Асен Джаков
Хималаите — слънце и снегове (2)

Пътищата

В 6 часа сутринта поехме към автогарата. Имахме билети за скъп, експресен мини бус до град Похара, разположен на 200 км западно от Катманду, в подножието на Анапурна химал. Разстоянието се изминава за 8 часа с половинчасова почивка на обяд.

Пътищата на Непал са толкова стари, колкото цивилизацията му. Голямо влияние за тяхното развитие оказват характерните особености на страната. Тя заема площ от 141 000 км², от които само 4% са равнини, разположени предимно край южната граница. Наричат се терай и са част от Индийската равнина. Останалата територия се състои от полупланински и планински райони, нарязани от дълбоки речни долини, със стръмни склонове и посока от север на юг. Това силно затруднява строежа на пътища, имащи предимно перпендикулярно направление.

Непал има 15 млн. жители, повечето от които се занимават със селско стопанство. Промишлеността и търговията, макар заемащи малко работна ръка, са области със стари традиции. Още в първите векове на новата ера произведенията на непалските занаятчии са били известни далеч зад пределите на страната. Тяхната слава се е носела от Индийския океан до Китай. Това говори за широки търговски връзки, изискващи сериозни пътни артерии. Древните пътеки постепенно ставали повече и по-широки, покривали се с калдъръм, подобрявали се пътните им съоръжения.

До 1951 г., когато Непал отваря границите си за чужденци, външното влияние било незначително. Оттогава международните връзки бързо се развиват, което довежда до интензивно развитие на капиталистическите отношения. Започва усилено строителство на шосета, предимно с чужда помощ. Първата връзка на Катманду с Индия и оттам със света е била 45-километрова товарна въжена линия. В момента Непал разполага със 102 км теснолинейна жп линия, построена в терайте, свързана с индийската жп мрежа. Шосетата са около 5000 км, половината от които са асфалтирани. Основен шосеен възел е столицата. Оттук тръгват 3 главни пътя: Трибхуван раджпат — на юг за Индия, Притхви раджпат — на запад за Похара и Арнико раджмарк — на североизток за Тибет. Силно е развит пътническият въздушен транспорт. Има към 40 летища за вътрешни връзки, предимно с тревни писти.

Шосетата са тесни, често само с едно платно. При разминаване се налага колите да излизат на банкета. Равните и прави участъци са сравнително редки. Обикновено шосетата се изкачват с остри завои над шеметни пропасти, за да преминат някой превал и се спуснат от другата му страна като безкрайни лъкатушещи ленти.

Автомобилите са събрани от цял свят и от всички времена. Първите леки коли са се появили в Катманду през 50-те години, преди построяването на шосе дотам. Те са били пренесени на гръб в разглобено състояние и след това сглобени на място. Наред с индийските, американските и съветските марки все по-често се срещат японски. Интересно е въоръжението на армията. В гаражите й мирно съжителстват съветски, американски, японски и английски джипове.

Автобусите са предимно индийско производство, марки „Ашок-Лейланд“ и „Татаи“ — модели от времето на войната. От всяка страна на пътеката имат седалки с по три маломерни места, съобразени с размерите на непалците. Те са толкова близо една зад друга, че след 2 часа возене колената изтръпват и ви се струва, че са излишни. Не помага местенето нито наляво-надясно, нито нагоре-надолу. На 3-ия час започвате да чувствувате, че твърдостта на седалките е по-голяма от допустимата, и изпитвате желание да слезете и да си починете на дървената скамейка за по-меко. Багажникът на автобуса е отгоре. Започва малко зад предното стъкло и свършва на края на автобуса. Отстрани остават само тесни наведени надолу пътеки. Парапетите са високи 20–30 см. Отпред има половинметров сандък за брезент със същата височина. Стълбата отзад на автобуса е широка колкото него. Наподобява шведска стека. Не се учудвайте, че описвам толкова подробно багажника. Това е, защото, когато автобусът се напълни със 100–150 души, отгоре върху багажника се качват още стотина. Те сядат на багажа, на перилата, на сандъка с брезент, даже понякога има правостоящи. На стълбата и по вратите се возят двадесетина пътника на къси разстояния. Не мислете, че това е законно положение. Напротив. На границата на окръзите се минава край полицейски контролни пунктове с бамбукови бариери на шосето. Често полицаите спазват закона и отварят бариерата само когато пътниците от покрива, стълбата и вратите слязат. Автобусът преминава в другия окръг и спира след 100 м. Пътниците се качват на старите си места и пътуването продължава.

Въпреки някои неудобства, возенето на покрива е най-приятно. Вътре в автобуса непалците пушат, плюят по пода, а голямата пренаселеност в топло време ви дава възможност да усетите не особено голямата им любов към личната хигиена. На покрива, особено ако се вредите да седнете на сандъка за брезента с лице напред, ще се чувствате много по-удобно. Ще ви лъха насрещният вятър, ще виждате всичко напред и встрани по-добре от шофьора, на арматурното табло на който често седят по двама-трима души с гръб към движението. Отгоре ще имате най-добрата възможност за фотографиране. Пазете се някой клон да не ви свали отгоре и при влизане в Катманду не забравяйте да си наведете главата при преминаването под жиците на тролейбуса. Трябва също да се държите здраво, иначе при някое внезапно спиране може да паднете пред автобуса. Обслужващият персонал на автобуса се състои от шофьор, помощник-шофьор и кондуктор. Шофьорът кротко изпълнява функциите си. Помощникът седи от външната страна, между него и вратата. Той следи за качването и слизането. При трудни ситуации като разминаване, остри завои и тесни места на пътя слиза и дава сигнали на шофьора. Сигнал за тръгване е два удара по ламарината, за спиране е един, за опасност — серия бързи удари. Най-тежка е работата на кондуктора. Добре пресован, обслужил пътниците вътре, той излиза през задната врата, таксува хората на стълбата и се качва на покрива. Там той започва да изпълнява упражнения, достойни за цирка. Обикаля багажника по тясната пътека около него, прескачайки краката на седналите по перилата. Таксува всички пътници, багажа, козите, кокошките и другите животни, качени на покрива. Той не продава билети, а има кочан, в който записва имената, маршрута, бройките и багажа. Пише в два екземпляра с индиго. Един за пътника, друг за автобусната компания. Книжните пари обикновено държи сгънати надлъж, между пръстите на лявата си ръка. Ако има много хора, кондукторите понякога се придвижват, стъпили на отворените прозорци, държейки се за перилото на багажника. След като таксува всички, кондукторът слиза долу през първия отворен прозорец. Ако някой откаже да плати, започва гоненица. На помощ идва помощник-шофьорът. Зрителите се заливат от смях. Накрая обикновено гоненият слиза и чака следващия автобус. Всичко това, разбира се, става през време на движение. На спирките групи непалчета щурмуват автобуса отвън и отвътре, носейки тави, пълни с банани, кокосови орехи, нарязани на парчета, палачинки, белени и небелени варени яйца, сладолед и други непалски лакомства. До тръгването на автобуса настава глъчка като на пазар. Редовните спирки са малко, но автобусите спират навсякъде, където им вдигнат ръка или има хора за слизане. По нанагорнищата, където движението е бавно, качването и слизането стават по време на движение. Това за Непал е нормално, защото максималната разрешена скорост е 40 км/ч, а средната е под 25!

За превоз пътниците често използват и камиони. Те обикновено са големи, без ремаркета. Кабините им са широки колкото каросерията, за да се съберат повече хора. Върху кабината имат малък багажник за товар и хора. Отвън камионите са боядисани ярко или изрисувани с пъстри картинки като добруджански каручки. Отпред, по средата на кабината, суеверните шофьори закачат малко огледалце, гледащо напред. Старинно поверие говори, че такива огледалца, закачени на челата на конете, пъдят злите духове от пътищата.

В Непал, за разлика от повечето други страни, където се борят за тихо движение и забрана на звуковите сигнали, на задната страна на превозните средства често пише на английски с едри букви „Horn please“ (Моля, свирете). Леките коли се използват предимно за движение в градовете. С тях превозват хора и багаж в неограничени количества. Между многото нови автомобили има доста ветерани, техническото състояние на които понякога е такова, че движението им се явява загадка за науката и техниката. Напоследък в непалските градове масово навлизат мотоциклетите, предимно японски и индийски. Там мотоциклетът е семейно превозно средство. Едното дете гордо възсяда резервоара, непалецът кара, зад него непалката седи с двата крака от едната страна, развяла пъстро сари, с невръстна рожба в ръцете, а отзад на багажника седи най-голямото дете. За градски транспорт наред с такситата се използват мото рикши, индийско производство на базата на моторолери „Веспа“. Отзад имат по две колела и малка кабина. Въпреки миниатюрните си размери могат да возят 6–7 души. Те все повече изместват велорикшите, придаващи характерен вид на непалските градове.

Асфалтовите шосета в Непал свързват само големите градове. До селищата, разположени в по-ниските и достъпни райони, водят пътища с мека или чакълеста настилка, често проходими само за джипове. До всички други селища и махали се достига по безкрайните непалски пътеки, строени векове наред с труда на много поколения. Централните пътеки са широки по 3 метра, покрити с калдъръм и имащи стъпала от дялан камък на всяко изкачване и спускане. По-голяма част от товарите се пренася по тях на гръб от хиляди носачи. Основната пречка за широкото използване на товарни животни са пълноводните реки и лошите мостове над тях. Още се срещат мостове, изплетени от лиани или вързани от бамбукови пръчки. Те издържат трудно тежестта на натоварен човек и са непреодолима пречка за животните. Непалското правителство има програма за постройка на висящи мостове с метални конструкции, които значително ще разширят обсега на товарните кервани. Заедно с отдалечаването от централните райони пътеките стават все по-тесни и по-тесни, докато се превърнат в едва забележими пътечки, водещи към колибите на усамотени монаси…

По асфалтовото шосе автобусът ни закара на края на град Похара (1069 м н.в.)^[1], до ез. Фева. Градът е разположен между него и р. Марди кола. Околните му върхове са покрити със зелени гори, а над тях, сякаш донесени от някакъв приказен свят, се издигат гигантските върхове на Анапурна химал, блестящи на слънцето с вечните си снегове. Най-личен от тях е Мачапучаре (Рибена опашка). Висок е 6997 м. Той кара алпинистите да настръхват, гледайки отвесните му стени и остри ръбове. Английска експедиция, организирана от Уил-фрид Нойс, го щурмувала през 1957 г. Атаките на алпинистите се разбили 60 м под върха от непосилно трудните за катерене скали. След това Джими Робъртс — ръководителят на експедицията, успял да убеди Непалското правителство да запази върха „девствен“. Сега той е един от свещените върхове на Непал, които ще останат непокорени, като символ на неосквернената чистота.

Къщите на Похара са едно- и двуетажни, повечето от тях доста стари, но построени по-нарядко от тези на Катманду. Там липсва старият дух на градовете от Великата долина с многото храмове и шумни пазари. Характерен колорит на Похара придават хипитата от цял свят. Тяхното нашествие е започнало през 1968 г., след като битълсите посетили Непал. Скоро много от техните поклонници — хипита, се отправили към Катманду. Сега техният брой значително е намалял и централното им сборище се е преместило в Похара. Изглежда, там ги привличат евтиният живот и леснодостъпните наркотици. Най-често хипитата безделничат в малките хотели и ресторантчета на брега на ез. Фева. Там може да ги намерите по всяко време на денонощието, седнали на тихи приказки с лула хашиш или марихуана в устата. За разлика от туристите и — алпинистите, поели пътя нагоре, те са тръгнали надолу, откъдето малцина се връщат. В този квартал на Похара на всеки ъгъл ни спираха непалци, от 10-годишни деца до белобради старци, и ни предлагаха „най-евтините“ и „най-хубавите“ наркотици. Марихуаната берат по околните хълмове и я сушат, а хашиша го произвеждат почти във всяка къща. Непалците рядко пушат наркотици. Използуват ги само за припечелваме. Повечето от тях дори не съзнават опасността, която крият и която започва да надвисва над непалската младеж, възприемаща всичко добро и лошо от чужденците.

Похара е изходен пункт на алпийските експедиции и трекерите, избрали за своя цел Анапурна химал и Дхаулагири химал. Един от най-красивите и най-трудните трекинг-маршрути в Непал е обиколката на Анапурна химал. Това беше първата цел на нашата експедиция. След весело прекарания първи април, с много шеги и приятелски лъжи, преспахме в палатките на брега на ез. Фева. Рано сутринта тръгнахме по нашия маршрут. Нормалният път за него започва от северния край на Похара по разбит камионен път, който след 7 км достига селището Суикет (1100 м н.в.). От него тръгват истинските непалски пътеки, покрити със стабилен калдъръм, износен от времето и многото пътници. Пътят и неговите съоръжения със своята древност и солидност ме караха да мисля с уважение и лека тъга за отдавна умрелите и много талантливи строители. Понякога имах чувството, че се движим по добре поддържан римски път, пренесен в XX век. След Суикет калдъръмът е широк 2–3 метра. Той се изкачва и спуска по планинските била без излишни завои. Директното изкачване е възможно благодарение на безбройните каменни стъпала. На 20–30 минути ходене има площадки за почивка, снабдени с всички удобства: каменни пейки за поставяне на багажа (без пътникът да се навежда), дървета с хладна сянка и като награда за уморения пътник — прекрасна гледка към близките и далечни Хималаи. Пейките, наричани дармасали, често са строени в памет на някой умрял от неговите близки и са разположени на кръстопътищата, превалите, до чешмите и на местата, от които се открива хубав изглед, а пътникът има нужда от почивка. За времето, когато са строени, може да се съди по възрастта на дърветата, понякога дебели повече от метър. Те най-често са баняни с огромни корони. Баняните се смятат за свещени дървета, защото прозрението на Буда го е осенило под банянова сянка… По склоновете те изпъкват на фона на другата растителност и по тях ние се ориентирахме за главния път. Почивките ни на дармасалите ставаха по-приятни от срещите с най-различни пътници. Непалците рядко знаят английски, но имат голямо желание да контактуват. Те са дружелюбни, винаги усмихнати, готови да дадат всякаква информация или да направят дребна услуга. След това, разбира се, те не отказват цигара или дребна монета за бакшиш. Това ни най-малко не накърнява гордостта им. В Непал не видях просяци, ако не се смятат недъгавите край храмовете и закачливия поздрав на непалчетата „намасте миттай“ — добър ден, дай бонбон. Когато спирахме, се убеждавахме колко оживен е пътят. Непалците сноват по него като мравки, носейки на гърбовете си големи кошове, закрепени само с един ремък на главите им. Срещнахме дребна непалка, носеща 50 — килограмова торба с цимент! Сигурно самата тя тежеше по-малко. Край нас минаваха кервани от дребни кончета, катъри и магарета, пъстро украсени и подрънкващи с мелодични звънчета. Първото животно по стар обичай, пренесен от Тибет, носеше над главата си опашка от як и огледалце на челото си.

По пътеките срещнахме много трекери. Някои от тях ходеха като нас самостоятелно, други бяха наели носачи, трети ползваха услугите на трекинг-агенции. Последните плащаха от 20 до 50 долара на ден. За това им носеха багажа, опъваха палатките, готвеха им храна и ги водеха по маршрута. При среща трекерите се поздравяваха като стари познати, обменяха помежду си информация за пътя, хотелите, храната, цените, снежната покривка във високите части на планината и много други полезни неща.