Макс Бранд
Клопка при завоя на команчите (20)

Глава XX
Лефти Харис

Веднага след като маршалът излезе със Сковил, всички се обърнаха към Нанси, но за тяхно разочарование тя беше излязла. Мъжете се спогледаха като деца, на които са им взели рядка и много скъпа играчка. Всички посърнаха и някои започнаха да се питат дали да не тръгнат да я търсят.

Маршалът и Сковил тъкмо влязоха в хотела, когато на вратата застана нов странник. Поспря се за миг, прежумя, сякаш не му харесваше светлината, след това влезе с уверена стъпка и се насочи към едно по-тъмно местенце.

Без съмнение, изглеждаше забележително. Беше висок, с широки рамене и мускулести гърди. Кръстът му беше тънък, по него не личеше никаква мазнинка, което означаваше, че е трениран мъж. Този човек безспорно беше силен, наблюдателен и бърз.

Седна на един стол и изведнъж всички насочиха вниманието си към него.

Беше един от лордовете в тяхното обикновено общество, а освен това и господар. Със същата сигурност и самоувереност можеше да влезе в някой бар в Бродуей и да предизвика същото внимание, защото в осанката и походката му се усещаше истинско превъзходство и благородство.

Не можеше да се каже, че е много красив мъж. Вратът му беше с изпъкнали жили и когато поглеждаше настрани, те се издуваха, а главата му беше прекалено длъгнеста и ъгловата, за да изглежда добре. Изсветлели от слънцето мустаци се спускаха до брадичката му. Носът му беше тънък и орлов, което му придаваше агресивен вид. Но впечатлението от всичко това изчезваше веднага след като човек види очите му. Те бяха размито сини, а когато се ядосаше, някъде в дълбочината им започваха да проблясват опасни светлинки.

Имаше и други забележителни черти. Например пистолетът му стоеше от дясната страна на колана, но с дръжката напред, което говореше, че е левак. А лявата му ръка беше загоряла и груба, реално доказателство, че никога не й слагаше ръкавица.

Докато стоеше така, от тълпата започна да се разнася шепот, пълен с изненада, учудване и гняв: „Лефти Харис! Лефти Харис е в града! Какво ще правим?“

Името беше достатъчно за мъжете. Славата на Лефти Харис се носеше на стотици мили. В този район имаше всякакви и груби мъже, извършили тежки престъпления, кражби и убийства, но имаше само няколко, които бяха истински убийци.

Обикновено един убиец започва кариерата си в някоя пиянска свада, като избива всички, които му пречат и след това започва да работи за пари. Легендата за него се разнася надалече и той става все по-известен и по-търсен за мръсната работа.

Но през определено време винаги се появяваха няколко мъже, които бяха истински професионалисти и имаха таланта да отнемат човешкия живот. Надарени от природата с точно око и здрава ръка, те затвърдяват тези природни дарове до такава степен, че оръжието в техните ръце се превръща в част от тялото им и те започват да боравят с него като виртуози. А когато достигнеха това съвършенство, вече и законът бе безпомощен пред тях, защото всеки, който се опиташе да ги предизвика, биваше убит. Но те бяха толкова сигурни в себе си, че изчакваха жертвата първа да посегне към оръжието, след което го изпреварваха и го убиваха в „самоотбрана“.

Обикновено изкарваха по-голямата част от живота си по този начин. Понякога влизаха в затвора за кратко време, но след излизането си винаги се връщаха в пустинята, тъй като за тях имаше работа единствено тук, още повече, че трудно можеха да ги хванат за някое убийство. В края на краищата намираха смъртта си от някоя банда или от някой пазител на закона, който твърдо е решил да ги открие.

Но едно беше сигурно: те никога не умираха от естествена смърт.

Това е историята на всеки истински убиец и Лефти Харис беше един от тях. Той беше някъде между тридесет и четиридесет години и от десет години — славата му се носеше навсякъде по тези места. На два пъти беше хващан и тикван в затвора, но и в двата пъти присъдата му беше скъсявана за „добро държание“, въпреки че това „добро държание“ се заключаваше в даването на тлъст подкуп на определени хора. И сега той се скиташе. Все още не беше нарушил закона, но всеки изпитваше желание да го уличи. А именно това му харесваше: така поне си струваше живота, който живееше.

Но въпреки това трябва да се признае, че Лефти Харис не беше коварен като змия. Между всичките ужасни истории за кръв и смърт, свързани с него, се разправяха и други, в които той защитава безпомощни хора, нахранва останалите без храна в сърцето на пустинята и още десетки такива подобни. Освен това се говореше, че Лефти познава само две движения: едното да взема и дава златните монети, а другото — да вади пистолета си. Той бе обграден с ореола на герой. Винаги, когато беше наблизо, го използваха като съдия, който може да извърши всичко срещу заплащане.

Шепотът продължи, докато той се приближи към бара и поиска пиене. Мъжете забелязаха, че застана точно в ъгъла и допря гърба си до стената, за да може да наблюдава всички.

В това положение никой не можеше да го нападне в гръб. С крайчеца на окото можеше да наблюдава кръчмаря, а всички останали бяха пред погледа му.

Когато му подадоха пиенето, някои забелязаха, че той използва дясната си ръка за почти всички дейности, а лявата само помагаше и през цялото време стоеше близо до кобура. С дясната ръка взе шишето и си наля уиски, с дясната вдигна чашата, огледа внимателно тълпата и с бързо движение изля съдържанието й в гърлото си.

Имаше причина да изпива бързо питието си. Много хора са били застрелвани точно в момента, когато надигат лениво чашата си, защото тогава нямат достатъчното време, за да отреагират, а Лефти Харис беше известен и с това, че когато имаше опасност наблизо, не се оставаше да го изненадат.

След това взе един стол и го сложи в ъгъла. Не знаеше какво може да го очаква в тази кръчма, не знаеше колко от враговете му са тук вътре и само дебнат и най-малката възможност, за да го изненадат.

Всички се спогледаха с разбиране. Един от тях дори стана и се измести от полезрението му, явно не можа да издържи на тежкия му поглед и предпочете да не стане обект на предизвикване.

Но останалите не помръднаха. Всеки възнамеряваше да си продължи играта. Всъщност мъжете чакаха завръщането на маршала Девин. Те го бяха виждали в действие, бързината и силата му, но сега искаха да видят как ще отреагира при срещата си с този известен убиец — този, който можеше да му изпрати три куршума в корема, преди той още да е успял да измъкне пистолета от кобура си.

Не чакаха много. След малко Бъд Девин се появи на вратата и като срещна мълчаливите погледи на мъжете, спря и се огледа внимателно, както куче се поглежда и ослушва, преди да тръгне по дирята. Очите му се спряха на Лефти. Той даже не се и помръдна, продължаваше все така спокойно да си седи, като въртеше цигара в дясната си ръка. Всъщност Лефти винаги работеше с дясната ръка и пазеше лявата така, сякаш е парализирана. Тя се използваше за една-единствена цел. Когато усети, че маршалът не отмества погледа си от него, бавно запали цигарата и смукна дълбоко.

Левин постоя така за момент, след това пресече помещението и се насочи направо към него. Когато застана пред Лефти, се спря и го изгледа подозрително, след това сви леко рамене. Другият възприе този жест като знак за миролюбиви намерения.

— Лефти — започна маршалът, — аз те познавам така, както и ти мен. Е?

— Не съм забравил още пътя насам, Бъд — спокойно му отговори убиецът. — Радвам се да те видя.

— Но аз не се радвам да те видя, Лефти — продължи Бъд със същия спокоен глас. — Достатъчно проблеми си имаме с идването на едно момиче тук, така че твоето появяване в момента не е добре дошло. Едно искам да ти кажа, Лефти: не търся неприятности, а ги изчаквам те сами да ме намерят и чак тогава се заемам с тях.

Лефти започна да разглежда лицето му с интерес:

— Това ми звучи достатъчно честно — кимна той.

— Добре — отвърна му Левин. — Ще те оставим да си продължиш пътя. Няма да те закача, Лефти, освен ако не направиш някоя глупост. До скоро.

След това се завъртя и се насочи към хотела. По пътя се замисли за Нанси Сковил и мъжа, който твърдеше, че е неин баща. Изведнъж изпита силно желание да помогне на този човек, да накара по някакъв начин момичето да си тръгне. Ако тя останеше още малко в Номер Десет, градът щеше сигурно да експлодира. А все още не беше късно да го предотврати. С тези мисли той влезе в хотела, отключи вратата на Сковил и влезе вътре. Сковил се надигна от леглото и погледна маршала.

— Добре, друже — започна маршалът. — Дойдох отново, за да си поговорим. Бих желал да чуя какви доказателства ще ми представиш за това, че Нанси е твоя дъщеря.

Но за негова изненада Сковил прекара ръка през челото си и премигна срещу него така, сякаш се събужда от тежък сън.

— Къде съм? — попита изненадано.

— В Номер Десет, разбира се — отвърна маршалът. — Дойдох…

— Защо съм в Номер Десет?

— Търсеше дъщеря си или поне това ми каза. А сега ме слушай внимателно. Искам да ми дадеш някакво доказателство, че момичето е твоя дъщеря…

— Дъщеря ли? — повтори след него Сковил. Беше реши да изпълни това, което Нанси му беше предложила, за да може да се спаси. — Никога не съм имал дъщеря!

— По дяволите! — изръмжа Левин. — Никога не си имал дъщеря?

— Не, никога — отвърна той веднага, след това погледна любопитно към Левин. — А какво правя аз тук, а? Последното нещо, което си спомням, е, че яздих по обяд, слънцето грееше над главата ми и ми беше много горещо и…

— По дяволите! — повтори Левин. — Значи тя не ти е дъщеря, така ли? Значи ти не я обвиняваш за нищо?

— Кого да обвинявам? — повтори Сковил. След това продължи с нарастващ интерес: — Да не би някоя жена да е твърдяла, че аз съм баща й, а? Господине, аз нямам дъщеря.

Маршалът го загледа кисело:

— Значи слънчев удар. — Въздъхна дълбоко и продължи: — Е, как се чувствате сега?

— Ами чувствам се така, сякаш съм спал дълго и дълбоко. Но сега съм по-добре, благодаря.

— Добре — замисли се маршалът. — След като вече си се оправил, не виждам смисъл да те държа отговорен и да те задържам.

— Да не би да сте ме задържали? — продължи спокойно Сковил. — Я, трябва да си помисля за това!

— Уф! — измърмори Левин. — Наистина си получил слънчев удар. Искаш ли да си тръгваш, а?

— Разбира се.

— Е, ами вратата е отворена. Но запомни какво ще ти кажа, не се мотай много из града.

— Господине — заяви горещо Сковил, — това е единственото място в света, където не искам да бъда и не искам да виждам повече.

— Добре. Ами тогава можеш да си тръгваш. И не позволявай на момчетата да видят, че си на свобода, защото веднага ще те награбят и тогава наистина не отговарям.

— Така ли? — измърмори Сковил. — Значи май съм направил някоя глупост, докато съм си бил изгубил ума.

— Да, вярно е. А сега тръгвай.

Сковил не чакаше следваща покана, а се измъкна бързо от хотела. Тихо стигна до кръчмата и отвърза коня си от коневръза, метна се на него и го пришпори към хълмовете — накъдето и да е, стига да е по-далече от Номер Десет.