Асен Джаков
Хималаите — слънце и снегове (8)

Слизането

Надолу се върви по-лесно. Това е стара истина, важаща особено за високите планини. Там при слизането въздухът става повече. Болните ни другари се оправяха с всеки час. Когато влизахме в първото село — Мананг (3540 м н.в.), трудно можеше да се предположи, че тези едри българи преди един ден напрягаха всичката си воля за всяка крачка. Настанихме се в малки тавански стаички на един хотел. От плоския му покрив — прекрасна тераса, се откриваше изглед към масива Анапурна и долината на р. Марсианди кола, ограждаща го от север. Точно срещу селото, между стари ледникови морени, има синьозелено езеро. От Гангапурна към него тече ледопад и почти го достига. Нагоре по долината се издига острият връх Тиличо (7132 м). Под него, на височина около 5000 м, е едноименното езеро с площ към 4 км². Казват, че през малкото време, когато то не е замръзнало, в тъмните му води се къпят отраженията на Анапурна и Гангапурна. За съжаление нямахме два дни, за да отидем до него.

Простряхме на терасата мокрите си палатки и чували. Стопанинът на хотела, след като научи за преживяванията ни на Торунг ла, бързо намери причината затова:

— Ако искате планинските богове да ви пазят по пътя — започна лекцията си той — и да ви помогнат да изкачите планината, трябва да вземете по едно камъче от подножието и да го хвърлите на купчината камъни на превала. Вас ви е спасило незнанието. Ако сте знаели и сте забравили, боговете нямаше да ви простят неуважението и нямаше да ви пуснат през превала. Сега само са ви предупредили…

През цялото време се чуваше думкане на тъпан. Беше събота — почивният ден в Непал. Ние решихме, че има сватба. Когато стигнахме до групата зрители, се оказа, че те наблюдават състезания по стрелба с лък, доста разпространен спорт по онези места. Бяха се събрали юноши и мъже от всички възрасти. Лъковете бяха високи почти колкото стрелците. Всички имаха по три стрели. Целеха две забити в земята греди с размер 1 м на 40 см, които имаха в центъра си пет сантиметрово петно. Попадналите в гредата печелеха точка, а тези в петното — две. Разстоянието между мишените е 50 м. Стреляха от едната към другата. След като всички свършиха стрелите си, отидоха да ги съберат и преброят точките. После стреляха от другата греда към първата. Най-често уцелваше възрастен лама и събираше овациите на натрупалите се по околните покриви и прозорци жени и деца. Стрелбите продължиха до вечерта. Тъпанът думкаше непрекъснато, само от време на време тъпанджиите се сменяха.

Изпратихме залеза от покрива на хотела си. Прекарахме дълга вечер, кроейки планове за близкото бъдеще. Заспахме късно през нощта и оставихме само вятърното молитвено колело, закачено на един прът над къщата, да се върти цяла нощ и да се моли за спокойния ни сън.

По пътя след Мананг има много мани — каменни плочи с изчукани върху тях молитвени текстове. Тибетските букви (в Непал будистките текстове се пишат на тибетски) са гравирани със завидно калиграфско майсторство. Някои съдържат само една буква или дума, а други — текст за няколко страници. Всеки силно вярващ будист трябва да остави през живота си поне една такава плоча. Това ще помогне за благоприятните му бъдещи преживявания. Бедните изчукват мамите сами, а богатите плащат на други да свършат тази работа. Плочите са наредени на пътеките в редици. Те винаги трябва да се заобикалят отляво. Това правило важи за всички култови постройки. Неуважението на тази религиозна традиции прави лошо впечатление и според вярващите може да разгневи някои богове. С това непалците обясняват лявото си улично движение.

На един завой неочаквано се сблъскахме с трима непалци, заобиколили един теодолит. Може би щях да се учудя по-малко, ако бях видял летяща чиния. Младите геодезисти ни обясниха, че работят по реконструкцията на пътя до Мананг. В долната си част щял да стане за автомобили, а в горната — широка модерна пътека. Те ни дадоха пълна информация, как и за колко време можем да стигнем до Катманду. Оказа се, че нашите сведения, събрани от пътеводители и срещнати трекери, са доста неверни.

В края на голяма поляна, сред рядка мурова гора, се намира националното училище за високопланински водачи и носачи. Там заварихме двама младежи от Хималайската спасителна служба на Непал. Те ни разказаха за нея и за училището. Основано е с помощта на югославските алпинисти. Сега занятия се водят само 30 дена годишно през юни — времето, когато шерпите не са заети с експедиции тренинг. Мястото на училището е избрано много сполучливо. То е на 3 часа път от базовите лагери на Анапурна III и Анапурна IV, склоновете на които дават прекрасни условия за усъвършенствуване снежната и ледената техника на алпинистите. От другата страна на реката има малки връхчета с удобни за тренировки скални стени. Инструкторите са предимно чужденци, но тенденцията е към увеличаване на собствените кадри. Алпийският инвентар беше стар, подарен от хималайските експедиции. През трекинг сезоните (от октомври до декември и от март до май) в сградата на училището дежурят по двама спасители, сменящи се през две седмици. Основната им задача е да дават сведения и препоръки на трекерите, насочили се към Торунг ла. На всички раздават листовки, описващи височинната болест и даващи препоръки за аклиматизация и начини за помощ на заболели. Засега в Непал има два такива поста. Другият е до село Фериче, в областта на Еверест. Младите спасители ни продадоха по една емблема на Хималайската спасителна служба на Непал и ни почерпиха с чай. За чая не искаха пари, но казаха, че тяхната служба се издържа предимно от дарения и учтиво ни предложиха да внесем своята лепта.

Минахме покрай летището на областта, което е подобно на това в Джомосом — 500 — метрова поляна, разположена на дъното на дълбока долина. По всичко личеше, че непалските пилоти летят еднакво добре над равнина и между заледени върхове.

Вечерта ни свари в село Писанг (3170 м н.в.). Оттам надолу по течението на Марсианди кола живееха представители на народностите четри и горунги. Те заедно с магарите са основните гуркски племена. Образували са се от смесване на местното население с дошли през XII в. индо-арийски преселници, напуснали индийската равнина поради военен натиск от запад. Вследствие на това се формирали народности, говорещи индо-арийски (групата кхас-кура). Те дълго населявали Западен Непал. През XV в. там имало 46 техни княжества, често воюващи помежду си. През XVII в. се засилило магарското княжество Горка и махараджата му Рам Шах успял да централизира властта в тази част на Непал. От тези племена са набирали и продължават да набират много войници за турските полкове на английската армия. Те са се прославили с храбростта си през двете световни войни и продължават да се приемат с уважение на служба в английската и индийската армия. Много от тях сега са наемници в непалската войска и полиция. В селата по пътя ни срещнахме възрастни хора, знаещи добре английски. При разговори с тях разбрахме, че са служили в Сингапур, Индия или Малайзия, а някои са стигали дори до Англия. Сега те получават пенсии два пъти годишно в пунктовете край големите градове. Често пъти те идват със семействата си и в пенсионните пунктове стават неколкодневни веселия.

Под Писанг единият склон на долината представлява плоска скална стена, по-висока от 500 м. Към долния си край тя се извива постепенно, докато наклонът й достигне 45°. Никога не бях виждал и не бях чувал за толкова гладка стена с такива космически размери. Само на някои места в долния й край се бяха отцепили повърхностни пластове, образувайки тавани, способни да откажат смелчаците, които ще дръзнат да се катерят нагоре.

От село Чаме (2700 м н.в.) видяхме третия осем хилядник по нашия път — Манаслу (8156 м). Можехме да разгледаме само горната част на западната му стена и южното ребро, свързващо го с Пик 29 (7835 м). Знаехме, че по реброто са тръгнали към върха югославски алпинисти, но въпреки голямото желание да им гостуваме, не можехме да отделим 5–6 дена, необходими за това. След връщането си в Катманду научихме за трагичната смърт на един от най-добрите югославски алпинисти, участник в тази експедиция — Нейц Заплотник. Някои превеждат името Манаслу като разумна планина, но защо тогава тя отне живота на този, който обичаше планините толкова силно?

По обед заваля силен дъжд. За щастие бяхме близко до малка махала. Влязохме в най-близката къща. След кратък пазарлък стопаните се съгласиха да ни сварят картофи. Поканиха ни в крайната стая. По изрисуваните на стените свещени картинки решихме, че това е било стара домашна гозба. Поради липса на мебели се настанихме на пода в очакване на яденето. Другите седнаха по турски, а аз както винаги предпочетох полулегналата римска поза.

— Внимавай да не изцапаш пода — не пропусна да ме жегне Румен.

— Не се бой. Като гледам, тука не е метено от празниците през декемврийското пълнолуние, а якето си го прах в началото на годината.

— Абе ти гледай да не те изпъдят на дъжда, да ти изпере якето.

Голяма тенджера, пълна с топли картофи, прекъсна спора ни. Както навсякъде в Непал, и тук ни ги поднесоха без сол. Трудно им обяснихме какво ни трябва, след което ни дадоха няколко големи кристала. Павел пое инициативата в свои ръце и отиде в кухнята. Там без обяснения, за които му пречеше езиковата бариера, той взе дървено хаванче и счука солта. Когато я опитахме, се оказа, че в хаванчето са чукали люти чушки, и то толкова силни, че солта не можеше да се яде. Предвидливо я прибрахме в кутийка от филми и с нея си подлютявахме манджите през следващите две седмици. Непалците често ни се смееха, че ядем малко люто, а по българските представи ядяхме свръх люто. Местните хора смятаха, че трябва да се яде колкото може по-люто — от това човек ставал по-силен. Често ги виждахме да се изпотяват при хранене и да дишат дълбоко от подлютяване. Павел, който обикновено контролираше готвенето, бързо се научи да казва:

— Цайна чили! (без люто) — и яденето ставаше нормално люто.

А когато искаше да ни подлюти, казваше:

— Али-али чили! (много малко люто).

На другия ден Павел прояви освен големите си кулинарни разбирания и опита си в отглеждане на деца. Вярно е, че по-добре се справяше с момиченцата, но непалците нямат право да му се сърдят, че има две дъщери. Отседнахме в хотел-ресторант, обслужван от млада непалка с 2 деца на 4 години и на 8 месеца. Голямото й помагаше, а малкото, докато тя шеташе, стоеше вързано с една кърпа на гърба й. Черните му очички, лъснали от светлината на огъня, любопитно наблюдаваха движенията на майка му и то от малко овладяваше тънкостите на готварското и хотелиерското изкуство. Когато бозаеше, майка му го държеше с едната ръка, а с другата продължаваше да си върши работата. Понякога братчето му го вземаше и го носеше на гръб в кърпата, докато то се изсули и започне да лази към огнището. Тогава някой от насядалите край огъня го вземаше и го подаваше на майка му, която отново го слагаше на гърба си. Късно вечерта тя сложи децата в едно дълбоко като сандък легло. След като всичките й клиенти си отидоха или заспаха, стопанката изчисти и легна при децата. Сутринта, когато станахме, а за нас това беше ранно ставане, тя вече беше напалила огъня и сварила чая. Винаги съм се чудел как хората могат да работят толкова дълго през деня, да спят толкова малко през нощта и да бъдат винаги усмихнати. Сутринта се оказа, че бебето има пъпна херния. Павел, асистиран от трима планински спасители, изряза няколко парченца лейкопласт и прибра пъпчето на детето. С помощта на преводач успяхме да обясним на майка му, че не трябва да маха лейкопласта 2 седмици и да не го къпе през това време. Отначало помислихме, че тя не разбира за къпането, но се оказа обратното. Ние не я разбирахме. Тя просто се учуди, че ще трябва да го къпе толкова скоро.

Общо взето имахме доста случаи, в които трябваше да проявим медицинските си познания. Почти всеки ден някой непалец, забелязал чужденци, идваше при нас и се оплакваше от нещо. Аз обикновено лесно се измъквах, като обяснявах на приятелите си, че на курсовете за планински спасители съм присъствал само на първата лекция — какво се прави с умрял. След това им обяснявах, че трябва много дълго да чакаме пациента, докато влезе в областта на моята компетенция, и е наложително те да му окажат помощ. Най-често ни търсеха за рани по краката — една честа злополука при хора, които постоянно ходят боси. Понякога ни викаха за заболявания. Настинките и стомашните разстройства оправяхме бързо, отделяйки част от медикаментите си. При по-тежките заболявания, ако нямахме подходящи лекарства или не можехме да поставим диагноза, давахме аспирин, защото иначе ни обвиняваха в нежелание да помогнем. Мъчехме се, колкото можем, да облекчим страданията на болните, почти винаги практически лишени от медицинско обслужване. В Непал на 33 000 души се пада по един лекар и те са неравномерно разпределени между населението. Срещахме хора, които носеха на гръб по няколко дни техни близки, за да ги прегледа най-близко намиращият се лекар.

Следващата вечер се разделихме. Симеон и аз подминахме село Дара пани (1860 м н.в.), смятайки, че имаме време да стигнем до следващия подслон. Останалите се забавиха, за да снимат. После били получили информация за хотелите по пътя, различна от пашата, и решили да спят в Дара пани. Били са сигурни, че сме пред тях и щели да тръгнат сутринта много рано. Ние спахме на 2 часа път по-надолу в бедна каменна колиба със сламен покрив, построена до отвесна скала. Стопаните й използваха малко разширение на речната клисура, за да засеят няколко нивички с пшеница. Желаейки да се преборят с немотията, бяха закачили на вратата табелка „Хотел ресторант“. Седнахме на пейка пред къщата, решили да дочакаме там приятелите си. За съжаление контактите ни със стопаните — възрастно бездетно семейство, бяха много ограничени. Те говореха тибетски и малко непалски. Бяха се преселили от Тибет заедно с бежанците, последвали Далайлама, след като китайците потушили последното въстание в Лхаса през 1959 г. Правеха впечатление на много бедни и много набожни хора. След размяната на обикновения поздрав „намасте“ започнахме усилено да си припомняме всички непалски думи, за да се разберем криво-ляво с тях. За щастие бяхме научили имената на основните храни и числителните. Първо решихме да утолим жаждата си.

— Лазо, дину дуй чанг. (Батко, дай два чанга.)

Както във всяка тибетска къща, и при тях се намери от това питие. Пихме чанг, докато се мръкна. Явно нашите приятели бяха останали да спят другаде. За всеки случай оставихме една раница на пътеката, да не би да ни подминат, и влязохме в къщата. Обстановката беше крайно бедна — две легла, на които ни предложиха да спим, огнище на пода и малко покъщнина. В единия ъгъл имаше стан за тъкане на груби тъкани. Каменните стени бяха облепени с тапети от стари вестници. Всичко това се осветяваше от огъня тънки борини, запалени в малък, грубо изкован от желязо светилник. Седнахме до огнището и къде с думи, къде с жестове обяснихме, че искаме омлет и задушени картофи. Стопанката се захвана да готви. Едновременно с нашето ядене тя сложи на огъня тяхната вечеря — една тенджера с ориз. В това време мъжът предеше тънки конци на вретено с голям маховик отдолу, поставено в специална паничка за по-малко триене. Нахранихме се. Първо ние, а след това хазаите. Преди да почне да яде, стопанинът дълго се моли, въртейки с едната ръка молитвено колело, а с другата прехвърляйки бавно 108-те топчета на будистка броеница. След това взе паница с внушителна купчина ориз и преди да се залови с него, хвърли по няколко зърна към ъглите на стаята — приношение за Буда и други богове. След вечеря за наше голямо учудване в къщата вкараха няколко кокошки, коза и теле, които не представляваха много приятна компания за спане. Спогледахме се със Симеон и мълчаливо изнесохме одрите си под стряхата. Така цяла нощ гледахме звездите, изгряващи от отвесната скала над главите ни, и си говорихме на чист въздух.

Сутринта, преди изгрев слънце, Румен, Павел и Недялко ни завариха сладко спящи в спалните ни чували на 3 метра от пътеката, до най-бедната къща, в която сме отсядали. Пихме по един млечен чай и поискахме сметката. Стопанинът дълго смята с помощта на броеницата си, като за всяка рупия премяташе по едно топче. По-късно видях даже почетни лами да използват броениците си при търговски сделки вместо джобни калкулатори.

Тръгнахме надолу. За съжаление понятието слизане в Непал е свързано с много изкачвания. Някои от тях са малки. Вървите по равна пътека и я виждате 200–300 метра пред себе си. Изведнъж се оказа, че за тия неколкостотин метра пътеката слиза и се изкачва още толкова, а вие сте виждали само продължението й след дълбокото дере. Такива малки изкачвания отнемат към 1 час и се появяват обикновено в края на деня, когато уморените пътници предчувстват близката почивка. За големите изкачвания при слизането не искам да си спомням. Когато на картата има две близки села, между тях на практика се появява огромно било, което отнема цял ден.

Към вечерта долината на Марсианди кола се разшири и започнаха да се срещат отклонения на пътя. По-късно той се раздели на две, по двата бряга на реката. Вследствие на малко недоразумение между Румен и мен нашата група отново се раздели на две. Той тръгна по левия бряг с Павел и Недялко, а ние със Симеон — по десния. Чакахме ги половин ден, докато разберем, че навярно има грешка. Успяхме да се изкъпем и изперем в едно топло поточе, но после се наложи да компенсираме удоволствието с бързане надолу. Смятахме, че в най-лошия случай ще се срещнем в Катманду. По пътя оставихме няколко бележки, закачени на дървета, и предупреждавахме всички срещнати трекери да им кажат къде сме. Притесняваше ни, че никой от тях не беше виждал приятелите ни. Ако те се движеха по другия бряг, което беше много вероятно при Руменовата разсеяност, трябваше да разпитваме за тях чак на следващия ден, когато преминем основния мост, свързващ двата пътя.

Горещината ставаше трудно поносима. Виновници за това бяха хубавото време и малката височина. Вече бяхме слезли под 1000 м. Успокояваха ни само сутрешният и вечерният хлад. Особено приятни бяха утрините. Въздухът беше прозрачен и ние дълго се наслаждавахме на последните високи върхове — Хималчули (7864 м), най-южния от масива на Манаслу, и Ламджунг химал (6931 м), застанал от другата страна на Марсианди кола като последен представител на масива Анапурна.

От Палесанду (640 м н.в.) тръгнахме по строящото се шосе. Така и не разбрахме дали това беше село, или град. По официалната категоризация е село (градовете имат над 10 000 жители), но по външен вид със съвременните си магазини, чисти и широки улици, голяма казарма и даже затвор приличаше на китно градче. За 4 часа от него стигнахме малко селце, до което пътят беше проходим за джипове и камиони. Там трябваше да чакаме превоз, за да икономисаме 2 дни. За наша голяма радост заварихме самарите на приятелите си под една дебела сянка. Скоро ги открихме и тях да дегустират лакомствата в местната сладкарница. Присъединихме се към пиршеството и използвайки опита им, си поръчахме само заслужаващите внимание произведения на местния кулинар. Много приятни бяха сладкишите му от преплетени тестени пръчици и топчетата, напоени с много сироп. Всичко се поднасяше с чаша много студена вода. Интересно ни беше как я охлажда, защото водата в чешмата беше студена за чай, но много топла за пиене. Оказа се, че сладкарят си налива вода рано сутрин и пълни делви, заровени под земята в най-хладния ъгъл на заведението.

Междувременно пристигна един джип — шевролет, оформен като комби. Той докара 9 души и обеща да ни качи, но трябваше да почакаме да се съберат 15 пътници. Ние си натоварихме багажа и продължихме дегустационните занимания. В това време шофьорите — те бяха двама — се заеха да регулират предницата на колата, използувайки един огромен чук. След това смениха едното задно с едното предно колело. Обясниха, че по-износената гума слагат отпред, а по-здравата отзад, за да издържа претоварването. И двете гуми нямаха следа от грайфер. Имаха протрити дупки, под които се виждаха подложки от стари гуми.

Събрахме се 15 души и тръгнахме по прашния, строящ се път. На места имаше такива дупки, че се налагаше част от пътниците да слизат. По пътя срещнахме други джипове и камиони, натоварени като нашия. Явно частните шофьори надушваха къде може да се спечелят пари и организираха транспорт преди държавата. В нашата кола се качиха още 1–2 пътници, които се свиха във всевъзможни пози. Аз бях сравнително свободен, защото се возех с единия крак в джипа, а с другия бях стъпил на задната броня. Държах се за багажника на покрива. Това можех да направя благодарение на липсата на задно стъкло. Неудобно пътуване, но по-приятно от двудневно ходене по жегата. Както можеше да се очаква, на една дупка задната гума се спука, и то така, че от нея се разлетяха парчета. Резервна нямаше и трябваше да чакаме няколко часа да намерят нова или да изминем останалите 5 км пеша. Приехме втория вариант като по-сигурен. Шофьорите излязоха честни и върнаха на пътниците по няколко рупии като компенсация. Вечерта стигнахме до асфалтираното шосе Похара-Катманду в приличното селце Думре (360 м н.в.). В сравнение с досегашните мизерни заведения тук бяхме като в малък рай. Вечерята ни се превърна в нещо средно между банкет и кулинарна оргия.

Рано сутринта на покрива на първия автобус се прибрахме в Катманду. Следобед стигнахме до хотела „Red House“. Стопанката ни посрещна радостно и ни настани като стари клиенти. След 21 дена, през които изминахме повече от 300 км^[1], хотелът с баня и бели чаршафи ни се стори като роден дом.