Нора Робъртс
Джакпот (12)

Дванадесета глава

— Значи сме съгласни да опростим два милиона от загубите на Харисуки и Танака на бакара — Джъстин се бе изтегнал в широкия кожен фотьойл, като се преструваше, че не забелязва, че синът му не му обръщаше внимание. — По този начин ще са вложили в казиното съответно десет и дванайсет милиона. Поемаме стаите, храната, сметките в бара и парите, които жените им пилеят в бутиците. Те ще се върнат — обясни той и дръпна лениво от пурата си. — И ще оставят следващите няколко милиона тук, вместо от другата страна на улицата. Уреди ли лимузината им за утре? — изчака малко. — Мак?

— Какво? Да. Погрижих се.

— Добре. А сега, като свършихме с това, можеш да ми кажеш за какво мислиш.

— Нищо особено. Искаш ли една бира?

Джъстин махна с ръка в знак на съгласие.

— Винаги трябва с ченгел да ти вадим думите от устата. Желанието ти да се справяш сам с всичко е похвално, но дразни — усмихна се весело на сина си и пое запотената бутилка. — Както и да е, в този случай всичко е ясно — имаш проблеми с Дарси.

— Не. Да. Не — повтори Мак и издиша. — Продала е книгата си. Всъщност е продала две книги.

— Това е чудесно. Сигурно много се радва. А ти защо не се радваш?

— Радвам се. Щастлив съм за нея. Тя винаги е искала това. Мисля, че не бях разбрал колко много го е искала. Това ще й даде съвсем нов път в живота.

— Това ли те безпокои? Че вече няма да има нужда от теб?

— Не. Целият въпрос е Дарси да тръгне по собствения си път. Аз просто й дадох възможност да си поеме дъх.

— Така ли? Мак, ти влюбен ли си в нея?

— Не е това въпросът.

— Това е единственият въпрос, който има значение.

— Аз не съм за нея. Това място не е за нея — той неспокойно се приближи до прозореца и се вгледа в карнавалните светлини на неона и цветните фонтани. — Като й се отворят очите, ще го види.

— Защо да не си за нея? На мен ми се струваше, че много добре се допълвате.

— Аз ръководя казино. Най-натоварените ми часове са когато нормалните хора отдавна са си легнали — пъхна ръце в джобовете си. — Тя е живяла спокойно. Нещо повече, била е възпирана, потискана. Едва сега започва да осъзнава какво може да прави, да бъде и да има. Аз нямам никакво право да се намесвам в това.

— Ти изкарваш всичко черно и бяло, дявол и ангел. Мисля, че никой от вас не е нито дявол, нито ангел. Ти си бизнесмен, при това добър. Дарси е интересна, свежа, възторжена млада жена.

— Която се озова тук преди няколко седмици — напомни му Мак. — Преди няколко седмици настъпи повратна точка в живота й. Тя още не може да осмисли чувствата си.

— Подценяваш я. Ала независимо от това, твоите чувства нямат ли значение?

— Вече неведнъж съм позволявал моите чувства да излязат на преден план. Когато Дарси дойде тук, никой не я беше докосвал — обърна се с потъмнели очи. — Аз промених това. Трябваше да държа ръцете си далеч от нея, но не го сторих. Не можах.

— Сега ще се самонаказваш, задето си човек — заключи Джъстин. — Ще отречеш една връзка, която те прави щастлив, и съображенията ти са, че така е по-добре за нея.

— Тя е зашеметена — настоя Мак и се зачуди защо като го казва на глас звучи толкова глупаво. — И вижда само това, което иска да види. Купила си е къща, за бога!

— Да, знам.

— И… Ти знаеш? — зяпна той.

— В деня, след като подписа договора, Дарси заведе майка ти да я види. Аз самият отидох да я разгледам. Прекрасен имот, интересен, уютен дом.

— Абсурдно е да купуваш къща в град, в който си бил само няколко седмици, при това ако си прекарал повечето време в хотелско казино. Тя живее в света на фантазиите.

— Не, Дарси знае точно какво иска и съм изненадан, че ти не разбираш това. Ако не я желаеш, това е друга работа.

— Не мога да престана да я желая — това бе като болка, която не преминава. — Бях сигурен, че ще мога.

— Да желаеш е лесно. Първия път, когато видях майка ти, я пожелах. Това бе толкова естествено, колкото да дишам. Ала да я обичам ме ужасяваше. Понякога още ме ужасява.

Изненадан, Мак се отпусна на един стол.

— Отстрани при вас и това изглежда лесно. Винаги ми е изглеждало лесно. Вие толкова си пасвате… — реши той.

— Това ли е проблемът? — Джъстин се наведе напред и хвана ръката му.

— Не, не е проблем. Просто в нашето семейство браковете се получават. Шансовете са неблагоприятни, но въпреки това се получават — вгледа се в златната халка на пръста на баща си. Трийсет години, помисли, и още си подхождат. — Сигурно се получават, защото много внимателно си подбираме половинката — в буквалния смисъл на думата. Половинка.

— Ти виждаш майка си и мен като едно цяло, като нещо, което се е получило от само себе си. Не е така. Ние бяхме един бивш затворник със смесена кръв и любимата глезена дъщеря на богати родители. Големи шансове за такава двойка, нали, Мак?

— Но сте вървели по един и същ път.

Джъстин се облегна назад. Очите му бяха остри.

— Ами! Това, което направихме, бе да прокараме нов път, и той никак не беше равен.

— Искаш да ми кажеш, че съм направил грешка — измърмори Мак. — И може би си прав — прокара ръка през лицето си. — Вече не съм сигурен.

— Гаранции ли искаш? Няма гаранции. Да обичаш една жена е най-рискованата игра. Или залагаш, или се махаш от масата. Ала ако се махнеш, никога няма да спечелиш. Дарси ли е жената, която искаш?

— Да.

— Пак те питам. Влюбен ли си в нея?

— Да — от признанието болката стана още по-силна. — И е вярно, че се ужасявам от това.

Джъстин се усмихна съчувствено.

— Какво искаш?

— Искам да си я върна — въздъхна тежко. — Трябва да си я върна.

— Колко си оплескал нещата?

— Доста — зави му се свят, като си спомни колко лошо бе изиграл картите си. — Само дето не я изхвърлих през вратата.

— Ще трябва много бързо да говориш, за да я накараш да отвори вратата от своята страна.

— Значи ще говоря бързо — нещастието потъна, заляно от приток на енергия. Това бе ново раздаване, помисли той, нови карти. И залагаше всичко, което имаше. — По-добре да сляза и да се опитам да се оправя с нея. Тя сигурно седи в стаята си и страда, когато би трябвало да празнува.

— Мисля, че тук грешиш — забеляза Джъстин, загледан в екраните.

— В бижутерийния магазин долу има едни обици във формата на звезди — Мак бръкна в джоба си да види дали бе взел кодовата карта за асансьора. За всеки случай. — Трябва да получи нещо специално, за да отпразнува продажбата на книгата си — изведнъж стана нервен, чувство, с което не бе свикнал. — Мислиш ли, че обици и цветя ще са достатъчно извинение?

— Не мисля, че някога ще можеш да се извиниш достатъчно за такова нещо. Но… Няма да намериш Дарси в стаята й.

— Моля?

— По-добре погледни. Трети екран, втората маса отляво.

Мак, нетърпелив да тръгне, погледна разсеяно към екрана. После погледна отново. Неговата ранена фея, пременена с миниатюрната си червена рокля-убиец, хвърляше зарове.

— Какво, по дяволите, прави тя?

— Гони осмицата. Това й е целта. Пет и три — обясни Джъстин и се усмихна, като чу как синът му захлопна вратата зад гърба си. — Дамата печели.

 

 

— Хайде, малката. Хайде, кукличке. Твой ред е — мъжът, който окуражаваше Дарси, можеше да й бъде баща, така че тя нямаше нищо против, че я потупваше леко по дупето. Приемаше го като пожелание за късмет.

Раздруса заровете в ръката си, наведе се над дългата маса и ги хвърли. Отвсякъде се чуха приветствени викове, а парите и чиповете толкова бързо сменяха собствениците си, че Дарси не можеше да ги проследи.

— Седем! Добре — размаха юмрук във въздуха. Загреба от своята купчинка с чипове и започна отново да ги разпределя. — Това на моето число, а това… Хм… Зад него. Моето число е пет.

— Завърти ги, русокоске! — мъжът от другата страна на масата стовари стодоларов чип. — Ти си късметлийка.

— Вярно е — тя хвърли заровете, примижа през цигарения дим и извика от възторг, когато заровете спряха на три и две. — Защо ли си мислех, че тази игра е толкова трудна? — засмя се Дарси и надигна чашата с шампанско, която някой й подаде. — Подръж ми я, а? — пъхна чашата в ръката на мъжа, който я тупаше по дупето, и взе заровете. — Пак моето — подвикна тя на крупието. — Господи, обичам да го казвам! — хвърли заровете и затанцува на десетсантиметровите си токчета.

Мак трябваше с лакти да си проправи път през събралата се тълпа. Първото, което видя, бе малкото й заоблено задниче, пристегнато в тясната червена рокля. Хвана я за ръката, веднага след като Дарси хвърли заровете, и думите му потънаха в рева на играчите и зяпачите.

— Какво, по дяволите, правиш?

Тя отметна назад глава, опиянена от победата.

— Забавлявам се. Дръпни се да не ми пречиш да продължа — наведе се да вземе отново заровете, ала той хвана здраво китката й.

— Приключи си сметката.

— Как ли пък не! Тъкмо хвърлям.

— Хайде, приятел, остави дамата да играе.

Мак само обърна глава и смрази с поглед нетърпеливия играч в края на масата.

— Приключи й сметката — нареди той на крупието и издърпа Дарси сред шумните възражения на тълпата.

— Не можеш да ме накараш да спра да играя, когато печеля.

— Грешиш. Това е моето казино и мога да накарам всеки да спре да играе по всяко време. Банката винаги има право.

— Прекрасно — тя отскубна ръката си. — Ще отида да играя някъде другаде и ще им разкажа, че управата на „Команч“ не може да понесе на някой да му върви.

— Дарси, ела горе. Трябва да поговорим.

— Не ми казвай какво трябва да правя — тя отново рязко се отскубна и почти изпита удоволствие, когато всички глави се обърнаха и вниманието се прикова върху тях. — Казах ти, че няма да правя сцена, но ако продължаваш да ме тормозиш, ще я получиш. Можеш да ме изриташ от казиното, можеш да ме изриташ от хотела, обаче не можеш да ми казваш какво трябва да правя.

— Моля те — произнесе Мак с възхитително според него търпение, — да дойдеш с мен, за да обсъдим това насаме.

— Аз пък ти казвам, че не ме интересува.

— Е, щом не искаш с добро… — грабна я и я метна през рамо. Направи цели десет крачки, преди Дарси да се съвземе от шока и да започне да се бори.

— Пусни ме! Не можеш да се държиш така с мен.

— Ти направи своя избор — отсече той мрачно и без да обръща внимание на потресените погледи на персонала и посетителите, я внесе в асансьора.

— Не искам да говоря с теб. Вече съм си събрала багажа. Сутринта напускам. Пусни ме.

— Как ли пък не! — вкара картата, натисна нейния етаж и я остави да стъпи на пода. — Ти си инат, а аз… — замълча, защото юмрукът й се заби в корема му, ала само отскочи и го накара изненадано да вдигне очи. — Ще трябва да поработим върху това.

Дарси се призна за победена и скръсти ръце. Когато вратата на асансьора се отвори в нейния апартамент, царствено излезе.

— Хотелът може да е твой, но до сутринта тази стая е моя и аз не те каня да влезеш.

— Трябва да изясним нещата.

— Нещата са съвсем ясни, много ти благодаря за желанието.

— Дарси, ти не разбираш.

Тя изблъска ръцете му от раменете си.

— Точно така, нали? Ти си мислиш, че нищо не разбирам. Мислиш си, че съм една празноглава идиотка, която не знае как да се грижи за себе си.

— Не мисля, че си идиотка.

— Ала все пак съм празноглава, нали? Е, достатъчно съм умна, за да разбера, че съм ти омръзнала и си решил да ме изпъдиш като досадно дете.

— Омръзнала си ми? — Мак объркано прокара ръце през косата си. — Знам, че забърках голяма каша. Нека ти обясня.

— Няма нищо за обясняване. Ти не ме искаш. Прекрасно. Няма да се хвърля от покрива заради това — Дарси сви рамене и се извърна настрани. — Аз съм млада, богата, имам си кариера, за която трябва да мисля. А ти не си единственият мъж на света.

— Чакай малко…

— Ти беше първия — хвърли му през рамо един изпепеляващ поглед. — Това не означава, че трябва да си последния.

Което бе един от неговите доводи. Точно една от причините, поради които толкова твърдо бе решил да се отдръпне. Но като го чуваше от нея, като виждаше този разгорещен женствен поглед в очите й, в него закипя гняв, толкова яростен, че пред очите му притъмня.

— Дарси, внимавай какво правиш.

— Цял живот съм внимавала и повече нямам намерение. Харесва ми да скачам, преди да гледам. И засега се приземявам на краката си. Ако и когато падна, това ще бъде мой проблем и на никой друг.

По гърба му запълзя паника, защото виждаше, че тя говори сериозно. Можеше да го направи, щеше да го направи.

— Ти много добре знаеш, че си влюбена в мен.

Сърцето й се преобърна и се сви от болка.

— Защото спах с теб? О, моля ти се.

Ала колкото и подигравателно да прозвучаха думите й, ръцете й се бяха сплели. Това му бе достатъчно, за да реши, че Дарси блъфира.

— Ти нямаше да спиш с мен, ако не беше влюбена. Ако сега те прегърна, ако те целуна, ти ще ми го кажеш, без да произнесеш нито дума.

Всичките й защити бяха разбити.

— Ти знаеше и го използваше.

— Може би. Това ме измъчваше и направих още повече грешки, защото не можех да го преживея.

— Виновен ли си, или си ядосан, Мак? — тя уморено се извърна. — Ти разби сърцето ми. Аз щях да ти го поднеса на тепсия. За теб обаче не беше достатъчно да не го искаш, ти го отхвърли.

— Казвах си, че го правя заради теб.

— Заради мен! — Дарси се изсмя. — Е, много мило от твоя страна.

— Дарси… — той й протегна ръка, но тя се сви. Пронизан от болка, отпусна ръце. — Няма да те докосна, ала поне ме погледни.

— Какво искаш от мен? Искаш да кажа, че всичко е наред? Че разбирам? Че не ти се сърдя? Не е наред — изхлипа Дарси. — Не разбирам и се опитвам да не ти се сърдя. Ти не беше задължен да чувстваш това, което чувствах аз — това беше моя залог. Обаче накрая можеше да си мил.

— Ако се бях доверил на чувствата си, нямаше сега да водим този разговор. И не искам да го водим тук — когато толкова неочаквано му дойдеше някаква идея. Мак знаеше как да я използва. — Искам да видя къщата ти.

— Какво?

— Много бих искал да видя твоята къща. Още сега.

— Сега? — тя прокара ръка през очите си. — Късно е. Уморена съм. Нямам ключове.

— Как се казва брокерът? Имаш ли визитна картичка?

— Да, на бюрото. Но…

— Добре.

За неин ужас Мак се приближи до бюрото, набра номера и след по-малко от две минути беше на ти с Мериън Бейнс.

— Ще ни даде ключовете — съобщи той на Дарси, когато затвори телефона. — Няма да ни отнеме повече от двайсет минути да стигнем до тях.

— Ти си властен мъж — забеляза сухо Дарси. — Какъв смисъл има от всичко това?

— Рискувай — усмихна й се Мак предизвикателно. — Скочи, преди да си погледнала. Искаш ли яке?

Тя отказа и би отказала и да отиде с него, ако не искаше да запази поне малко гордост. Не говореха. Мислеше, че така бе най-добре. Може би по някакъв начин това мълчаливо пътуване щеше да успокои нервите и да им помогне да се разделят, ако не като приятели, то поне с някакво уважение един към друг.

Мак изглежда знаеше пътя. Взе ключовете без усложнения, после спокойно подкара към покрайнините на града, където се издигаше къщата.

— Все пак си намерила замък — обади се той, загледан в силуета под бавно избледняващата лунна светлина.

Това почти я накара да се усмихне.

— И аз така си помислих, като я видях. Тогава разбрах, че е моя.

— Покани ме да вляза.

— Ключовете са у теб — напомни му Дарси и отвори вратата на колата.

Мак я изчака да заобиколи и й подаде ключовете.

— Покани ме, Дарси.

Тя едва устоя на порива да изтръгне ключовете от ръцете му, като си каза, че той се опитва да направи ситуацията по-малко непоносима.

— Никога не съм била тук през нощта. И в къщата, и на двора има прожектори.

Мак си я представи тук сама през нощта.

— Има ли алармена инсталация?

— Да, имам кода — отвори вратата и веднага се обърна към малката кутийка до нея. Изключи алармата, после светна лампите.

Мак не каза нищо, а тръгна да се разхожда, както бе направила майка му. Ала в този случай мълчанието я нервираше.

— Търсих мебели, намерих много неща, които ми харесват.

— Има много място.

— Открих, че ми харесва много място.

Дарси щеше да сложи на терасите цветя, представи си той. Весели саксии, пълни със сочни зелени листа и нежни цветчета, за които щеше да се грижи. Вътре щеше да иска меки цветове, прохладни и успокояващи, тук-там с по някое цветно петно за освежаване.

Изненадваше го колко ясно можеше да си го представи и колко лесно бе да я познава след толкова малко време.

Запали външните лампи и се загледа в синята вода на басейна и развълнуваното море на пустинята отзад.

Тя бе смайваща, мощна и по свой собствен начин спокойна като нощното небе. Може би оттам, където бе избрал да живее, бе загубил представа за това, помисли Мак, за тази друга страна на света. И поради тази причина бе отказал да приеме нейното място там.

— Това е, което искаш.

— Да. Това е, което искам.

— Кулата… Там ще пишеш.

Малко я заболя, защото той разбираше.

— Да.

— Така и не го отпразнувахме — Мак се обърна. Дарси стоеше в средата на стаята със сплетени ръце и замъглени очи. — Вината е моя. Искам да знаеш, Дарси, колко съм щастлив за теб и колко съжалявам, че развалих този момент.

Вина, помисли тя. Бе прекалено добър, за да не я чувства.

— Няма значение.

— Има значение. Голямо значение. Бих искал да се опитам да ти обясня. Бих искал да се опиташ да го видиш от моята гледна точка. Ти падна в ръцете ми, буквално падна — първия път, когато те срещнах. Беше съвсем сама, самотна, малко отчаяна, напълно уязвима и невъзможно привлекателна. Пожелах те прекалено много, прекалено бързо. Аз умея да устоявам на изкушението, затова съм добър в това, с което се занимавам. Но на теб не успях да устоя.

— Ти не ме съблазни, не ме насили. Това беше взаимно привличане.

— Ала ние не бяхме наравно — пристъпи към нея и с облекчение забеляза, че Дарси не се отдръпна. — Взех те, защото те исках, защото можех, защото имах нужда, като знаех, че ти ще искаш повече и ще имаш нужда от повече. Че ще заслужаваш повече. Аз обаче нямах намерение да ти го дам.

— Рискувах. Ти ми каза право в очите, още преди да бяхме станали любовници, че не си тръгнал да се жениш. Не съм паднала сляпо в леглото ти.

Той за момент замълча изненадано.

— Залагала си на шанса да промениш мнението ми?

— Шансовете да се влюбиш в мен може да бяха малки, но не безкрайно малки — остротата в гласа й се бе върнала. — Дядо ти мисли, че съм идеална за теб. Майка ти също.

Мак едва не прихна.

— Ти си говорила с майка ми?

— Аз обичам майка ти! — заяви Дарси разгорещено. — И имам пълното право да имам с кого да си говоря.

— Нямах това предвид. Отклонявам се — въздъхна той. — Както аз виждах нещата, ти имаше нужда от малко време да се установиш, да проучиш какви възможности имаш, да се позабавляваш. И наистина, ти поигра малко комар, изхарчи малко пари, направи няколко разходки. Откри секса.

— Ти какво, обучавал ли си ме? Още колко можеш да ме обиждаш?

— Не се опитвам да те обидя. Опитвам се да ти кажа в какво вярвах и че не бях прав.

— Още не си започнал да казваш, че не си бил прав. Може би е време да започнеш.

— Злобна си — Мак пъхна ръце в джобовете си. — Досега не го бях забелязвал.

— Пазех го за подходящия случаи. Значи малката селска мишка идва в големия град и умната градска мишка й позволява да опита малко от греха, а после й показва вратата, преди да е погубила душата си? Достатъчно ли е близко?

— Много, много злобна. Ти беше сама и уплашена и не знаеше какво да правиш.

— И ти ми хвърли спасителен пояс.

— Млъкни! — търпението му свърши и я хвана за ръцете. — Никой не ти беше давал право на избор. Ти самата го каза. Никой не ти беше давал шанс. Никой не ти беше позволявал да разцъфтиш. Господи, Дарси, откак получи този шанс, този избор, ти само цъфтиш. Как можех аз да ти го отнема? Ти никога не си била никъде другаде, не си била с никой друг. Не можех да те гледам как живееш в хотел, мотаеш се в казиното и си вързана с мен, защото не познаваш нищо по-добро.

— И това беше твоят начин да ми дадеш право на избор. Смешно, точно такъв избор са ми давали цял живот.

— Знам. Съжалявам.

— Аз също — тя вдигна ръце към раменете му и го отблъсна, докато я пусна. — Свършихме ли?

— Не. Не още.

— Ох, за какво е всичко това? — Дарси се отдалечи. Предизвикателните й високи обувки тропаха по плочките. — Защо сега искаш да разгледаш къщата? Преструваме се, че сме приятели? Какво правим тук?

— Исках да довърша това тук, защото това не е джакпот, не е моя дом. Твоят е — изчака я да се обърне към него. — Банката винаги има предимство.

— Не разбирам за какво говориш.

— Тази вечер баща ми ми каза нещо, за което никога не се бях замислял. Той каза, че е лесно да желаеш, ала е ужасяващо да обичаш — очите му оставаха приковани към нейните. — Ти ме ужасяваш, Дарси, ужасяваш ме до смърт — видя я как обви ръце около себе си. — Когато те погледна, умирам от страх.

— Не прави това. Не е честно.

— Опитах се да бъда честен и постигнах само това, че нараних теб и направих себе си нещастен. Сега играя нова игра и когато банката има предимство, не мога да си позволя да бъда честен. Няма смисъл да се отдръпваш — добави, когато тя направи точно това. — Аз само ще продължавам да идвам след теб. Ти сама купи тази къща. Аз бих те оставил да си отидеш — хвана я и плъзна ръце от раменете й до китките и после обратно. — Трепериш. Уплашена ли си? — докосна с устни ъгълчето на устата й. — Това трябва да означава, че още ме обичаш.

Дъхът изгаряше гърдите й, засядаше в гърлото.

— Няма да позволя да ме съжаляваш. Аз не…

Целувката бе внезапна и страстна. Сърцето й се блъсна в гърдите веднъж, втори път и заби диво и неравномерно.

— Така ли мислиш? Това на съжаление ли ти прилича? — отново улови устните й. — Господи, тази рокля ме побърква. Тази вечер щях да убия всички мъже около онази маса, просто задето те гледаха. Ще трябва да ти купя още десетина такива.

— Говориш безсмислици. Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Обичам те.

Този път сърцето й подскочи високо и весело.

— Наистина ли?

— Обичам всичко в теб — той вдигна ръцете й, притисна ги към устните си и внимателно разплете пръстите й. — И те моля да ми дадеш още един шанс.

Устните й трепнаха, после се отпуснаха в усмивка.

— Аз много вярвам в още единия шанс.

— На това разчитах — този път я целуна нежно и я привлече в прегръдките си. — Но ще трябва да ми разрешиш да се пренеса тук.

— Тук? — Дарси се носеше, рееше се, сякаш сънуваше. — Ти искаш да живееш тук?

— Е, предполагам, че тук ще искаш да отглеждаме децата.

— Деца ли? — замаяните й очи отново се отвориха.

— Нали искаш деца? — тя закима и Мак се усмихна. — Обичам големите семейства. И аз съм от голямо семейство и съм традиционалист. Ако ще правим деца заедно, ще трябва да се омъжиш за мен.

— Мак… — това бе всичко, което успя да каже. Само името му. Нищо друго не можеше да се отрони от устните й.

— Готова ли си да рискуваш, Дарси? — той отново вдигна ръцете й и ги притисна към сърцето си. — Ще заложиш ли на нас?

Сърцето му биеше под дланите й и не бе по-спокойно от нейното.

— Както се оказва, на мен ми върви — усмихна му се тя ослепително.

Мак се засмя, грабна я и я завъртя в кръг.

— И аз така съм чувал!