Макс Бранд
Клопка при завоя на команчите (10)

Глава X
Джери започва

Ето, това обяснява защо Джери се завъртя и с бързи големи крачи и наведена глава се насочи право към лагера. Когато стигна, започна високо да нарежда всички да се стягат за тръгване.

Сковил, любопитен и нервен, приближи коня си до него:

— Айкен! — снижи тихо глас, за да не го чува никой.

Джери бавно завъртя глава.

— Какво стана?

— Нищо — усмихна се горчиво той. — Абсолютно нищо. А довечера продължаваш пътешествието без мен.

Но след като продължиха през безкрайната пустиня и голите хълмове, Джери забеляза такова послушание и замисленост у момичето, че почти промени решението си. Вече не се бавеше, а по пътя задаваше по някой въпрос на Пит или Мак с лека заинтересованост. Чак когато слънцето стигна най-високата си точка и започна да прежуря, тя започна да се клати и люшка на седлото. Да й говориш, когато бе в такова състояние, бе все едно да говориш на някоя статуя. По здрач спряха и приготвиха лагер.

Джери, който обикновено беше изпълнен с енергия и смях, сега беше необичайно мълчалив и потиснат, а веселия Сковил се въртеше намръщено. Пит и Мак бяха необичайно живи. Започнаха да пеят стари каубойски песни, а понякога и пускаха по някоя шега.

Джери не продумваше на никого, даже не се и скара на Нанси, а просто започна да разопакова нещата. И точно тогава се случи катастрофата. Бръкна и измъкна чантата на Нанси, след това я хвърли към нея, но за нещастие тя падна на един камък и вътре се чу звън на счупено стъкло. Последното шише с тоалетна вода се беше счупило и напълнило чантата й със стъкла. Момичето клекна и започна да вади едно по едно стъклата.

Джери не помръдваше, с такова изражение на лицето, сякаш беше изненадващо ударен. И то не заради мрачните физиономии, които направиха Пит и Мак, а заради покорното спокойствие, с което Нанси събираше остатъците. След това тя се изправи и хвърли гърлото на бутилката пред краката му:

— Ето един сувенир — каза спокойно — за един несръчен човек. Вие трябва да работите в китайски магазин, господин Айкен.

— Нанси! — внезапно започна той. — Искам да ти кажа, че… че…

— Джери! — прекъсна го остро Сковил.

Айкен вдигна глава и сякаш се събуди от сън, защото се обърна и се отдалечи. Не проговори доста дълго време, но очевидно беше, че размишлява за нещо. В един момент срещна тъмните и безизразни очи на момичето и веднага се обърна, за да не я гледа.

За да разсее мислите си от нея, поведе разговор с Мак.

— Доста пусто място, а? — забеляза той.

Мак само изсумтя.

— Изглежда, че сме по средата на нищото — продължи Джери.

— Ами по такъв начин изглежда мястото на новаците — отвърна Мак. — Между другото, Номер Десет не е много далече оттук.

След това се обърна и се отдалечи. Джери се отдръпна замислен и се приближи до коня си. Първо го разседла, след което го поведе зад една малка височинка и там го върза да пасе. Смяташе да се измъкне през нощта, а така никой нямаше да го чуе.

През това време Пит и Мак се мъчеха над вечерята, след което всички се събраха. Джери и Сковил ядяха мрачно, докато Пит и Мак се закачаха и се смееха шумно. След като се навечеряха, Пит и Мак прибраха храната и всички се заровиха в одеялата. Това беше първият момент, в който Нанси беше останала без работа, когато имаше такава.

Джери не можеше да заспи, заслушан в равномерното дишане на другите и вперил поглед в звездите. И докато лежеше така, се замисли как да се измъкне. Първо смяташе да го направи тихо, както беше предупредил и Сковил, но след това си спомни тъмните й очи. Да, тези очи щяха да го преследват още много време.

Ако можеше да ги събуди за живот, само да види в тях интерес на живо човешко същество, може би щеше да ги забрави — тях и самата нея. Но сега-засега те оставаха загадка, която го викаше да остане. Сега разбираше, че по време на разговора с Нанси не беше говорил лъжи. Но какво я беше накарало да се усмихва така?

И изведнъж го осени една мисъл. Тя беше толкова глупава, че чак се усмихна, но вече знаеше, че ще изпълни намерението си.

Тази нощ времето беше добро, звездите — ярки, въздухът — свеж, а от лунната светлина пясъкът блестеше леко и пустинята изглеждаше като в сън. От отражението на пясъка нощта тук беше светла и той знаеше, че по-тъмно няма да стане. След малко усети, че всички са заспали и е време да се заеме с плана си.

Внимателно се измъкна от одеялата и взе седлото си. След това се загледа в лицата на другите, но нищо по тях не показваше, че са го усетили. Бавно се насочи към хълма, зад който беше вързал коня си. Бързо го оседла, после го поведе бавно през пясъка, докато се отдалечиха на разстояние, от което по никакъв начин не можеха нито да го чуят, нито пък другите коне да го усетят. Метна се на седлото и пришпори коня си към Номер Десет.

Никой не знаеше защо този малък град беше кръстен Номер Десет. Като град той беше аномалия, защото в него нямаше нито говеда, никакви животни. Беше обграден само от пустиня и голи хълмове. Градът не беше процъфтяващ, но и не западаше. Това си беше място, където по някакъв начин са се установили да живеят хора. Ако имаше някакъв дивеч наоколо, той живееше близо до града, а хората, които се отбиваха, спираха само да преспят или да се заредят с провизии.

Понякога, в по-хубави дни, населението му се увеличаваше на петстотин души, но обикновено се състоеше само от една дузина хора — магазинер, коняр, хотелиер, местният комарджия и така нататък. В този град нямаше жени, защото жените отиваха там, където можеше да се сее и добива реколта. Пясъкът при Номер Десет беше само един метър, а под него започваха само скали. Случвало се бе понякога да идват жени с големи идеи и амбиции, но не минаваше много време и те напускаха града.

Но все пак Номер Десет съществуваше и скоро нямаше да изчезне.

Името му отговаряше на околността. Имаше приказка, че такива пусти места са само на десет стъпки от ада, а някой, който бе минал покрай малкото селище, бе съобщил, че това е десетата стъпка. Оттогава това име бе останало като нарицателно за града, а бе и увековечено с табелата пред хотела, на която с големи букви беше написано „Номер Десет“.

Но имаше поне една причина, поради която Номер Десет можеше да се гордее, и това беше неговия маршал. Маршали са се отбивали в много градове, но малко можеха да твърдят, че в тях живее официален маршал от Американската армия: втората причина, поради която малкото селище бе кръстено Номер Десет.

Тези бързащи пътници, които се отбиваха в Номер Десет, имаха причина да минават през пустинята и много често в града можеше да се чуе звън на метал и изстрели, при което се решаваха почти всички неуредици между преминаващите.

В този център на неприятности и трудности имаше едно място, в което опасността беше най-голяма. Маршалът често казваше: „Ако този град е последната стъпка към ада, тогава самият ад трябва да е в кръчмата на Гроган.“

В тази кръчма можеше да се пие и играе хазарт, а на Гроган пък въобще не му пукаше какво казва за него и заведението му маршалът. Той беше виждал много маршали. Средното време, прекарано от всеки един от тях в града, беше осем месеца. Така че на Гроган въобще не му пукаше какво твърдят за него хора, които се сменят постоянно.

Настоящият маршал, Бъд Левин, беше се задържал в града цели шест месеца, което означаваше, че не му остава още много време за живот. Маршал Левин не беше глупав и знаеше много добре, че и неговото време наближава, но той беше от хората, които приемаха нещата полунасериозно. Заемаше с проблема веднага след като се появеше и вместо да се притеснява, вършеше работа. Никога не гледаше с подозрително око на новодошлите в града. Вместо да търси проблемите, ги чакаше да възникват и трябва да се признае, не му оставаше много време за чакане.

Понякога от някое ранчо пристигаше фермер, който търси някого, за да си отмъсти, и беше сигурен, че ще го открие тук, но не минаваше много време и той биваше убит. Друг път пристигаха миньори и се отбиваха при Гроган, за да пропилеят всичко и да се върнат отново в мината. Идваха и самотни конници, тихи и учтиви мъже, които биваха заклани от някой пиян или просто търсещ свада побойник.

С всеки изминал ден, в който на маршала му се налагаше да раздава правосъдие, той разбираше, че това е още един малък шанс за живот и че от ден на ден се приближава към края.

Към този град на престъпления и убийци се беше насочил Джери Айкен, за да намери… тоалетна вода от Флорида!

Той яздеше, разбира се, към единственото местенце, където можеше да се намери това — магазина. Той представляваше небоядисана широка стая. Покривът отпред беше по-нисък, отколкото отзад, и цялото здание изглеждаше като лицева част на по-специална сграда.

Не беше построена много отдавна, но пясъчните бури и ужасните зимни студове си бяха свършили добре работата, така че сградата изглеждаше безцветна и леко килната на една страна. Всеки ъгъл и греда бяха заели свое собствено положение и учудващото беше, че всичко това все още се крепеше.

Джери позна, че е магазин, по табелата, която беше сложена над вратата. Той бавно се насочи натам по единствената улица на града, като се оглеждаше внимателно наляво и надясно.

Мястото беше много тихо и много тъмно. Луната се беше скрила зад облак и той се оглеждаше на всички страни за неочаквана опасност. В нито една колиба не светеше лампа, не се чуваше нищо, Джери чуваше единствено потрепването на коня си. Почувства, че това място е забравено от Бога и тук могат да живеят само престъпници. Никой не го пресрещна, никаква миризма не се носеше от града, не се чуваше даже и плач на дете. Никъде не забеляза обор, нямаше животни, даже и кучешки лай не се носеше.

Всичко беше потънало в тишина и той тихо стигна до отворената врата на магазина. Още като хвърли поглед отвън, разбра, че не е сбъркал. Въздъхна с облекчение, след това скочи от коня си и влезе бавно през прага.

Вътре всичко беше като в магазин. От едната страна бяха наредени зеленчуци, пакети с брашно и парчета месо, както и камари с консерви.

Срещу тях, от другата страна, бяха кожените стоки, седлата, юздите, имаше няколко видя хамути, камшици и още много други неща, а в средата на магазина бяха разположени ризи, панталони и шапки. Знаеше със сигурност, че в някой от тъмните ъгли има и оръжия, а в някои от пукнатините и скритите кътчета трябваше да има и множество други стоки.

Очевидно беше, че магазинерът беше събирал стоката си от стотици места. Амбулантните търговци и други такива му бяха продавали всичко, което имат, но по-голямата част от стоките се състояха от багажите на хора, които внезапно са напуснали града или са били убити. Тези неща старият Болди Мат обикновено успяваше да измъкне от хотелиера или маршала за нищожни суми, а понякога дори и без да плаща.

С влизането му Болди, който се беше отпуснал на стола си, се изправи и го изгледа. Болди беше плешив човек, чиято плешивина започваше от челото и стигаше чак до врата му. Само отстрани имаше малък ореол от бели коси. От двете страни се показваха щръкнали кръгли уши, като на мечка. Лицето му беше червено и кръгло, с малки хитри очички и безформен нос.

Дългото седене и многото храна бяха закръглили добре корема му, а когато стоеше изправен на тънките си крака, изглеждаше още по-дебел. В устата му се мъдреше голяма черна лула, която беше вмирисала цялото помещение.

— Добър вечер — кимна Джери вежливо.

— Добър — изсъска тихо продавачът.

След това Болди седна на стола и го загледа оттам.

— Имате си прекрасен град — продължи Джери.

— Добър е, но понякога може да бъде и малко шумен — продължи все така дрезгаво Болди.

— Като идвах, не чух даже и лай на куче — заяви лениво Джери и се облегна на тезгяха.

Болди погледна внимателно към Джери — притесняваше се, да не би да се опита да открадне нещо. В този магазин беше станал свидетел на какви ли не неща. Забеляза, че новодошлият не носи никакъв пистолет, което си беше странно.

— Не — отвърна той най-накрая. — Това не е най-хубавият град за кучетата.

— Нещо ново, друже?

— Нищо ново. Само дето миналата седмица умря старият Дженкинс.

— Така ли? И на колко години?

— Беше с десет години по-млад от мен — отвърна старецът.

— И как умря?

— Застреляха го.

— Така ли? И успяха ли да хванат този, който го е застрелял?

— Точно тук.

— А?

— Ами ти стоиш на мястото, където го заловиха.

Джери погледна мръсния под, след това бавно се отдръпна настрани.

— Бъд го хвана — продължи Болди. — Стреля два пъти. Първия път само го одраска, та се наложи да го довърши с втория изстрел.

— Хм! — измърмори под носа си Джери. — А някакви други новини?

— Нищо по-важно. Само дето двама бяха застреляни миналата седмица.

— Пак тук ли? — намръщи се Джери.

— Не — отвърна невъзмутимо старецът. — На верандата.

Той кимна.

— Видях ги как падат през прозореца, не беше необходимо даже да ставам.

— Хм! — измърмори пак Джери. — Други новини?

— Нищо по-прясно — отвърна Болди. — Напоследък няма нищо интересно.

Джери пое дълбоко въздух, след това издиша шумно.

— Май ще поостана за седмица-две, за да видя как е животът тук — огледа се Джери. — А къде са всички?

— Където са винаги — отвърна Болди. — В другия край на града — в кръчмата на Гроган.

— Е, тогава ще прескоча дотам. Но първо да те питам — имаш ли някакъв парфюм в магазина?