизма — Ма-хаяна (широк път). Те се молят не само за хората, но и за животните, защото смятат, че в тях са се преродили души на хора. Шерпите никога не убиват животните и много рядко ги малтретират. За клане на добитъка обикновено викат хора от други племена. В краен случай подгонват животното към някоя пропаст, за да падне и да умре, без да е убито от човешка ръка.

Думата шерпа сега е добила двойно значение: като човек от племето шерпи и като помощник на експедициите и трекинг — групите. Там те изпълняват функциите на височинни носачи, водачи, готвачи, куриери и сердари (ръководители на шерпите помощници). Двете значения на думата не се покриват, защото във втората група се включват все повече хора от други племена. Първият от тях, непринадлежащ към племето шерпи, който се изкачи на Еверест, е Самбу Таманг, покорил върха през 1973 г. с италианска експедиция.

Шерпите имат вродено влечение към пътешествия. От много време те са се прехранвали от търговия между Тибет и източните области на Непал, пренасяйки стоки през високите хималайски превали с керваните си от якове. Сега те използват най-малкия повод, за да отидат до съседното село, близкото градче, Катманду и даже по-далече. Много от тях са били в Тибет, Индия или Сиким, а се срещат такива, които познават Европа и Америка. Голяма е възприемчивостта на шерпите към чужди езици. Почти всички знаят тибетски и непалски. Много от тях, особено сред по-младите, владеят английски. По време на работата си в една експедиция — около 3 месеца — шерпите усвояват малко от езика на алпинистите. В Соло Кхумбу може да намерите събеседници на френски, немски, японски, полски и даже български…

Основен поминък на шерпите все още си остава животновъдството. Отглеждат овце, кози и едър рогат добитък: якове, дзо (кръстоска между як и крава) и много други вторични кръстоски, получени от тях. Най-уважавани са яковете и наковете (женските якове). Те се използват за транспорт и оран, за мляко, масло и месо. Особено търсено е маслото. Основни потребители са манастирите, където го горят в кандилниците. Голямо количество от него отива за популярния тибетски чай. Ценни са също рогата и опашките, които се продават навсякъде на Соло Кхумбу като сувенири, напомнящи за страната на шерпите. От земеделските култури най-важни са картофите. Нивите, засадени с тях, се познават отдалече по ликото или въженцата, опънати на колове над тях. Това се прави за защита на посевите от многобройните гарги, живеещи около селата. Шерпите отглеждат също пшеница, ръж и в по-малки количества царевица, фасул и соя. Последните три се смятат за деликатеси. В последно време голяма част от шерпите се прехранват от експедициите и трекерите като водачи, носачи, търговци и специалисти по най-различни услуги. Туристите са добре дошли във всяка шерпска къща, където срещу малко пари могат да намерят подслон, да се нахранят и да утолят жаждата си. Ако шерпската кухня не им харесва, те трябва да сдържат глада си до най-близкия ресторант. За щастие по централните пътеки на Соло Кхумбу те са доста много и предлагат храна, по-близка до вкуса на европейците.

Първото село в Соло Кхумбу, през което минахме, беше Пангум (3050 м н.в.). То е малко и е разположено настрани от главната пътека. Известно е с хартиената си фабрика, в която от специално дърво със здрава, подобна на кожа кора, произвеждат известната ръчно направена хартия — папие маше. Тя се използва предимно за писане на религиозни текстове и рисуване на танки (религиозни картини). От Пангум започнахме спускане към село Сурке, разположено близо до Дуд коси, или на български Млечната река. Заслужила си е това име от водите, носещи размити минерали и имащи млечен цвят. По-късно се убедих, че това е характерно за всички реки, водещи началото си от ледници. Скоро излязохме на новопостроена широка пътека. Оказа се, че тя е дело на новозеландския комитет за подпомагане на шерпите, основан от сър Едмънд Хилари — първо покорителя на Еверест. Освен пътно строителство в програмата на този комитет влиза построяването на летища, болници и училища. До нашето посещение бяха построени 2 летища, 17 училища и няколко болници.

В Сурке (2340 м н.в.) трябваше да се отбием при нашия познат от 1981 г. Пурба Китар. Тогава бяхме спали една нощ в неговия хотел. През сегашното си пътуване го срещнахме да изкачва Торунг ла с група германци. Оплака ни се, че вече е стар за експедиции и се е преквалифицирал в сердар на трекинг-групи. Когато разбра, че ще ходим към подножието на Еверест, ни помоли да се обадим на жена му, останала в Сурке да поддържа хотела. Малко преди селото аз изостанах и за да настигна приятелите си, минах по пряк път до хотела. Стигнах там пръв и влязох вътре. Запознах се с брата на Пурба Китар, често минаващ оттам, за да помогне с каквото може. Заварих го да пие чай с приятелите си, насядали край огнището. Поканиха ме и мене, но ме предупредиха, че централното място до огъня е за главата на семейството и не е прието да се сяда там не само когато стопанинът отсъства, но даже и след смъртта му. Всички внимателно изслушаха разказа ми за срещата с Пурба Китар и дълго ме разпитваха за него. Почерпиха ме чай и докато го пиех, можах да се огледам наоколо. За две години обстановката се беше изменила. До огнището имаше модерно ковашко духало. Стопанката от време на време завърташе дръжката му и раздухваше огъня. Лъскавите медни и неръждаеми съдове на полиците край стената се бяха увеличили. Тези съдове са гордостта на шерпските къщи. По броя и по размерите им може да се съди за заможността на семейството. Понякога те стават толкова много, че никога не се използват всичките. Това не пречи да са постоянно лъснати и добре подредени на видно място. Над огнището бяха закачени да висят на пушека тънки парчета месо от як. Това е използваният от шерпите начин за консервиране на месо. Похапнах леко и се приготвих да хвърля трохите в огъня. Шерпите енергично ме спряха.

— Никога не хвърляйте боклуци, особено остатъци от храна, в огъня на шерпското огнище — започна да ме поучава най-старият от тях, — най-голям грях е да се хвърли там месо. Това ще разгневи боговете на планината! А когато те се разгневят, стават големи нещастия. Винаги, когато горе загиват едновременно няколко души от лавина или когато вятърът ги издуха в пропастта, значи боговете на планината са се разгневили и вземат своите жертви!

— Също така никога не замърсявайте изворите — допълни братът на Пурба Китар, — това ще разгневи водния бог Ла, който може да прати суша или да излее мусонни дъждове върху хората.

На раздяла гостоприемните стопани ме поканиха на връщане да се отбия пак при тях. Трябваше да побързам, защото приятелите ми бяха отминали или бяха се отбили някъде. Все едно трябваше да ги търся из Соло Кхумбу. Гоних ги половин ден, докато разбера, че са някъде след мен. За всеки случай драснах името си по пътя. Това се оказа ефикасно. След като разбрах от минувачи, че не са ги срещнали, легнах на една слънчева полянка до пътя. След 2 часа те ме събудиха. Оказа се, че са се отбили в съседното заведение и са ме потърсили, след като са тръгнали.

Малко над Сурке, до село Лукла, е разположено първото летище на областта. Голяма част от трекерите и някои от експедициите, посещаващи района на Еверест, стигат до Лукла със самолет. Въздушният транспорт, макар и много по-бърз, не винаги се предпочита пред носенето на гръб. По втория начин преносът е по-евтин и по-сигурен. На него не влияят метеорологичните условия и заетостта на самолетите. Летището на Лукла представлява предварително заравнена и утъпкана с крака поляна, дълга 200 метра и с наклон, по-подходящ за ски — писта за начинаещи, отколкото за летище. Разположено е напряко на долината на Дуд коси на височина 2800 метра. Околните била са на 2000 метра над пистата. Те създават доста трудности на пилотите и много емоции на пътниците. В долния край пистата завършва с пропаст, а горе — с отвесна скала, пред която има малка площадка за обръщане на самолетите. Навигационното оборудване на летището се състои от радиостанция, захранвана от бензинов агрегат, и ръчна сирена, с която предупреждават хората да напуснат пистата преди кацане и излитане. Когато чуят сирената, всички свободни хора в Лукла се събират край летището, за да наблюдават най-интересната атракция на селото — кацането или излитането. Полетите до Лукла се извършват с леки самолети, пригодени да кацат на лоши писти. Някои от тях са кацнали там за последен път, претърпявайки авария. Два такива стоят в дворовете около летището, служат за развлечение на шерпанчетата и навяват тежки мисли на пътниците. През туристическите сезони полетите са ежедневни. При повече желаещи има по няколко самолета на ден. Полети до Лукла се извършват предимно рано сутрин, преди слънцето да напече и да възникнат турбулентни въздушни потоци, които правят полетите опасни. При лошо време самолетите не летят и ако то се задържи няколко дни, Лукла се напълва с пътници, чакащи да отлетят. Те правят опашки пред администрацията на летището, записват се всяка сутрин в списъци за отлитане и плащат големи подкупи, за да се придвижат напред в тези списъци.

На един ден път от Лукла се намира административният център на областта Соло Кхумбу — Намче базар (3440 м н.в.). Неофициално го наричат столицата на шерпите. Състои се от около 200 къщи, накацали амфитеатрално на стръмен склон. Повечето от тях са типични къщи на по-заможни шерпи — дву- и триетажни постройки, разделени от тесни ниви и дворове. Построени са от грубо дялан камък и покрити с каменни плочи или цепени дъски. За съжаление икономическият възход се е отразил зле на външния вид на Намче базар. По-богатите шерпи слагат на къщите си ламаринени покриви, които блестят на слънцето и развалят идиличния вид на старото селище. От пръв поглед личи, че Намче базар е оживен туристически център. През целия ден и до късно вечер по улиците се срещат пъстро облечени чужденци. Смело може да се каже, че всички къщи там са свързани с туризма и алпинизма. Повечето имат ресторантчета или магазинчета в долните си етажи и стаи за гости в горните. Витрините са пълни с непалски и тибетски сувенири, туристическа и алпийска екипировка от всички националности и епохи, шерпска храна и чуждестранни консерви с най-различни етикети. Повечето вносни стоки са оставени от експедициите и индивидуалните туристи. Между тях е възможно да се намерят вещи и консерви от времето на първо покорителите на хималайските върхове. Явно шерпите компенсират загубата на доходите от търговията с Тибет след затварянето на границите му от китайците с разширяване на туристическия бизнес.

На малка заравненост над Намче базар има летище и близо до него голям модерен хотел — „Everest view“ („Поглед към Еверест“). Тези съоръжения са построени от японците, които изкарват солидни печалби от богатите любители на планината, желаещи да прекарат няколко дни в центъра на Хималаите. При това те не се лишават ни най-малко от привичните си луксове. Още на летището посрещат гостите с кислородни маски и ги водят с тях до стаите. Там над всяко легло виси друга кислородна маска. Хотелът е съвременна постройка със солидни цени за посещение (по 200 долара на ден). Стаите имат големи прозорци, обърнати към най-високия връх на земята. Панорамата от терасата на хотела наистина е фантастична. В центъра е Еверест, показал главата си над гребена на Нупце (7879 м). До него е Лхоце (8516 м) с трикилометровата си южна стена. Отляво се издига островърхият Кумбила (5883 м) — свещен връх на шерпите. Ако някой го оскверни с изкачване, богът Кумбила, покровител на шерпите, ще се разяри и ще прати много нещастия на земните жители. Отдясно е непристъпният Ама Даблам (6858 м), наричан още Хималайски Матерхорн. Той носи поетично име, означаващо голям златен медальон, носен от шерпанките майки (на шерпски майка е ама, а медальон — даблам). Горната част на върха има форма на женска шия, а малко по-надолу има голям висящ ледник, напомнящ по форма медальон и стоящ точно на необходимото място. Напоследък японският хотел работи малко време през годината. Когато минавахме край него, беше затворен. Обясниха ни, че през миналия сезон там починали от височинна болест няколко посетители и сега клиентелата рязко намаляла.

Срещу японския хотел, в долната част на мощно било, са кацнали белите постройки на манастира „Тянгбоче“. За съжаление въпреки еднаквата височина пътят до него минава през доста внушителна долина. Отивайки натам, се отбихме в най-голямото село на шерпите — Кумджунг. То вече се е сляло със съседното село Кунде, в което е централната болница на областта Кхумбу. Тя е построена по инициатива на Хилари. В нея работят двама лекари, две медицински сестри и двама общи работника. Лекарите са чужденци, а останалите — шерпи. Доскоро тя е била безплатна, но сега събират по 1 рупия за преглед. Освен тази болница в Кхумбу има 6 здравни пункта. Във всички често посещавани от чужденците места на областта се разпространяват листовки, издадени под шефството на болницата в Кунде. На първо място в тях има инструкция за предпазване от височинна болест, започваща със зловещото предупреждение, че от всеки 1000 трекера, посетили Кхумбу, един умира от нея. След това чужденците се съветват да не дават лекарства на шерпите, защото това често води до отрицателни резултати при ненавикнали организми. Накрая има молба да не се дават шоколад и бонбони на шерпските деца, които често ги просят. Поради увеличената употреба на захар в последните 20 години състоянието на зъбите на шерпите рязко се е влошило, а стоматологичната помощ е недостатъчна и се състои предимно във вадене на зъби. Пристигнахме в манастира „Тянгбоче“ (3875 м н.в.) малко преди залез. Той е разположен на разна поляна. Построен е сравнително скоро, през 1923 г., с доброволни средства и труд на жителите от околните села. Десет години след това силно земетресение го е разрушило. Шерпите отново се събрали и върху основите на стария манастир построили нов — по-голям и по-красив. Сега около манастира има тридесетина постройки — жилища на монаси и прислужници, хотели и магазини. На централно място върху ливадата на манастира е построен чортен, в основата на който са зазидани останките на ламата Гулу — основател на манастира. Сутринта ни събудиха удари на гонг и свирене на свещени раковини. Затичахме се, за да видим сутрешната служба в манастира. Докато тя траеше, двама монаси на смени удряха голям гонг и надуваха морска раковина. През това време група момчета от манастирското училище бръщолевеха 108-те будистки молитви в един страничен коридор на главната сграда. На туристите се дава възможност да разгледат манастира, като единствените условия са при влизане да си събуят обувките, а при излизане да оставят по няколко рупии.

На следващата сутрин трябваше да се разделим със Симеон. Отпуската му скоро свършваше и той трябваше да поеме обратния път. Направихме си прощална снимка на фона на Еверест и с насълзени очи си стиснахме ръцете. През следващите няколко дни доста се притеснявахме за неговия полет от Лукла до Катманду, защото времето беше лошо. После се оказа, че е летял в последния момент, за да успее да хване самолета за София.

Продължихме изкачването си към подножието на Еверест в тъжно мълчание. Отпуснахме се чак по обед в село Пангбоче (3900 м н.в.). То е известно с манастира си, в който се съхраняват скалпът и изсушената китка на Йети — снежния човек. За съжаление на любителите на загадъчни истории мнението на последните експедиции е категорично — Йети съществува само в съзнанието и легендите на хималайските народи. Скалпът е направен от животинска кожа, а китката е човешка — това е тежката дума на експертите. Тя обаче никак не вълнува шерпите. Те вярват в съществуването на Йети, също както вярват в добрината на своите богове, живеещи във високите планини. Просто снежният човек, който притежава голяма физическа сила, има и способността да става невидим. Скалпът му притежава вълшебни свойства и се използва при празнични обреди на манастира. Тогава го изнасят навън и той участва в церемониите върху главата на някой монах. В останалото време всеки, който иска, може да го види и снима в комплект с китката, разбира се, срещу известна парична помощ за манастира.

Следващата спирка след Пангбоче направихме във Фериче (4260 м н.в.) — малко лятно селище на шерпите. Сега няколко от десетината му къщи работят като хотел-ресторанти. Ние отседнахме в най-горната от тях, където бяхме спали с Румен преди две години. Тогава стопанката му, носеща прякора Мария, въртеше хотел сама и се грижеше за няколко месечното си бебе. Сега я заварихме все така засмяна и с ново невръстно бебе. Първото дете вече беше порасло и помагаше — носеше дърва, чистеше и занимаваше братчето си. Мария непрекъснато си тананикаше монотонни шерпски песни, в които мелодията е една и съща, а думите не са определени. Тя постоянно измисляше нови и нови. Повечето от тях бяха предназначени за бебето. Когато излизаше да работи извън хотела, тя го слагаше в един кош като сандък и го клатеше на гърба си. През това време цепеше дърва, носеше вода и вършеше всичката дворна работа. В селцето имаше няколко стада якове, използвани много рационално. Млякото им служеше за прибавка към чая, а изпражненията им — за горене. Шерпите ги събираха с ръце, правеха ги на брикети и ги сушеха на слънце, закачени отвън на къщите. След като изсъхнеха, ги горяха в огнищата. Това е един своеобразен начин за борба с енергийната криза. Тя съществува от много години на тази височина, характерна с много оскъдна растителност. Околните храсталаци отдавна са изгорени, а дървата трябва да се носят на гръб поне един ден.

В края на Фериче има малка болница. Тя се поддържа от Хималайската спасителна служба на Непал съвместно с Токийския медицински колеж. В нея работят по двама японски лекари, идващи в Непал за един туристически сезон. Предназначена е предимно за трекери, заболели от височинна болест. Вътре в болницата има барокамера, в която поставят болния за няколко дни при налягане, отговарящо на височина 2000 м. Медицинската помощ там е безплатна.

Сутрин от Фериче се открива великолепна панорама във всички посоки. На юг блестят с вечните си снегове върховете Ама Даблам, Тамсерко (6623 м) и Кантега (6809 м). Формата на последния напомня тибетско седло за як, затова шерпите го наричат Кантега (седло на як). На запад, точно над селото, се издига почти километровата стена на Тавоче (6367 м), а на север долината се затваря от Лобуче (6119 м). Едно ребро, на половин час над Фериче, предлага гледка към горната част на Чо Ою, а малко по-нагоре се открива изглед към правилната пирамида на Макалу, показваща се над превала Барун.