Макс Бранд
Клопка при завоя на команчите (18)

Глава XVIII
Появява се Сковил

Когато стигнаха пред ареста, маршалът ги накара да останат прави, докато отключваше вратата. След това извика Джери. Той се показа, като търкаше сънено очи:

— Не искам да те будя — започна маршалът, — но тези двамата ще те сменят. Ти ще излезеш навън, а те ще влязат на твоето място.

Джери впери очи в новите арестанти, след това отметна глава назад и започна да се смее весело. Това продължи толкова дълго, че трябваше да се подпре на стената.

— Е — попита той, след като спря да се смее, — тя ви прати и двамата в ареста?

И двамата го гледаха втренчено, без да продумат и дума.

— Как, по дяволите — повиши глас Левин, — разбра, че момичето стои зад всичко това?

— Защото й чета мислите — отвърна Джери. — Тя успя да ги подчини на волята си, накара ги да тръгнат с нея на пътуване по нейно желание, а когато реши да свърши с това лудуване, тогава, маршале, ще се наложи да натъпчеш целия арест с арестанти.

— Смит — измърмори Левин, — няма и съмнение, че в главата ти има мозък. С нейната поява всичко започва да ври и кипи. Хей, вие двамата, хайде влизайте вътре. Сега нямате оръжие, но ръцете ви ще са свободни. Така че, ако имате желание, можете да продължите боя си вътре. Хайде, живо.

— Маршале — обади се пресипнало Пит, — приготви една метла и лопатка. Когато свърша с Мак, ще се наложи да поочистиш малко килията.

— Трябват ми само пет минути — отвърна Мак, докато влизаха в килията.

Маршалът затвори вратата и се обърна с усмивка към Джери:

— Бих искал да погледам боя.

— Няма да има бой — отвърна му Джери.

— А защо не?

— Защото момичето го няма да ги гледа.

— Да, бе — изсмя се Левин. — Мисля, че си прав. Не чувам нищо друго, освен приказки.

— Разбира се — кимна Джери, — на сутринта ще седят един до друг и ще си стискат ръцете като ученички. Това е така, защото са приятели. А защо не останеш да си починеш малко, а? Ще ти е нужна малко почивка, защото в скоро време ще започнат големите проблеми.

— За момичето ли става дума? — попита маршалът.

— Ами то е в очите й — кимна Джери. — В очите й има дяволски пламъчета.

— Бих се съгласил да дам сто долара — въздъхна дълбоко маршалът и седна на стола, — ако знам, че ще напусне Номер Десет. Този град винаги е бил последна стъпка към ада, но това момиче вече престъпи и последната стъпка. Не съм ли прав? Да, видя ли какъв урок ти даде, като дойде да те види? Присмя ти се.

Джери стисна зъби, но след това разтегна устните си в усмивка:

— Това е нищо в сравнение с онова, което смятам да й направя, след като изляза.

— Като стана дума… — прекъсна го маршалът, — ако смяташ да оставаш до утре в тази стая, ще се наложи да ми дадеш думата си да не избягаш.

— Никаква честна дума — усмихна се Джери.

— Е, тогава ще се наложи да ти сложа белезници.

— Няма смисъл. Аз ще…

В този момент се дочу изстрел от пистолет.

— Кръчмата на Гроган! — изкрещя маршалът и хукна към вратата. Поспря се за миг, за да я заключи, след това хукна към кръчмата.

Втурването на мъжете от масата, където Нанси пророкува за рулетката, намесата на Гроган, както и неговото предателство към Даго, всичко това вече се беше случило. Нанси се изправи да види какво става, когато Даго застана до стената със стиснати зъби и насочен пистолет.

За първи път през живота си Нанси се изправяше лице в лице с истинската мъжественост, всичката външна доброта и човещина беше изчезнала и сега пред нея стоеше звярът. Във въздуха се усещаше наелектризиращата ярост на тълпата. Изведнъж по цялото й същество се разля радост, искаше да вдигне глава и да закрещи. Всичко това беше нейна работа! Тя беше направила така, че сега всички да са готови за мъст. Да, тя можеше по всякакъв начин да накара тълпата да й се подчинява.

Внезапен и оглушителен изстрел накара ушите й да запищят. Това не беше преднамерено насочен изстрел, а един от по-младите мъже, явно изнервен от положението, беше позволил пръстът му да натисне неволно спусъка. Куршумът се заби в пода и наоколо се разхвърчаха тресчици.

Това вече беше сигнал. Веднага една дузина пистолети започнаха да стрелят по Даго, който, падайки на земята, започна да натиска спусъка с последни усилия, докато му свършиха куршумите. Всичко това се разигра за две-три секунди. Изведнъж Нанси се промуши през тълпата и застана пред тях е разперени ръце. Всички я изгледаха втрещено, защото тя стоеше весела, жизнерадостта като птичка, изпълнена е вълнение.

Зад себе си чуваше тежкото дишане на Даго. Тъй като той не беше я излъгал, тя трябваше да го спаси по някакъв начин. Питаше се дали ще има още власт над тези мъже, дали ще й се подчинят, или ще го убият. Започна да ги оглежда един по един, като ги караше да свеждат очи.

— Не виждате ли — започна тя, — че двадесет срещу един не е честно? Ако и Даго е бил излъган, значи има още много други, които са били излъгани. Дайте му шанс да запази живота си. Съгласни ли сте?

Никой не посмя да й отговори, но все още се чуваше недоволно шушукане.

— Те ще ти дадат шанс да се защитиш, Даго — каза тя, без да обръща глава към него. — Върви точно зад мен. Ще те изведа навън.

С тези думи тя бавно се насочи към вратата, а мъжете пред нея й правеха път. Те все още имаха желание да убиват, но никой не смееше да я гледа в очите. Така двамата прекосиха помещението и стигнаха до вратата.

— Мис — започна Даго със слаб глас, — ако някога се нуждаете от нещо, само ми се обадете. Нито стените, нито решетките ще ме задържат да ви се притека на помощ. Ако трябва и до ада ще отида, за да ви спася!

Вече бяха излезли, когато маршалът застана пред тях е почервеняло лице и изваден пистолет.

— Какво става? — дрезгаво попита той.

— Вътре! — веднага му отвърна тя.

Маршалът влетя през вратата, което беше достатъчно за Даго. Той бавно се шмугна през улицата и нощта го погълна. След десет минути щеше да изчезне в пустинята и никой вече нямаше да може да го открие.

— Какво става? — изграчи шерифът. — Гроган, каква беше тази стрелба?

Големият Гроган стоеше унило до бара, лицето му беше побеляло от страх.

— Не знам — измърмори той. — Не знам нищо. Попитай момичето.

Веднага след като тя се появи на вратата, маршалът забеляза как всички започнаха да прибират оръжията си в кобурите. Обърна се към Нанси:

— Ти! Какво направи пак?

— Действах като твой заместник — отвърна му тя безгрижно.

— Мадам! — продължи той още по-разгневен. — Питам те сериозно: какво се случи тук?

— На грешна следа си, Бъд — обади се Шорти. — Остави момичето на мира. Ако не беше тя, сега вече Даго щеше да лежи мъртъв, а ти щеше да търсиш виновните за още едно убийство. Но виж тук!

Той започна да кърти една дъска до рулетката, която изглеждаше малко по-податлива от другите, и това му се стори подозрително.

— Момчета, я елате да видите какво открих — спирачка!

Маршалът тихо се приближи към Шорти. Зад гърба му се чуха недоволните гласове на мъжете.

— Какво ще ми кажеш за това, Морган? — попита Левин.

Кръчмарят измери с око разстоянието до вратата, след това си спомни, че Левин се справяше добре с пистолетите. Краката на човек не могат да бъдат по-бързи от куршума.

— Мошеническа работа, Бъд — отвърна той. — Винаги съм се съмнявал, че Даго е мошеник, но никога досега не можах да го улича.

— Смешно, нали, Гроган. Сега обаче ти си отговорен за всичките печалби от тази рулетка.

След тези думи Гроган си отдъхна с облекчение и продължи да се защитава:

— Грешиш, Бъд — каза той. — Аз само вземах определен процент, а другото отиваше при Даго, но колко и кога — нямам представа. А не можех да си позволя да наема втори човек за рулетката. Та той се справяше чудесно.

Това не беше кой знае какво оправдание, но тълпата го прие. Тя вече беше станала свидетел на една трагедия и желанието й за мъст се беше уталожило. Някои отправиха мрачни погледи към него, но след това сведоха глави. Левин обаче не откъсваше очи от лицето му и вдигна предупредително ръка:

— Давам ти последен шанс, Гроган. Размина ти се, но знай, че ти се размина на косъм. Ако обаче се издъниш още един път, бъди сигурен, че ще те напълня с олово.

— Чакай сега! — избухна Гроган. — Как, по дяволите, мога да разбера, че помощниците ми са мошеници, а?

— Млъквай! — прекъсна го с отвращение маршалът. — Познавам те много добре, но знаеш, че не преследвам неприятностите, а чакам те сами да се появят. Но искам да ти кажа нещо, друже, и го запомни добре: щом като те се опитаха да видят сметката на Даго — и той с широк жест посочи мъжете зад себе си, — значи ще видят и твоята. Не забравяй: не можеш цял живот да си късметлия. А сега ми кажи как можем да се освободим от момичето — да го накараме да напусне Номер Десет?

— Кажи ми само как — изстена Гроган — и аз ще ти свърша работата — независимо каква е. А тоя пък кой е?

На вратата на кръчмата стоеше запотен мъж на средна възраст. По дрехите му бяха полепнали прах и мръсотия, лицето му беше червено и потно. Беше разкопчал ризата си и си вееше с шапката, въпреки че нощта беше хладна. Това беше Джон Сковил.

Неговият кон, след като беше останал сам, започна да цвили и това го беше събудило, малко след като дъщеря му изчезна с двамата грубияни. В началото сънливият му още мозък отказваше да приеме истината, но все пак накрая успя да проумее, че е изоставен само с коня си и двете мулета по средата на непозната пустиня. Все още объркан, той се качи на коня си и го остави да го води, докато се оглеждаше и проклинаше, че се е съгласил на това проклето пътуване. След дълго скитане през хълмовете конят му беше налучкал посоката към града и го заведе точно пред кръчмата на Гроган.

Светлината от помещението и звънтенето на чашите, тихият говор отвътре го накараха да слезе и да провери кои са там. Още с влизането си беше наобиколен от любопитни. Всички вече се бяха успокоили и всеки се зае да се забавлява по свой собствен начин.

Огледа се внимателно наоколо и остана изненадан от дрънкането на заровете, от пляскането на картите и блещукането на златните монети, но накрая спря погледа си на някакво момиче, облечено в бяло, е леко накривена шапчица на главата. Около нея се бяха струпали няколко мъже. Тя беше с гръб към него, но по израженията на мъжете около нея можеше да се досети, че е много красива и очевидно ги впечатлява. Те я гледаха, без да откъсват поглед от лицето й, сякаш това беше рядко цвете, което досега не бяха виждали и което надали щеше да се появи отново.

Играеше на зарове с още четирима и й се падна да хвърля. Загуби, но това въобще не я разстрои. Напротив, тя започна да се смее и все така усмихната, подаде печалбата на другите. Смехът й беше прекрасен. Той проникваше чак до дълбината на сърцето му, но въпреки всичко усещаше, че има нещо много познато в него. Приближи се към нея, като забрави жаждата си и всичките проблеми, които го бяха обсебили.

Приближаваше се с гладен поглед, като пътник, който цял ден е пътувал през сухата пустиня и вечерта е попаднал случайно на бистро, ромолящо поточе.

— Колко? — попита един от мъжагите, които играеха с нея и я погледна.

— Колкото поискаш — отвърна му тя. — От къща до пистолет. Ти си на ход, друже!

Момичето се обърна назад и той видя лицето й. Та това беше Нанси!

В първия момент умът му отказа да приеме това, което очите му виждаха. Просто спря да функционира, така както спря и мозъкът на Гроган след страшния удар на Джери Айкен. Но след това започна да възприема. Това беше истина, невероятно, но истина. Светлините и гласовете около него не бяха сън.

Това беше Нанси, нямаше и съмнение, но какво, по дяволите, се беше случило с нея? Предишната й същност се беше сменила със съвсем нова, както зимата се сменя с пролетта. Прекрасна? Не, тя винаги е била прекрасна, но сега имаше нещо опияняващо в нея, жизненост, която караше всеки, който я види, да се загледа по-внимателно. А освен това имаше още хиляди малки различия. Усмивката, която рядко се появяваше, сега не слизаше от лицето й, а в очите й се четеше разум и чувство. Какво беше станало? Той я беше оставил неинтересуваща се от нищо и никого, а сега беше пълна е желание за живот.

Прииска му се да размаха ръце, да я грабне в прегръдките си и да закрещи от щастие. Най-после чудото беше станало: Нанси се беше събудила! Вече нямаше да му бъде в тежест, няма да се притеснява за нея. Ето, сега тя седеше пред него и всички мъже я бяха зяпнали и я слушаха прехласнати, тя се беше превърнала в цъфтящо, ароматно цвете.

Тя обърна очи към него, погледна го за момент, след което отклони поглед. Започна да разклаща зарчетата, когато той пристъпи крачка напред и я докосна по рамото.

В същия момент тя отвори ръката си и търкулна зарчетата. Този път имаше по-голям късмет и спечели. Но тези, които загубиха, въобще не се ядосаха от това, те също се усмихваха и се шегуваха и въобще не мислеха на загубата с раздразнение. Чувстваха се по-щастливи да губят от нея, отколкото да печелят помежду си. Единият от тях, усмихвайки се, обърна джоба си с хастара навън, като показваше, че е свършил парите, но Нанси загреба пълна шепа злато и я изсипа в джоба му, като се смееше звучно.

Сковил я докосна по рамото, след това се обади:

— Нанси!

Тя се обърна през рамо и му хвърли незаинтересован поглед. В очите й не пролича даже и най-малката искрица от това, че го е разпознала. Бяха толкова изразителни и живи, че той зяпна от изненада. Трудно можеше да види в това момиче предишната Нанси.

— Не чуваш ли какво ти казвам? — продължи той с малко по-голямо раздразнение, след това сложи тежката си ръка на рамото й.

— Бил — обърна се тя към единия от мъжете. — Този човек май ме притеснява. Явно е пиян, ще го разкараш ли, друже?

Нейният „приятел“ беше здрав мъж на средна възраст, по лицето му беше избила четиридневна четина. Изправи се бавно и се насочи с леко полюляваща се походка към Сковил. От кръста нагоре изглеждаше като умалено копие на Херкуес, но краката му бяха като на дванадесетгодишно момче, тънки и дълги. Той хвана ръката на Сковил и я смъкна от рамото на Нанси, след това застана пред него и го изгледа така, че Сковил отстъпи една крачка.

— Как ти е името, страннико? — попита той агресивно. — Да не би да си пиян или просто си луд, а? Не знаеш ли как да се отнасяш към една дама?

— А какво те интересува, по дяволите? — започна разгорещено Сковил.

— Нещо май не ме разбра — продължи другият, като пристягаше колана си. — Зададох ти въпрос. Ще ми отговориш ли?

— Я се разкарай оттук. Нанси, ела тук!

Тя даже не се обърна и Сковил пристъпи към нея. Бил го хвана за ризата и го блъсна в стената. От удара той се строполи на земята и усети как за момент въздухът му спира, след това възстанови дишането си. Чувстваше, че започва да се ядосва. Изправи се е намерението да се хвърли върху мъжа, когато забеляза, че ръката му стои на пистолета.

— Голям глупак си! — изкрещя Сковил. — Не знаеш ли, че това момиче е дъщеря ми?

Когато го блъснаха в стената, всички се бяха обърнали към тях да гледат и сега маршалът трябваше да се намеси, за да не стане нещо лошо. Той пристъпи напред между момичето и Сковил. Напълно объркан, даже и не погледна към Сковил и Бил, а беше спрял погледа си върху нея.

— Мадам — започна той сърдито, — какво означава всичко това, а? Да не би да си решила да ми намираш работа цяла нощ?

Тя бавно се обърна:

— Какво има сега? — попита тя. — Какво, маршале, да не би да ми се сърдиш, а?

Студенината на Левин се сблъска с нейната топлота, както ледът се сблъсква с пролетния вятър и му трябваха доста усилия, за да не отвърне на усмивката й.

— Това, което знам, е — изръмжа той, — че ти накара тези двама мъже да се скарат. За какво е всичко това?

— Е, ще ви кажа — кимна тя.

Тя погледна баща си спокойно и за негова изненада в погледа й не се четеше никаква симпатия, нито дори знак, че го е разпознала. Усети как в тялото му започват да пълзят ледени иглички. Да не би да си е загубила ума? Това ли означаваше светлината в очите й?

— Този мъж — започна тя — ме хвана с ръка и аз просто помолих Бил да ме защити.

— Аха! — измънка Левин, след това завъртя глава към Сковил. — Такъв мръсник си бил значи? Не си ли вече на възраст, не знаеш ли как да се отнесеш към дама? Слушай ме добре, страннико, Номер Десет си има свои собствени начини да научи един грубиянин на обноски. Това са методи, които обаче не се забравят скоро!

Одобрително шушукане от страна на събралите се около тях мъже приветства думите на маршала. Всички започнаха да гледат мрачно към Сковил.

— Проклет да съм! — извика той. — Какво, да не би да нямам право да говоря на дъщеря си?

— Ъ? — изненадано хлъцна Левин, след това погледна Нанси. — Това истина ли е?

Но тя само се засмя тихо:

— Не, маршале — отговори спокойно. — Никога не съм виждала този човек по-рано.

— Никога ли? — повтори Левин и впи поглед в Сковил. — Погледни ме внимателно, проклет дебелак, ти какво си мислиш, че ще ме излъжеш, а?

— Боже Господи! — извика Сковил и вдигна отчаяно ръце нагоре. — Ти луда ли си, Пан? Да не би да си си изгубила акъла? Не ме ли помниш? Или може би се опитваш само да се пошегуваш, така ли? Маршале… или какъвто сте, задавайте ми въпроси… искам да ви докажа, че съм неин баща.

Маршалът, а и мъжете около тях бяха наистина впечатлени от горещите аргументи на Сковил. От начина, по който говореше, личеше, че казва истината и всички започнаха да се споглеждат с недоумение.

Но Нанси се облегна на масата и започна да се смее. Явно всичко това й харесваше.

— Оставам го на теб, Бил — махна с ръка към Сковил. — Да не би да изглеждам като… като…

Тя спря и изведнъж всички избухнаха в смях. Нямаше смисъл да продължава, всички разбраха какво иска да каже.

— Хей, ти — рече маршалът. — Идваш с мен. Няма да вземеш момичето, но ще изкараш една нощ в ареста.

— Но, друже — започна Сковил, — какво искаш да кажеш? Че смяташ да ме арестуваш?

— Я млъквай — прекъсна го остро Левин — и се благодари, че аз съм тук, иначе не можеш да си представиш какво щеше да ти се случи. Но ако искаш да поостанеш и да се разбереш с момчетата като мъж, тогава няма да те арестувам.

Той посочи с ръка намръщените лица, които се приближаваха все повече и повече. Сковил започна да пребледнява.

— Маршале — наруши тишината нежният глас на Нанси, — не забелязваш ли тази налудничава искрица в очите му? Питай го какво е правил?

— Ти! — Обърна се Левин към Сковил. — Не чуваш ли какво те пита дамата? Какво си правил?

— Ами яздих половин нощ из пустинята, за да намеря дъщеря си и да я върна! — изръмжа Сковил. — А що се отнася до вас, маршале, ще гледам да…

— Виждате ли? — прекъсна го тя. — Знаех си, че е това. Старият господин е яздил през пустинята цял ден в това горещо време и си е загубил разума. Тези стари дебели мъже не могат да издържат много на горещо, нали разбирате?

— Стар господин? Дебел? На слънце? — запъна се Сковил. — Нан, ще ти изкарам тази лъжа през носа. Маршале, искам да кажа…

— Остави думите си за съда. А сега се обръщай и тръгвай към вратата. Дали си слънчасал или не, не ме интересува, но виждам, че ти е необходимо да полежиш в ареста. Я си представете, господа, че нас ни нямаше и беше видял момичето. Какво щеше да се случи тогава?

Тълпата започна да шуми.

— Но, маршале — обърна се Нанси към него, — не можеш ли да го оставиш в хотела, а не в ареста? Той прилича на джентълмен, а и със сигурност аз няма да го обвиня в нищо. Освен това ми изглежда и малко глупав. Не мисля, че е толкова умен, за колкото иска да се представи. Ако го оставите в хотела, аз ще платя сметката.

— Проклятие! — изръмжа Сковил.

— Я млъквай — прекъсна го студено маршалът. — Нямаш ли поне уважение да благодариш на момичето за това, което направи за теб, а? А сега тръгвай, докато не съм те заритал!

Очите на маршала показваха раздразнение и въпреки че беше ядосан, Сковил разбра, че най-добре е да престане, затова послушно се обърна и тръгна към вратата.