Асен Джаков
Хималаите — слънце и снегове (5)

Кагбени — крепост на водослива

Пейзажът стана почти пустинен. Околните склонове бяха сиво-кафяви. Жадуващите ни за цветове очи отдалече забелязаха червената сграда на манастира до Кагбени (2667 м н.в.). Малка постройка с форма на куб, застанала на тераса над реката. Когато наближихме повече, видяхме над нея и самото село. Първо ни изглеждаше, че е издялано от самата скала. После ни се стори, че къщите му са излети от бетон. Всъщност те са дебело измазани с глина от съседните хълмове и затова се сливат с тях. Когато се изкачихме на крайречната тераса, видяхме, че тя цялата бе засята и създаваше пъстър контраст на цветовете: тъмножълти хълмове и къщи, бели върхове, синьо небе и яркозелени ниви. Между тях само едно яркочервено петно — манастирът.

Кагбени има две врати, големи колкото да пропуснат натоварените кервани. Някога са ги затваряли пред залез слънце и ги отваряли при изгрев. Сега са отворени гостоприемно по всяко време. Отвън къщите са долепени и нямат прозорци. На местата, където не се допират, са свързани със стени, високи 3–4 метра. Улиците на селищата от този тип са тесни, с много завои и чупки, покрити с калдъръм. Често са задънени и водят само до някоя врата. Къщите са притиснати една до друга и буквално оплетени. Качват се една върху друга, надвесват се и преминават над улиците. Такалите от много векове са прокарвали водопровод и канализация в селищата си. Сега на места, в дупки между плочите, се виждат течащите под улиците канализационни води. Старите каменни водопроводи се ремонтират с парчета пластмасови маркучи.

Дълго време Кагбени е било гранична крепост между Мустанг и непалските княжества. Имало е богати владетели, които са контролирали търговията между Индия и Тибет, извършвана край Кали Гандаки. Тяхната цитадела се издигала в средата на селото. Сега тя представлява изоставена 5-етажна постройка с разрушен покрив. От горните етажи стърчат само страничните стени и напомнят за някогашната мощ на собствениците й.

Къщите на такалите имат сложна вътрешна архитектура. Долните етажи са за животните на собствениците и керванджиите. Сега някои от тях са преустроени в ресторанти. По тесни стълби, направени от половин стебло на дърво с издълбани в него стъпала, се стига до горните етажи, разделени на няколко стаи със скромно вътрешно обзавеждане. Покривите са плоски, направени от гъсто наредени греди, каменни плочи върху тях и покрити с глина, непропускаща водата. Дърветата за зимата са складирани по края на покрива, като ограда, пазеща от вятъра. Този завет се използва за сушене на зеленчуци и зърно. Често върху покривите са построени малки стаички за летни спални и гостни. Около тях има пищна украса от цветя и зеленчуци, засадени в парчета от стари счупени делви и други ненужни съдове.

Малко под селото е будисткият манастир. Оказа се, че сградата му е доста по-голяма, отколкото ни се стори първоначално. Леко наведените навътре стени, характерни за тибетските култови постройки, й придаваха солиден вид. Местните хора твърдят, че е построена много отдавна, а по изчисления на някои по-начетени, тя е от XII в. Сега манастирът се поддържа само от няколко души и е в лошо състояние. Явно броят на вярващите и силата на тяхната вяра са доста намалели. Вратата му се оказа отворена. Тихо се вмъкнахме вътре. След като я затворихме, стана тъмно. Пипнешком се заизкачвахме по тесни, стръмни стълби. Коридорът беше със скърцащ под. След завоя му се развиделя. На пръсти отидохме до прозореца. Срещу него имаше заключена врата към вътрешната зала. Над нея се виждаше голяма рисунка на Буда, гледащ лошо. Между залата и външните стени имаше лабиринт от стълби и коридори, изпълнени с мрак и тайнственост. Малко по-натам имаше двуметрово молитвено колело и няколко по-малки. Посегнах да го завъртя, но ме спря застрашителният шепот на Румен:

— Стой! Въртиш го на обратно!

Поправих грешката си и прошепнах молитвената формула на будистите „ом мани падме ум“ („скъпоценен камък в сърцето на лотоса“ — своеобразен поздрав към Гуру Рим-поче, основателя на тибетската секта на будизма, роден според легендата от лотосов цвят в средата на езеро). Продължихме плахо нагоре. Чуха се приглушени бавни удари на тъпан. Погледнахме през открехнатата врата, откъдето идваха те. Ламите, седнали на пода, извършваха молитва. А ние мислехме, че манастирът е безлюден! Един лама ни забеляза, скочи като обезумял и ни прогони с жестове на ръцете, като зли духове. На бегом минахме обратно по тъмните коридори и стълби. Изтичахме навън. Небето беше още синьо и слънцето грееше.

На другия бряг на Кали Гандаки в отвесни пясъчни скали се чернеят отворите на стотици пещери. Когато край реката са се движели кервани, натоварени с индийски и тибетски стоки, когато там хората са били по-набожни, монаси отшелници са дълбали и обитавали тези дупки. Те са прекарвали дълги години зазидани в тях, стремейки се чрез съсредоточение и отричане от земните блага да постигнат висшето състояние на духа — нирваната. Сутрин, по почти невидими кози пътечки, са им донасяли по паничка ориз и купичка вода. Когато няколко дни съдовете оставали непокътнати, разбирали, че душата на отшелника се е преселила в ново тяло и на старото, вече ненужно, трябва да се отдадат последни почести. С времето търговският път запустявал. Намалявали и подаянията за жителите на пещерите. Те ставали все по-малобройни, докато дошло време само тъмните отвори в скалата да напомнят за времената, наситени с религиозен мистицизъм.

Сега Кагбени заживява своята втора младост. През него минава един от най-популярните трекинг-маршрути на Непал. Вратите му са отворени за гостите. Старите ханове се преустройват в туристически хотел-ресторанти. Хората свикват с туристите и много от тях започват да говорят английски. В близко бъдеще това древно селище може да стане туристически център.

Ние отседнахме в хотел „Анапурна“. Отвън фирмата беше написана с боя направо върху стената. Отпред имаше малко магазинче. От тавана му висеше примитивен кантар с две блюда. На две полици бяха наредени малко, но много необходими стоки. Личи, че селото е отдалечено от цивилизацията на много дни път. До магазинчето имаше врата, през която трудно се влиза с голяма раница. Следва коридорче с размера на вратата. Когато човек застане на нея, си прави сянка и не вижда нищо навътре. Чаках, докато ми свикнат очите. Отдясно имаше малка врата, от която се носеше монотонно бръщолевене. Звън на тибетски звънчета показваше, че в стаята някой се моли. Вгледах се по-старателно и в полумрака забелязах седнал на пода стар лама, заобиколен от звънчета, колела, листа с молитви, паничка ориз и други обредни атрибути. Около него седяха и слушаха членове от семейството от всички възрасти. В края на коридорчето, под завеска, се влизаше в столовата — обширна стая, в средата с печка и кюнци до тавана. Явно в тези места уважават студа. Имаше три маси с пейки и столове. По стените висяха афиши от индийски филми, будистки календари и щампи, туристически справочници и карти. На видно място беше заковано менюто, написано калиграфски на английски върху милиметрова хартия, попаднала там по неизвестен начин. Пет врати водеха към спалните и кухнята. Печката и високата скамейка, разположена около нея, бяха намазани с кафява глина. Върху скамейката, коленичило на пода до печката, малко момиченце пишеше домашните си, преписвайки криволиците на непалските думи от скъсан учебник.

Менюто беше от двайсетина ястия и десетина питиета. Всичко се приготвяше за 10–15 минути след поръчването. Вратата на кухнята беше постоянно отворена и можеше да се наблюдава приготвянето на храната и да се контролират технологичните миризми. Там почерпих приятелите си с истински тибетски чай. Това е питие, приготвено от масло, добре разбито в подсолен чай. Ако се пие като чай, вкусът му не е никак очарователен, но ако се приеме за бульон, е напълно поносимо.

На една от вратите пишеше „Тоалет“. Оказа се, че пътят натам е труден. От началото ми се наложи да се върна за фенерче. През вратата попаднах в помещение, пълно с дъски, кошове, бидони и какви ли не вехти предмети. След кратко лутане намерих пътя и се озовах в конюшнята. Там беше светло, но имаше голям бял кон, застанал пред нужната ми врата. Оказа се, че той е възпитан като будист и кротко ме послуша да се отмести. За разлика от другите части на Непал, където тоалетните са рядкост, в земите, близки до Тибет, те са в къщите и имат рационална конструкция. Намират се на втория етаж. Под тях има малка стаичка, в която редовно трябва да се хвърля шума. Преди оран съдържанието й се разхвърля по нивите за наторяване. Светлината в конюшнята влизаше през малък прозорец, от който можеше да се отиде направо на плоския покрив. Лутайки се из помещенията, неусетно се бях озовал на горния етаж.

Вечерта заваля дъжд, който постепенно премина в сняг. Сутринта, когато тръгнахме нагоре край притока на Кали Гандаки — Дзонг кола, продължаваше да вали. Малко по-нагоре стъпихме върху хималайския сняг…