Макс Бранд
Клопка при завоя на команчите (9)

Глава IX
Загуба

Джери стоеше неподвижно и гледаше как тя събира парите. По лицето й не се четеше нито триумф, нито радост, а това засилваше още повече раздразнението му. Тя събираше с такова отегчение парите, сякаш го вършеше всеки ден. Напъха ги в джоба си и се прозина леко. Личеше си, че сънят започва да я надвива.

Баща й направи жест на безпомощност и отчаяние, след това Джери се изправи бавно на крака. Чувстваше се като човек, който се опитва да счупи скала с глава, но знаеше, че не трябва да се откаже толкова лесно. И преди момичето да е заспало, би трябвало да се направи нещо. Видя, че главата й започваше да клюма, напечена от слънцето. Погледът му попадна на мръсните чинии. Да, това щеше да му даде малко време да измисли нещо по-добро.

— Хайде, ставай — изкомандва той. — Тази купчина чинии ще трябва да се измие.

Тя вдигна черните си, нищо неизразяващи очи, след това се изправи. Защо нейното послушание го раздразваше повече от открито неподчинение и предизвикателство?

— Добре, Пит — продължи Айкен. — Ти можеш да прибереш багажите, а ние с господин Сковил ще се поразходим малко. Но първо ще проверим кои от стъклените джунджурийки на дамата трябва да се изхвърлят — има опасност да се развалят и да засегнат и провизиите. Не ми се иска след няколко дена всичката храна да е вмирисана.

След като каза това, отбори чантата й и започна да ровичка из нещата, докато Сковил стоеше до него и се усмихваше леко.

— Какво е това? — изръмжа Джери. — Крем за лице! Някой да е чувал да се взема крем по време на пътуване през пустинята, а? Без него!

С един замах хвърли стъкленицата, тя падна на една скала и се разби на хиляди късчета.

— Парфюм с миризма на виолетки… за баня. За какво е това, за пиене ли?

Парфюмът последва крема за лице.

— Руж? Произведен във Франция…

Ружът също изхвърча от чантата и падна на скалата, а след него полетяха още десетина малки кутийки и стъкленици. През цялото време Джери наблюдаваше с периферията си реакцията на момичето, но тя нито помръдна, нито каза нещо.

— Тоалетна вода от Флорида! — извика пак той и вдигна последното шишенце, след това я метна през рамо. За щастие, тя не улучи скалата, а цопна на пясъка. — Ти какво, парфюмериен магазин ли си открила?

Без да му отговори и дума, тя отиде до шишенцето с водата и я вдигна. По нея беше полепнал малко пясък и тя го почисти с ръка, след това отиде до чантата си и я сложи обратно вътре. Това беше единствената й реакция на нападките на Айкен.

— Хайде, започвай — нареди й сурово той. — Чиниите тебе чакат.

Отново не последва никакъв отговор. Пит вече си беше свил цигара и пушеше с наслада, Мак местеше поглед ту към нея, ту към Айкен, а Сковил се беше изпотил и дишаше тежко. Джери беше стиснал нервно устни и гледаше момичето яростно.

Все така мълчалива, Нанси започна да чисти чиниите, като изсипваше на пясъка остатъците от яденето. След това донесе голяма купа с вода, събра малко дърва и напали нов огън, за да стопли вода, която щеше да й трябва да махне мазнината по чиниите от месото и рибата. Всички бяха учудени. Ако наистина не беше работила, откъде знаеше как да се справя, без да покаже ни най-малко раздразнение. И всичко това вършеше толкова уверено и спокойно, сякаш цял живот се е занимавала е тези неща.

Джери махна на Сковил и двамата тръгнаха бавно към хълмовете на стотина метра от тях. Главите и на двамата бяха наведени и Джери започна да говори нещо, но така тихо, че да не се чува от другите, като по пътя подритваше камъчетата.

След като Пит опакова багажа и се приготви за път, седна до Мак и двамата започнаха да си свиват цигари. През това време момичето вече беше спряло да мие и гледаше с празен поглед някъде в далечината.

— Видя ли? — измърмори Мак към Добичето. — Гледай я как гледа. Като луда!

— Да бе — съгласи се е едно кимване и Пит. — И е толкова разсеяна. Чудя се какво толкова гледа натам, а? Но докато играехме покер, главата й работеше, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, повечето луди обичат да гледат в една точка. Познавах един, който си беше толкова нормален, колкото аз и ти, но ако някой му речеше „муле“, той изведнъж изпадаше в транс.

— Е — измърмори Мак, — мулетата и без това са създадени, за да подлудяват хората. Но има нещо много любопитно за тази Нанси. Побиват ли те тръпки, като я гледаш?

— Абе това е от очите й — отсече Пит. — Очите й са като очите на умряла крава. Карат те да чувстваш желание да извършиш нещо, което да я развесели.

— Чудя се — прекъсна го Мак — дали да не й разкажа някой виц, за да се посмее малко.

Пит го погледна уплашено, след това вдигна ръка:

— Абе ти не си ли чувал какво може да причини смехът на един луд?

— Какво?

— А, нищо, освен това, че като започнат да се смеят, се смеят с часове, без да спират, и понякога се задушават от това, че не могат да си поемат въздух.

— Какви ги плещиш?

— Ако не го знаех, нямаше да ти го казвам.

— И къде си видял такова нещо, Пит?

— Не ме питай, Мак. Един път се опитах да разсмея един такъв и онзи не спря да се хили половин час.

— Това сигурно ще ти е било последният път, когато си се опитвал да разсмиваш човек — изсумтя Мак подозрително.

— Ама погледни я само как зяпа, а… — Изведнъж спря и ахна, защото забеляза как тя прикри лицето си с ръце и се разтресе беззвучно.

— Какво й става? Дали пък не ни е чула, че си говорим за нея, а? — каза Пит.

— Откъде да знам — отвърна му Мак и облиза устни.

Когато едно дете се разплаче, е нещо нормално и ние не изпитваме нищо повече от съжаление; когато плаче мъж, човек изпитва раздираща тъга и разбиране към него, защото мъжът рядко плаче; но плачът на една жена си е истинско изкуство.

В известен смисъл това е нейното естествено изражение. Тя се разтоварва, като се наплаче добре, както дъждът се извалява, преди да се покаже слънцето. А освен това, когато жената си крие лицето, трудно можеш да разбереш дали плаче, или се смее. И в двата случая тя издава подобни звуци. Но за Пит и Мак тихият звук, който чуваха, означаваше само едно — плач.

Човек трябва да се е родил и отрасъл в планинската пустиня, за да разбере точно как се чувстват мъжете при тази гледка, защото по този край един мъж може да убие друг мъж и хората да го поздравят за това, но ако посегне да бие непозната жена, остава проклет за цял живот. А да накараш една жена да плаче, си беше жива покана да те понатупат хубаво останалите мъже, които се чувстват кавалери. Ето защо погледите, които Пит и Мак си размениха, говореха много. Двамата се изправиха и се приближиха до Нанси. Пит сложи ръката си на рамото й:

— Мадам… — започна той, но от това тялото й само се разтресе още повече и той се отдръпна назад.

— Пит — изсъска Мак, — какво я проверяваш, сякаш е болен кон? Ти не знаеш нищо… ти никога не си знаел нищо… израснал си без образование и обноски. Я се отдръпни!

Смъкна сомбрерото и избърса потта от челото си, след това го сложи пак и попита вежливо:

— Мис Нанси, ако случайно сме наранили чувствата ти, кажете ни какво искате.

Тя вдигна глава и те видяха пътечките от сълзи. Това бяха много странни сълзи, бистри и чисти като планинско поточе, а крайчецът на устата й леко потреперваше. След това тя заекна:

— Има само едно нещо, от което се нуждая.

— Какво? — попитаха и двамата в един глас.

— От мъж.

— Лейди — попита дрезгаво Мак, — какво мога да направя за теб?

— О — измърмори тя, — не ставаше дума за теб!

Изведнъж Пит се оживи:

— Явно не се нуждае от толкова лек мъж като теб, Мак. Мис Нанси, ако имате нужда от двеста и десет паунда мускули, просто ми се обадете.

— Не се нуждая от двеста паунда мускули, а от двеста паунда мъжество.

Мак веднага се намеси:

— Пит — обърна се той към приятеля си. — Започни да миеш чиниите, а аз ще ги бърша. А сега, мис, можете да говорите спокойно и свободно.

— Не, не! — отвърна тя ужасено. — Ако само ви видят, че вършите моята работа, ще ви набият!

От гърлото на Мак се разнесе нещо като клокочене, но Пит даже не обърна внимание на забележката. Това обаче я уплаши пак, защото отново скри лице и започна да плаче тихо.

— Пит — изсъска тихо Мак, — тя е толкова луда, колкото и аз!

Той я погледна, като продължаваше да бърше чиниите:

— Мис, когато решиш, че можеш да говориш, ми обясни какво искаш. Какво да направим за теб?

Още когато той се обърна, тя разтвори леко пръстите на едната си ръка и погледна през дупката, след това погледна свенливо към тях:

— Всичко! Искам да ми дадете свободата. — Изведнъж тя въздъхна дълбоко. — Но забравих. Не, вие изглеждате любезни… не бих искала господин Айкен, този ужасен господин Айкен, да ви нарани. Освен това предполагам, че баща ми добре ви е платил.

— Господи! — избухна Пит. — Да не би всичко между тях да е нагласено предварително? Но защо баща ти ще се отнася така към теб, Нанси?

— Не знам, той никога не ме е обичал… и откакто мама умря, се държи все по тоя начин.

— Става дума за това, че се отнасят толкова лошо към теб, нали? — изсумтя Мак. — Бих искал, Нанси… ако и ти искаш да се махнеш от тях, ще те заведем там, където пожелаеш. Още тази вечер ще ги оставим. Пит, помисли си само как се отнасяха с нея през цялото това време, а ни залъгваха с празни приказки. Нанси, ще дойдем с теб, където пожелаеш.

Видяха как дишането й се учестява, след това тихият й глас ги накара да трепнат:

— Нима искате да направите това без никакво възнаграждение? — Изведнъж тя протегна ръце към тях. — О, толкова сте добри и двамата.

— Върви и се разходи малко, за да не видят, че си плакала, а ние през това време ще свършим тази работа — обади се Пит.

— Ще направя всичко, което ми кажеш — измърмори тя и се обърна.

— Погледни я само! — прошепна Мак. — Боже Господи, Пит, та тези две свини са я накарали да страда толкова много. Ама виж, тя отново плаче — това вече е наистина прекалено!

Но в действителност Нанси просто беше прикрила с ръце лицето си, за да се прозее.

В момента, когато Джери и Сковил се скриха от погледа на останалите зад един хълм, Джери се обади горчиво:

— Ти спечели, Сковил. Ти знаеше какво ще се получи и спечели, а аз се провалих.

— Боже, Джери — панически го прекъсна Сковил, — не се обвинявай! Та ти се справяш чудесно! Виж само какво я накара да прави.

— Една машина щеше да върши същата работа, и то значително по-бързо.

— Да не би да включваш и покера?

Сковил погледна наведеното лице на Джери, но Джери просълзи:

— Да, мога да я накарам да върши тези неща — но само като автомат. Но ние я доведохме до тук, за да я променим, да я накараме да се чувства като човешко същество, а аз даже не мога да я накарам да се ядоса. Бих се радвал, ако успея по някакъв начин да я изкарам от нерви, но тя има по-студена кръв и от една акула.

Спря за момент, за да избърше потта от челото си, но Сковил го прекъсна:

— Не се отказвай, момче. Знам, че е трудно, но все още има надежда. Ами помисли си само, какво ще стане с мен, ако се провалиш? Ти успя да изтраеш с нея едва двадесет и четири часа, а я си представи, че аз ще бъда с нея цял живот. Ако сутрин се събудя с идея как да спечеля малко пари, още като седна да закусвам с нея усещам как идеята се изпарява като дим. Не защото е просто едно бреме. Тя е болест, която заразява всички покрай нея. Ще ти кажа, Айкен — понижи той глас. — Смених шест прислужника с надеждата, че всеки един от тях ще може да запали искрата за живот в нея, но резултатът винаги си беше като да хвърлиш мокро одеяло върху огън. Още след като погледне с тези очи някого и той загубва и ума, и дума. Започва да заеква, да въздиша и още… Джери, ако се откажеш сега, аз съм загубен.

— Сковил — отвърна му Джери, — опасно е вече да стоя покрай нея. Ако остана още двадесет и четири часа, тя ще успее да ме пречупи и ще стана роб на желанията й, или ще й извия врата. Но, Сковил, чувствам как пропадам! Когато се отнасям лошо с нея и погледна в тези празни очи, чувствам, сякаш бия куче с камшик, което не е направило нищо и пълзи покорно към мен. Пфу!

Той спря и потръпна, а Сковил се обади със съчувствие:

— Знам, когато беше на три годинки, я наплясках веднъж и оттогава не съм го прави никога.

Джери го прекъсна:

— Когато започна да чисти шишето с тоалетната вода, имах чувството, че ще й се хвърля в краката. Сега вече изпитвам нужда да отида в някоя кръчма и да остана там поне тридесет дни. Сковил, довечера ще те оставя.

Другият само изстена.

— Но не виждаш ли, че няма смисъл да се опитваш да я превъзпитаваш? — обясни му Джери. — Знам как се чувстваш. Мислиш си, че блясъкът в очите й все някога може да се превърне в желание за живот. Понякога и аз самият чувствам, че тя е пълна с експлозив и ако някой успее да го възпламени, ще успее да я спаси. Но ние с тебе никога не ще успеем да направим това, Сковил. Тя вече няма шанс. Ако един мустанг не иска да яде ечемик, ти сигурно ще си помислиш, че е болен и без съмнение скоро ще умре. Когато бял човек вземе вода от китаец, не ти трябва пророк, за да разбереш, че той е за боклука. А когато едно момиче не иска да вдигне ръка и да защити последното си шишенце с крем, и когато започне да мие чинии, без да се възпротиви, при положение, че цял живот покрай нея е имало прислуга, която да върши тази работа… е, тя е загубена завинаги. Това за нея е краят. Ако един кон не усеща вече камшика и шпорите, няма смисъл да го пускаш на състезание. А сега искам да те попитам: ще ми направиш ли една услуга?

— Да?

— Върни се обратно при другите и ме остави сам. Трябва ми малко време, за да се организирам.

Сковил се обърна, без да продума, и се запъти бавно към лагера. Чувстваше се повече от съкрушен. Джери седна на един камък и впери очи в пясъка. Опитваше се да не мисли за нищо, но мислите му постоянно се връщаха към нея и той стисна яростно зъби, за да се успокои. Не знаеше колко време вече беше изкарал така, вглъбен в себе си, когато дочу зад себе си тих глас:

— Ти ли си това!

Той се обърна и видя, че Нанси стои зад него.

— Да, аз съм — отвърна той и се изправи, като държеше шапката си нервно.

— Ти се държиш като актьор — продължи тя монотонно. — Когато сме насаме, се държиш учтиво, но когато има хора наблизо — ставаш груб.

— Седни малко, искам да си поговорим.

— Добре — кимна тя. — И аз имам да ти кажа нещичко.

И тя се настани на камъка, където той беше седнал, като сложи единия си крак върху другия и се отпусна назад. Без съмнение каквато и поза да заемеше, в нея винаги личеше грацията. Това беше така, помисли си Джери, защото тя беше напълно естествена и в жестовете й не се забелязваше превзетост или преднамереност. Тя правеше това, което чувстваше, и именно в това се криеше тайната за грациозността й.

— Предполагам, че искаш да започнеш — предложи той — с вежливостта и грубостта ми. Предполагам, че това те изненадва?

За негово учудване тя веднага му отговори:

— Не, не ме изненадва. Познавам и други мъже, които имат същите глупави идеи. Те се страхуват да се държат като джентълмени, когато покрай тях има други хора и се държат неестествено в компания. Те искат да се покажат като сурови, първобитни, примитивни мъже.

Тя изрече всичко това бавно, без никакво чувство. Всъщност тя даже и му се усмихваше по своя собствен начин, с почти незабележима усмивка. Джери изведнъж изпита огромно желание да я сложи на коляното си и да я нашляпа.

— И ти си мислиш, че аз играя такава роля, а? На пещерен човек? — попита той изненадано.

— Да, но я играеш много лошо, както малко момче се опитва да имитира строгостта на индиански вожд. Е, виждам, че поне се опитваш да се справиш.

— Но не много добре.

— Толкова добре, колкото един актьор играе сапунена роля.

Той започна да я оглежда внимателно. Тя беше изключително красива, с кърпата около врата и голямото сомбреро, което я пазеше от слънцето, а очите й го гледаха спокойно, без никакво чувство и с критично разбиране. Бяха такива, че човек трудно би издържал на погледа й. Стоеше все така, облегната небрежно на скалата и отпуснала леко главата си на нея. Нейната сигурност го накара да се опита да се защити по някакъв начин:

— Слушай ме внимателно, момиче — започна той сериозно. — Тук не сме на събиране на чай, а в планините, на дълго пътуване.

— Е — попита тя лениво, — щом като сме тръгнали на дълго пътешествие, защо всичко е наопаки? Дал си ми кон, който се клати като счупен стол и не може да се движи много бързо. За него всяка стъпка е подвиг.

— Знам, че това не е най-хубавият кон — кимна Джери, — но пък малките понита или големите коне не са най-удачното нещо тук. Не, въобще не стават за тук. Взех най-добрия кон, който успях да намеря.

Той я погледна с присвити очи. Щеше да се почувства поне малко удовлетворен, ако тя покажеше дори и леко раздразнение, но момичето говореше толкова спокойно, сякаш разговаряха за времето. Изведнъж през ума му мина една мисъл. Ако не се чувстваше толкова отчаян, сигурно нямаше да се сети, но сега това само му помогна. Ако не можеше да я накара да се ядоса чрез неприятности и грубо държание, можеше да се опита чрез чувства. Трябваше да опита и това.

— Някой би си помислил, че цялото пътуване е организирано, за да ме накара да се почувствам удобно и приятно, нали?

Той веднага отвърна:

— И би се засмяла, ако ти кажа, че това беше точно така.

— Поне бих се засмяла — прозина се тя. Погледна го разсеяно. — Например, лошото готвене си е лошо готвене, но твоето си е направо мъчение.

Джери шумно преглътна:

— Искаш да кажеш, че готвя лошо и че съм най-лошият готвач…

— Разбира се, че е така — кимна тя. — Е?

Това даже и за него беше тежък удар, но все пак успя да се стърпи. Сега трябваше да опита по друг начин, още повече, че той нямаше да бъде толкова неприятен. Погледна извивката на шията й. Тя беше малка, заоблена, прекалено бяла и нежна.

Линията на брадичката й беше съвършена. Сянката от шапката й се спускаше чак до там и той се улови, че се опитва да види по-добре лицето й. Мислите му бяха разбъркани и му трябваше почти физическо усилие, за да се съсредоточи в разговора:

— Ако конят е лош, ако и готвенето е лошо, това са неща, за които не мога да направя нищо. Истината обаче е, че се опитвам да правя най-доброто за теб.

— Като ми чупиш нещата и така нататък? Имаш доста странен подход.

— И ти си мислиш, че аз съм просто един грубиян? — разгорещено попита той.

— А не си ли? Да не би това да е само артистичната ти страна?

— Момиче! — извика той внезапно. — Омръзнаха ми всичките тези дрънканици и празни приказки. Сега ще ти кажа това, което мисля и ти трябва да ме изслушаш!

Той не можа да види изражението й под шапката, но Нанси се радваше, че не може, защото изведнъж клепачите й се отвориха широко, а в очите й лумна пламъче. Това й костваше доста усилия, но все пак тя успя да прикрие изражението си, като притвори клепачи. След това вдигна поглед към него и леко се прозина:

— Ами, няма начин да избягам от това. Затова предполагам, че ще трябва да те изслушам.

— Да, няма начин да избягаш и ще трябва да изслушаш това.

— Е, добре. Слушам те.

Тя направи движение с ръката си да продължи и той се загледа в нея. Беше нежна, с розови нокти. Без да иска, той погледна и своите — груби, загорели и здрави. Само с едно стискане можеше да прекърши нежните й ръце. И изведнъж се сети как тя размахваше с лекота брадвичката и за грацията, с която яздеше. Усети някакво чувство, което го завладява целия. Разбираше, че това, което ще изрече, няма да е лъжа.

— Забрави какво съм правил досега. Ти просто не можеш да разбереш, но сега вече ще ти кажа истината. Бях решил, още когато те видях за първи път, да те изкарам от стария ти живот и да ти покажа нов живот — моя живот. Разбираш ли ме? Ти беше затворена в къщата, а аз трябваше да те изкарам навън. Огледай се наоколо и виж природата. Погледни този храст — и най-силното слънце не може да го изгори. Погледни планината — виж как издига гордо снага към небето. Това не те ли кара да се чувстваш свободна и да тичаш на воля?

Тя се огледа бавно.

— Успявам да се сдържам — отвърна му тя, като прикриваше погледа си от него.

— Да, сега успяваш, но то е вътре в теб и чака, независимо дали му се поддаваше или не.

Започна да снове нервно напред — назад, но когато се обърна с гръб към нея, тя се огледа учудено наоколо.

— Ще започнеш да искаш свобода и възможност за действие, ще имаш нужда от това. И тогава ще дишаш въздуха дълбоко и ще усещаш, че той кара кръвта ти да кипи.

— Така ли? — провлачи тя.

Усети, че сърцето й започна да бие по-силно.

— Не ми пука какво казваш и какво мислиш — ако въобще мислиш. Но аз мисля заради теб и затова сме тук, в пустинята.

— Това е интересно.

— Ще усетиш, че е интересно, още преди да съм свършил с теб.

Той застана зад нея и се наведе. Тя го чувстваше толкова ясно, сякаш го гледаше, и усети как пулсът й се ускорява и дишането й по някакъв необясним начин зачестява. Опита се да прикрие всичко това, но усети, че това бяха заченки на нещо ново, нещо, което иска да се освободи от оковите и да излезе на бял свят.

— Ти ще се бориш срещу всичко това — чрез твоя сънлив начин, но няма да можеш да си помогнеш. Да не би да си мислиш, че щях да тръгна на това пътуване, ако не бях сигурен в положителния резултат? Да не си мислиш, че си губя времето напразно? Момиче, тази пустиня, тези планини, въздухът, ярките звезди — всичко това ми помага. — В гласа му се долови метална нотка. — Те ще те накарат да се почувстваш готова.

Тя изпита желание да изкрещи с всичка сила „За какво?“, но успя отново да запази самообладание, макар да чувстваше, че всичко това й коства все по-големи усилия. Стоеше все така неподвижно, стиснала една в друга дланите си.

— Те ще те подготвят за мен! Някои жени не могат да издържат на това. Те повяхват като стайни цветя. Но ти можеш, в тебе има пламък. Но аз ще се боря, докато не те накарам да почувстваш силата на новия живот!

Джери започна да се чувства по-смел, докато й говореше — може би защото беше зад нея. Наведе се още повече, дъхът му опари тила й и изведнъж усети сладкия й и омайващ женски мирис.

— Ти може да се бориш, но не забравяй, че всичко е на моя страна. Вятърът ще ти шепне вместо мен, звездите ще говорят вместо мен и ще те гледат отгоре като очи. Те ми казват каква си ти. Това в теб е като река, то те залива и те носи нанякъде. Разбираш ли? Тази река ще те отведе в морето на любовта! Тя ще отвори сърцето ти и ти ще почувстваш силата й, и тогава няма да искаш да се противопоставиш!

Тя се молеше беззвучно да не би туптенето на сърцето й да кара тялото й видимо да трепери.

— Кажи ми — продължи той, — можеш ли да се сдържиш? Не, няма смисъл да ми отговаряш. Искам те, и дори целият свят да застане срещу мен, ще направя така, че да те имам! Погледни ме, момиче!

Нанси усети, че Джери смята да се наведе, за да види лицето й, а тя по никакъв начин не искаше той да види в момента очите й. Затова е голямо усилие затвори клепачи и отвори леко устни, като започна да диша тихо и равномерно.

Когато Джери застана пред нея, видя, че Нанси спеше дълбок сън.

Той пое дълбоко дъх и в същия момент тя вдигна клепачи и седна, като разтърка очите си:

— Говореше много, много хубаво — продума накрая момичето.