Макс Бранд
Клопка при завоя на команчите (24)

Глава XXIV
При езерото на Били

Препуснаха надолу по улицата към края на града, но и тогава в главата на Лефти се въртеше една-единствена мисъл, която той не можеше да разбере. Беше тръгнал към хотела, сигурен, че ще му се наложи да използва оръжие и сила, но за негово учудване и объркване това странно момиче беше решило да тръгне доброволно е него. Лефти се опита да си спомни дали някога е познавал подобна на нея, но не можа да си спомни. Както и маршалът беше казал, тази жена беше неповторима. Дали пък не беше от онези мъжкарани, които умираха само да пътуват? Не, нежният глас подсказваше, че не е от този тип жени.

Тя изглеждаше толкова свежа и красива, че вероятно никога не бе оставала без мъжка компания, а това още повече засилваше неговото недоумение. Защо все пак се съгласи да тръгне с него? Дали пък не е харесала лицето му, да е прочела по него, че той е честен и смел човек и затова да се е съгласила? Та тя си нямаше и най-малка представа за истинската му професия и лошата му репутация.

В него започна да се оформя мисълта, че вече е време да предприеме нещо, тя или която и да е друга жена, която го познава, да не се срамува от действията му. Всичко това той никога не бе изпитвал, защото нито една жена не му се беше доверила и той не можеше да опита плода на споделената любов. Но сега, когато тази жена бе тръгнала с него, когато бе решила, че може да му се довери, сега той трябваше да оправдае доверието й. Тя му се беше доверила още в мига, в който го зърна и той по-скоро би умрял десет пъти, отколкото да позволи някой да й стори зло. За него това беше идеалът за жена. Е, поне в началото можеше да се отнася към нея като сестра, която трябва да го разбере и да му помогне. Искаше да направи някоя много добра и смела постъпка.

Всичко това минаваше през ума му, а сърцето му туптеше радостно. Вече се беше развиделило и те виждаха далече пред себе си езерото на Били.

Това си беше малко езерце близо до Номер Десет, което се използваше и като източник на вода за града. Ако го нямаше него, и градът не би могъл да съществува. То беше едно от чудесата на природата: избликваше изпод пясъците, в сърцето на пустинята и се събираше в малък водоем, който за първи път е бил открит от някой си Били. По-късно бяха свързали езерото с града чрез тръбопровод.

Вече се виждаше ясно и планината, която извисяваше снага високо нагоре и при първите лъчи на слънцето всичко изглеждаше невероятно красиво. Лефти се обърна към момичето и видя, че и тя е прехласната от красотата на природата тук. В очите й се четеше щастие. Да, той щеше да й покаже всичко най-хубаво тук, в пустинята, но преди това трябваше да се отдалечат на достатъчно разстояние от града, преди да са усетили отсъствието им и да са ги погнали. Обърна се.

Някъде далече назад лежеше Номер Десет, а по следите им се виждаше малка черна точица, която се движеше право към тях. От учудване Лефти спря коня и се загледа. Почти веднага успя да различи, че това си беше конник, който препускаше към тях в галоп.

— Преследва ни някой — обърна се той към момичето.

— Давай да пришпорим конете.

— Преследвани ли сме? — изненада се тя и се обърна назад, за да се увери сама. След това добави по-спокойно: — Защо, та това е само един човек!

— Така ли? — измърмори Лефти.

Ако правилно я беше преценил, сега той беше нейният герой, истинският мъж и нямаше да позволи на никого да отнеме мястото му.

Обърна коня си и зачака преследвача, а момичето се отдалечи на малко разстояние, за да може да наблюдава по-добре, без да се меси.

Никой не си помисли за отминалите времена, когато мъжете се биеха един срещу друг и наградата за победителя беше жената, но сега при тях се получаваше нещо подобно.

Вече можеха да го виждат по-добре. Беше се привел към седлото, за да не му пречи вятърът и се приближаваше все така бързо към тях. Вече нямаше никакво съмнение за това накъде се е запътил, защото яздеше право към тях.

— Джери Айкен! — извика Нанси.

— Познаваш ли го? — попита остро Лефти. — Приятел ли ти е?

— Ами, зависи.

По лицето на Лефти плъзна мрачна усмивка. Това беше отговорът, който му бе нужен.

— Спри! — извика той. — Спри се, освен ако не си търсиш белята!

Но отговорът на Джери беше само един смразяваш кръвта вик. В ръката на Лефти се плъзна пистолет.

— Не, не! — извика момичето зад него. — Джери не е въоръжен.

Но беше много късно. Вероятно Лефти не можа да я чуе, защото тя се беше отдалечила от него, но той нямаше много време да размишлява, тъй като Джери се приближаваше като парен локомотив и трябваше да го спре по някакъв начин.

В момента, в който прозвуча изстрелът, той изчезна от седлото. Нанси започна да крещи от уплаха и страх. Но това беше стар индиански трик. С единия крак и ръка Джери успяваше да се задържи на седлото и беше невидим за Лефти, докато конят му продължаваше да се движи към него.

Лефти започна да проклина. Той беше разбрал трика и започна да стреля в седлото, зад което би трябвало да се крие Джери. Но куршумите рикошираха в подплатеното с метал седло. В следващия момент конят вече беше до него, а ездачът се изправи и се хвърли напред. Лефти вдигна пистолета, за да стреля, но ръката на Джери успя да избие оръжието. Всичко стана за един миг. За секунда Джери успя да се прехвърли от коня си на седлото зад Лефти, след което започна да го бие с всичката си сила в главата. Конят на убиеца, изплашен от двата изстрела и от борбата, която се водеше върху него, хукна към езерото и се бухна във водата. Джери издърпа Лефти от седлото и двамата застанаха един срещу друг. Нанси успя да види яростните очи и на двамата, последва кратка и безшумна схватка, след което Джери успя да натисне Лефти под водата. От устата на Джери се разнесе разцепваш ушите индиански крясък. Докато наблюдаваше боя, Нанси усети, че започва да се вълнува. Тя не го бе искала, но сега двама мъже се биеха на живот и смърт единствено заради нея и това я вълнуваше.

Постепенно усилията на Лефти да се покаже на повърхността отслабваха все повече и повече, след малко той вдигна безпомощно ръце над водата. Джери го задържа така още няколко секунди, докато се увери, че той вече не шава. Дали все пак е успял да го убие?

Не, в следващия момент хвана за ръката Лефти и започна да го тегли към брега, където го остави да лежи.

— Той е мъртъв! — заекна Нанси.

Опита се да слезе от коня, но острият глас на Джери я накара да замръзне:

— Стой там и не слизай! Остави го на мен!

— Но той е мъртъв.

— Тогава не можеш да му помогнеш с нищо.

Какъв е той?

Какво беше станало? Той скочи на седлото с вид на победител и изкрещя още един път. Сега в цялата му фигура, в очите му и действията се забелязваше онзи дяволски Джери, който успя да се справи с всички мъжаги в кръчмата на Гроган, който надбяга конете на преследвачите си и влезе в стаята й.

От падналия мъж се дочу тихо стенание, след това той се размърда и седна. Главата му немощно беше отпусната надолу, а ръцете му трепереха.

— А сега ти идваш с мен — обърна се към нея Джери.

— Къде? — попита тя, след това се учуди как му бе позволила да я командва и даже да го приема като нещо нормално. Може би защото всичко в нея я караше да се чувства сигурна и в безопасност, защото му имаше доверие.

— Първо ще се изкачим на хълма! След това ще се огледам и там ще реша какво ще правим по-нататък.

Тя завъртя глава в посока към хълма.

Някъде над тях се издигаше висок връх, който вече беше огрян от слънцето, докато долу все още беше мрачно. Без да чака втора покана, тя пришпори коня си, а Джери я последва с радостен вик. Така двамата препуснаха нагоре, без да се обръщат назад, а по лицата им се четеше радост и спокойствие.

Някъде зад тях и под тях оставаше миналото им. Джон Сковил яздеше нататък с единствената мисъл в главата — да избяга от това ненормално място.

Под тях се простираше и Номер Десет. Бъд Левин вече нямаше за какво да се притеснява и беше щастлив, че успя да се отърве от неприятностите, които може би щяха да му костват живота. Жителите на града спяха и сънуваха спокойно, всеки с тайната надежда, че на другия ден ще успее да предизвика вниманието на момичето. В ареста Пит и Мак също спяха спокойно един до друг.

От цялото парти, което бяха започнали по средата на нощта Джери, и Нанси, Сковил, Пит и Мак, резултатът беше, че те двамата успяха да се съберат заедно.

Никой от тях не можеше да осъзнае това, но сега им беше достатъчно, че всичко лошо остава зад тях, а новият живот едва започва. Джери гледаше в далечината с надежда и вяра, а Нанси не откъсваше очи от него. Той я беше събудил за новия живот и щеше да бъде от днес нататък с нея.

— Ела! — рече той.

Нанси приближи коня си до неговия. Джери обви раменете й с ръка и я притисна силно.

— Джери — обади се тя внезапно, — пусни ме.

— Хич и не се надявай.

— Но аз чувствам, че се задушавам.

— Какво има?

— Ами тази тоалетна вода от Флорида…

— Ти си я харесала — изсмя се той, — затова сега можеш да я дишаш с пълни гърди. Аз никога не бих взел такова нещо за себе си.

Тя се изсмя тихо.

— Защо тръгна без мен, Нанси?

— Не знам. Най-вече, за да видя дали ще ме последваш.

Той се усмихна криво:

— Ще ти измисля наказание за това, да знаеш.

— Надявам се.

— Вече съм нов човек, Нанси. Сега съм на нов кораб, който съм осветил с парфюм и съм готов да го пусна по вода.

— И къде ще отидем?

— Някъде нататък, откъдето изгрява слънцето. Как ще наречеш тези непознати земи, а?

— Не знаеш ли? Това е Земята на щастието.

— Ами тогава тръгваме към нея. Нямам и най-малка представа какво има там.

— Това е най-хубавото нещо. Но какво ще ядем, с какво ще живеем?

— Имам пушка и барут. В кесията си нося сол, а в джоба — вода от Флорида. Ще живеем там, в тези земи, но първо трябва да направим нещо много важно. Трябва да се оженим.

— Разбира се. Но нека си говорим за тези неща по-късно. Виждаш ли ей онази скала накрая на платото?

— Да.

— Обзалагам се, че ще те изпреваря до нея.

Нанси веднага пришпори коня си. Джери я последва със силен вик. Над планините грееше слънцето и върховете блестяха като позлатени. Косата й се вееше от вятъра, тя се беше полуобърнала към него и се смееше щастливо, от сърце.

Така, препускайки, стигнаха до края на платото и се спряха, за да се насладят на света, който лежеше в краката им.