Асен Джаков
Хималаите — слънце и снегове (4)

Проломът на Кали Гандаки

Представете си, че се намирате край морето, а от двете ви страни се издигат върхове, два пъти по-високи от Мусала и отдалечени един от друг на 26 км. Така се чувства пътникът, когато преминава през пролома на Кали Гандаки. За първи път видяхме тази голяма долина от превала Горе пани. Изкачихме се, превили гърбове, жадуващи за малко прохлада и почивка. Изведнъж някой извика:

— Ето ги!

Отначало не разбрах за какво става дума, но когато вдигнах глава, замрях на мястото си. Бяхме излезли на превала. Пред нас се разгръщаше величествената панорама на Дхаулагири химал и Анапурна химал — гледка, за която наистина си струваше да дойдем от толкова далече. Най-дълго погледите ни се спираха на Дхаулагири, заслужаващ напълно името си — Бяла планина. Гледайки стръмните му склонове, отрупани с висящи ледници, и острите му ръбове, разбрахме защо си е спечелил славата на жесток връх за алпинистите. Въпреки сравнително малката му височина (8167 м) той е покорен предпоследен от осем хилядниците — чак през 1960 г. Швейцарска експедиция (включваща алпинисти от други нации) под ръководството на Макс Айзелин успява да превземе върха. На челото му стъпват Албин Шелберт, Ернст Форер, Курт Димбергер, Петер Динер, Мишел Воше, Хуго Вебер, шерпите Нима Дорджи и Наванг Дорджи. Накрая върхът, който дотогава е взел доста жертви, позволява на повечето участници в експедицията да го покорят. Около Дхаулагири и Анапурна са разхвърляни по-малки, но доста трудни върхове: Хинучули, Моди пик, Зъбът, триглавият Нилгири (7061 м, 6940 м и 6830 м), Тукуче (6920 м) и други, които не можахме да определим по неточните си карти. Предният план беше напълно достоен за този пейзаж — цъфнала рододендронова гора с едри червени и розови съцветия, почти скриващи листата. От нея околните склонове червенееха почти до линията на вечните снегове. След 2 часа облаците отнеха гледката ни. Чак сега усетихме, че затворите на фотоапаратите ни са се загрели от ненаситно снимане, а стомасите ни чакат забравения обяд.

В последните часове на деня започнахме слизането към Кали Гандаки. Това е една от реките, които извират от Тибетското плато и пресичат главното хималайско било. Тя тече между върховете Анапурна и Дхаулагири на височина 2000 м. Реката е сравнително малка, но проломът й е най-дълбокият на света. Тази река, пробила снагата на най-високата планина, е свещена за народите от околните области. Но не защото край коритото й минава древен търговски път от Индия за Тибет, а заради загадъчните салеграми. Това са свещени черни камъчета с размер на орех, притежаващи чудотворна сила. Когато се счупят, истинските салеграми вътре имат вкаменени амонити^[1]. Някога те са се ценели повече от златото. Вървейки нагоре по реката, аз трошах всички намерени черни камъчета. За нещастие не ожах да си намеря вълшебен талисман, а само спечелих шегите на приятелите си:

— Бива си го за каменар! За два дни се научи добре да чупи камъните.

— Да ги беше трошил край някое шосе, щеше да изкара поне две надници!

Все пак щастието ми се усмихна. На малко селско пазарче намерих салеграми, разчупени на две, с отпечатъци на нещо като охлюви. Явно търговците вече вярват повече в паричните знаци, отколкото в чудотворната сила. Исках да си купя салеграми тайно от приятелите си и да се хваля, че съм го намерил, но в последния момент бях лошо заловен и не можах да излъжа никого с находката си.

Старият търговски път, минаващ по течението на Кали Гандаки, някога е бил една от основните артерии, по които са се пренасяли ориз и ечемик от Индия и Южен Непал на север. Солта, вълната, домашните животни и маслото от Тибет са се разминавали със захарта, чая, подправките, тютюна и занаятчийските произведения от различни части на Индия. Този стар път почти навсякъде е бил широк 3 метра и покрит с каменни плочи. Някои негови участъци са запазени и се използват до днес. Селищата край пътя носят следите от бурния търговски живот, кипял някога по тези места. Къщите са дву и триетажни с богати дърворезби по прозорците и вратите. В долните етажи и дворовете имат големи помещения и навеси за керванджийските коне и якове. Обикновено стоките са пътували в долната половина на пътя с коне и мулета, а в горната — предимно с якове. Търговията е била основно в ръцете на местните хора от народността такали. Името им произлиза от названието на Кали Гандаки в горното й течение — Так кола. Този горд народ изповядва будизъм с примеси на индуизъм и бонпо^[2]. Такалите са от монголоидната раса. След като Китай завладял Тибет, търговията по тези места намаляла многократно. Сега такалите са принудени да се изхранват от земеделие, туристически бизнес и само отчасти с традиционната за тях търговия. Повечето магазини и хотел-ресторанти от Похара до Мактинат са техни. Те имат широки столови и удобни кухни. На стената винаги виси ръчно написано менюто на заведението. Освен традиционните непалски и тибетски ястия в него често има и някои европейски. Накрая на менюто е написана цената на нощуването. В Кало пани даже пишеше: „Спане — 2 рупии, сънища — безплатно, при кошмари връщаме парите“. Чистотата в къщите и хотелите на такалите е на добро ниво, а на бързината на обслужване могат да завиждат много наши заведения.

Пътят ни през пролома започна от село Тато пани (1200 м н.в., тато топъл, пани — вода). То носи името си от топлите минерални извори в околността му. От него вървяхме нагоре около 50 км край Кали Гандаки. През първата част на пътя постоянно ни съпровождаше шумът на реката и нейните притоци. По-малките се вливат с водопади, високи по неколкостотин метра. На някои от тях се виждаше само началото, а в долния им край водата се разбиваше на прах, освежаващ въздуха наоколо и правещ красиви дъги. Големите притоци са издълбали в планината каньони с внушителни размери. Най-голям е този на р. Миристи кола, идваща от подножието на Анапурна. Неколкостотин метровото ждрело на тази река и стръмните гористи склонове над него ни убедиха в невъзможността да се стигне оттам до северния базов лагер на Анапурна. Стана ни ясно защо експедициите са търсили път за там доста по на север. В разширенията на пролома се виждат стари наносни тераси, по-високи от реката с неколкостотин метра. Повечето от тях са култивирани и заселени.

Вечерта отседнахме в малко хотелче в село Дана (1430 м н.в.). Както винаги, започнахме със запознанствата с другите гости на заведението. Там се запознахме с двама италиански алпинисти — Джан Карло и Пиетро. Те отиваха да катерят няколко шест хилядника, намиращи се край нашия път, и около една седмица щяхме да се движим заедно. Ходеха с леки раници, а 45 килограмовия им багаж го носеше Бахадур — млад непалски носач. След вечеря дълго си говорихме за нашите, италианските и непалските планини. Бързо се сприятелихме и поляхме запознанството с по чаша непалска ракия ракши.

Тук искам да направя малко отклонение и да разкажа за алкохолните напитки на Непал. Непалците, от краля до последния носач, умеят да ценят радостите на живота. Отличителната им външна черта е усмивката. Може да я видите на портретите на краля и по лицата на бедняците. Това говори за народ със здрави разбирания за живота и умеещ да използва радостите, които той поднася. Природата не е глезила непалците и затова те са останали верни нейни деца — способни да се радват на малкото щастие, което тя предлага. Не свързвайте това с пълните стомаси. Непалците имат много други радости, като пътешествия, търговия, песни, танци и какви ли не, които не биха принесли в жертва на бога на яденето. Едно популярно удоволствие е чашката алкохол. Казвам чашката алкохол, а не алкохолът, защото алкохолизмът е непознато явление в Непал, разбира се, като изключим чужденците. Непалците твърдят, че пият само в особени случаи. Ако нямат такива, може и за рождения ден на някой бог, а Непал е страната на 33 000 бога…

Какво пият непалците? Всичко, но предпочитат националната ракия — ракши. Пият я само когато я има и само където я има. В останалите случаи я донасят отнякъде или я правят на място. Тук трябва да отбележа, че непалците никога не бързат и имат време да изчакат завършването на производствения процес. Ракшито се препоръчва в по-големи количества през студено и влажно време. Пие се преди, по време и след ядене, т.е. замества аперитива, виното и коняка. Качеството му не е регламентирано. Всеки производител си има запазена марка (поне за всяка произведена партида). Градусите обикновено се движат между 10 и 20, но се среща изкусно направено ракши, приятно на вкус и аромат, с 40°. Произвежда се от разварен ориз, царевица или просо с прибавена мая за бърза ферментация. Сместа се държи в глинени или пластмасови съдове близо до огнището. Дестилацията се извършва примитивно. Ферментиралата каша се поставя в котел върху огнището. Отгоре се слага втори котел с отвори на дъното. В средата му се поставя паница с обем 1–2 литра. За похлупак се използва леген с вдлъбнато дъно, пълен със студена вода, периодически подменяна. Пролуките на системата се уплътняват с глина и парцали. При нагряване алкохолът се изпарява, минава през отворите на горния котел, кондензира се на дъното на легена и капе в паницата. Процесът трае няколко часа, през които трябва много умело да се регулира силата на огъня. След варенето остатъците от кашата се дават на добитъка. По пияните крави, въртящи се в кръг пред къщите, може да се разбере къде има прясно ракши. Вкусът на полученото питие обикновено е като на българския паток, но поради чистите изходни продукти е учудваща липсата на главоболие след употреба в по-големи количества.

Племената, етнографски близки до Тибет, са разпространили в Непал чанга. Това е слабо алкохолно питие от класа на бирата. Произвежда се от ориз, просо или ечемик. Продуктът, също както при производството на ракши, се разварява и остава да ферментира с мая. Преди пиене се вади една шепа от кашата и се размива във вода, докато ръцете на размиващия не станат чисти. След това се прецежда през плетена от бамбук цедка. Обикновено течността не се сипва отгоре, а цедката се натиска върху нея и чистият чанг се гребе отвътре. Като истинско нестандартно питие понякога той е по-тъмен и по-гъст от боза, а в него плуват частици от кашата. Друг път е бял и рядък като мътеница. За най-висококачествен се смята оризовият чанг и когато се поднесе студен, уморените пътници разбират какво наистина може да утоли жаждата след дълго ходене по горещината и нанагорнището, да изтласка умората от мускулите и напрежението от нервите, да разведри душата и да развърже езика.

Макар и немного популярно питие, томпата се смята винаги добре дошла и на богата трапеза, и на маса, заобиколена от бъбриви бедняци. Тя е национално питие на народа лимбу. Приготвя се от ферментирало просо. Сухото, ферментирало зърно се поднася в големи чаши (0,5–1 л) заедно с кана или термос гореща вода. Зърната се заливат и след 5 минути, когато водата екстрахира алкохола, питието е готово. Най-лесно се пие със сламка. Не забравяйте да свиете сламката от долния край, за да не се запуши. От една чаша могат да се извадят до десетина екстракции, като последните трябва да се чакат по-дълго и стават по-слаби. На градус питието е много леко, но когато човек започне да пие последните екстракции от втората чаша, тялото му престава да чувства хималайския хлад на дългите нощи, а разговорите на чужди езици започват да се удават по-лесно.

В Непал може да се намерят почти всички напитки, произвеждани на земята, но те се пият малко, и то не заради високите им цени. Най-добре е виното да се пие във Франция, водката в Русия, уискито в Шотландия — за тях няма нужда да се ходи до Непал. Там през горещите дни опитайте хладния чанг, изпийте едно ракши преди вечеря и прекарайте една нощ между непалците с чаша томпа в ръка…

Свежото утро ни подкани на път. Пред нас беше най-тясната част на пролома. На места Кали Гандаки носеше мътните си води през дълбоки каньони. Тук-там паднали отгоре скали бяха затрупали коритото и само бученето, изпълващо теснините, напомняше, че реката продължава вековната си борба с планината. Пътеката минаваше по отвесните скали на каньона, използувайки релефа им. На най-трудните места по нея бяха изкопани балкони и тунелчета. Размерите им са съобразени с габаритите на товарните животни и непалците. Това особено затрудняваше почти двуметровия Недялко с огромен самар на гърба. Пътеката постоянно се изкачваше и слизаше, за да минава покрай препятствията. Там разбрах защо керванджиите слагат много звънци на всяко животно. Когато те ходят, нежна мелодия изпълва долината. Тя контрастира с бученето и се чува отдалече. Другите керванджии я улавят и изчакват, за да избягнат срещите на тесните места. В най-голямата теснина има мост, 20 м над реката, направен от две греди, дълги десетина метра, сложени между два скални издатъка. За щастие той беше на страничен път и ние не трябваше да проявяваме циркаджийските си заложби при преминаването му.

Малко преди село Газа (1950 м н.в.) каньонът се разширява и погледът може да обхване околните склонове. Бяхме пресекли линията на главното хималайско било. Субтропичната растителност преди каньона беше изчезнала. На мястото на рододендроните и другите широколистни дървета тука се появиха планинските борове и ели. Пейзажът стана по-близък до българския, което понякога ни караше да забравим, че сме далече от родината. На север от главното хималайско било географската зона и климатът са близки до тибетските. Там е по-сухо, а и земята — по-безплодна. Планината спира облаците и основната част от валежите пада по южните склонове.

Газа е първото село на такалите по нашия път. Техните селища са построени като малки крепости, наричани дзонове. Те са пазели жителите си и нощуващите в тях кервани от разбойниците, върлували често край търговския път! В старите времена керванджиите са ходели силно въоръжени и никога не са замръквали извън селищата. Друга роля на стените, запазена и до днес, е защитата от постоянните ветрове. По тази долина, свързваща тибетското плато с индийската равнина, има течения, подобни на бризите. Сутрин те са от север, а следобед, когато платото се нагрее от слънцето, I вятърът се обръща и духа от Индия.

От следващото село Лете (2470 м н.в.) за няколко дни се стига до базовия лагер на Анапурна. Пътят минава по стръмни склонове, обрасли с бамбукови гъсталаци. Казаха ни, че пътят натам е непроходим, защото този сезон не е минавала експедиция. Когато ни обясниха, че трябва да платим на няколко водачи, за да ни прочистят пътя, интересът ни към този базов лагер рязко намаля.

До подножието на съседния осем хилядник — Дхуала-гири, водят два пътя. Първият е от село Кало пани (2520 м н.в.) към южната стена на върха, а вторият е от село Кобанг (2560 м н.в.) за североизточното му ребро. По него са минали първо покорителите на върха, без да се изкачват от Кобанг. Това е била първата експедиция, използвала самолет за пренасянето на хората и багажа до подножието на върха. И по двата пътя за един ден се стига до местата за базовите лагери.

Малко над Кало пани коритото на реката се разширява. Тя е маловодна и лъкатуши по плоското дъно на долината, покрито с чакъл. През сухия сезон пътеката върви до водата; а на склона има друга, използвана през мусонния сезон. Околностите стават все по-сухи, жълти и голи. Всичко говори за приближаването до Тибетското плато.

Център на тази област, наричана от някои Долен Мустанг, е градчето Джомосом (2710 м н.в.). Името му произлиза от изопаченото Дзонг Сам или Нова крепост. Сега там има малко летище с отъпкана земна писта, на която два пъти седмично кацат самолети от Катманду. Предприемчивостта на такалите личи особено силно около Джомосом. В самия град има много нови хотели и фурна, произвеждаща европейски хляб. Учуди ме електроснабдяването. Построена е малка електростанция, захранваща селищата от Тукуче до Джомосом. Макар и дванайсеткилометров, този „далекопровод“ символизира желанието на непалците за светло бъдеще. Друго съвременно начинание е засаждането на ябълкови и прасковени градини. Край село Марфа е създаден държавен овощаро-зеленчуков комплекс. Ръководителят му е агроном, завършил във Франция, решил да измени облика на своя роден край. Във фирмения магазин на комплекса си купихме свежи ябълки, запазени от миналата година. Там се продаваха също ябълково вино и ракия, направени по френски образец.

От Джомосом се насочихме към последното селище в долината на Кали Гандаки, откъдето пътят ни започваше да се изкачва към превала Торунг ла. Това беше селото Кагбени. Северно от него се простира загадъчното кралство Мустанг. Сега то е затворен за чужденците окръг на Непал, без външнополитически живот, но със самостоятелно вътрешно управление и собствен крал.