Макс Бранд
Клопка при завоя на команчите (3)

Глава III
Новакът

Противоположно на гражданите, човекът, който живее в планинската пустиня, не обича лекомислието и несериозността. Той е свикнал на тишина и обича себеподобните, които също ценят тишината. Свикнал е да изразява мислите си с едно-единствено изречение и излишния шум го дразни неимоверно. Вярно е, че когато се напие, стига до крайност и изстъпления, но като се изключи тази малка радост, която рядко си позволява, това, което един планинец най-много мрази, е разговорът на висок глас и излишните силни шумове.

Това обяснява защо, когато Джери Айкен влезе в салона на Стийв Лаулер, подсвирквайки си силно, всички се извъртяха и впериха присвити очи в него. Този поглед касапите използват, когато оценяват едно говедо, преди да го заколят. Това е поглед, който казва: „Това животно не е добро, слабичко е и няма живец в него.“ Така те гледат и някой, който им досажда, сякаш искат да кажат: „Този човек говори прекалено много.“

Но на странника явно не му пукаше дали ги е раздразнил или не, и въобще не се притесняваше, че може случайно да си изпати за това. Облеклото му беше точно такова, каквото носеха тук — жилетка без палто — на главата бе сложил голямо сомбреро, а на краката — ботуши с шпори. Но въпреки всичко си личеше, че не е кореняк планинец. Даже и когато удари с ръка по бара, си пролича, че не е оттук. Един мъж, който се е облякъл добре според местните обичаи, може да успее да излъже окото например на жена, но в една кръчма, където всеки познаваше другия и оценяването на човека ставаше още с първите му действия, вече си проличаваше кой какъв е. Независимо на колко нахакан може да се прави, каквито и дрехи да носи, какъвто и жаргон да употребява, ако той е новак, това веднага си проличаваше.

Например ръката, с която удари по бара, въпреки че беше мургава и груба, показваше липсата на един много важен белег на опитните касапи: от постоянното носене на ръкавици кожата на ръцете им беше по-светла и обикновено се покриваше с лунички, като там, където е бил ръбът на ръкавицата, оставаше тъмна лента. Освен това, ако очите на един мъж не са обградени от ситни бръчици, които се образуват от постоянното присвиване на открито при тези пясъци; ако ноктите му не са счупени, а добре изрязани — всичко това показва липсата на опит у този човек и никакви дрехи и превземания не могат да убедят другите в противоположното. Така че, още като видяха начина, по който ръката се удари в ръба на бара, всички разбраха що за човек е влязъл вътре.

В резултат на това наблюдателните очи на присъстващите се присвиха още повече.

Учудващото беше, че този новак не се издаваше с нито едно трепване на мускул на лицето си. Вярно, лицето му не беше от най-красивите, но беше дружелюбно, с широка усмивка; беше средно висок, но широките му рамене и пружиниращата му походка показваха, че е трениран и здравеняк.

— Ще пиете ли с мен, момчета? — наруши тишината той, след което хвърли петдоларова златна монета на бара. Обърна се бавно и огледа внимателно всички. Когато срещаше нечий поглед, онзи внезапно отклоняваше очи и започваше да гледа над или някъде зад непознатия. По същия начин биха гледали и един дух в човешки образ.

— Значи не искате да пиете с мен — преведе мълчанието им той все така високо. — А какво ще ми предложиш ти, приятелю?

— Само алкохол — изръмжа барманът и бръсна с кърпата тезгяха.

— Уиски — нареди новодошлият все така жизнерадостно и след като получи чашата, я вдигна високо. — Това е едно неподозирано удоволствие, господа. Никога не съм очаквал, че ще пия сам тук, на Запад. Пия за изненадите! — И с тези думи гаврътна бързо чашата.

В очите на останалите се появиха слаби пламъчета. Те разбираха, че някъде в речта на този мъж се крие предизвикателство към тях, или опит за такова, но все още не можеха да доловят какво цели той. Затова продължиха да мълчат с кравешка упоритост.

В същото време новодошлият се обърна към бармана:

— Господин барман, ще може ли да разменим две думи насаме?

— Зает съм — отвърна му мрачно Стив Лаулер.

— Бизнес — изрече непознатият — е второто ми име. Няма да ви отнема много време, защото не вярвам, че в дългите разговори се крие много истина. Гарантирам ви, господине, че за тридесет секунди ще мога да ви продам животни за хиляда долара, да науча моминското име на първата ви жена и да ви накарам да се разпишете на празен лист.

— Хм! — измърмори Лаулер, след това се огледа бавно и се приближи до странника.

Той веднага се наведе доверително към него:

— Моето основно правило е — започна той: — намери подходящо място, сериозни хора и проведи делови разговор. За Завоя на Команчите вашето заведение е най-важното и сега искам да ви кажа нещо: имам да свърша една малка работа тук и са ми необходими двама мъже, които могат да яздят добре и продължително, да стрелят точно, да мислят бързо и да не бърборят много. Къде мога да ги намеря?

— Ами в… — започна барманът, след това млъкна и само махна с ръка зад себе си.

— Аха, в задната стая — кимна разбиращо странникът. — Благодаря много.

— Чакай! — обади се барманът и съжали, че го каза много тихо и не можа да стресне мъжа, защото той бавно се обърна към него:

— Чакането е най-лошото, което трябва да правя. Вие сте зает и аз съм зает. Вие нямате време да слушате, а аз нямам време да говоря. А това може да дадете като подарък на жена си. Довиждане!

С тези думи странникът подаде пет долара, след това се обърна и бързо се шмугна в задната стая. Барманът понечи да го последва, но след това явно размисли, защото се спря и, криво усмихнат, наклони глава към вратата, през която бе влязъл странникът. Явно бе, че очаква нещо, но за негово съжаление не последва нищо. Почака така няколко секунди, след това замислено се върна зад бара.

Когато странникът влезе в стаята, най-напред забеляза двама мъже, които седяха един срещу друг до една малка масичка и играеха карти. Единият беше нахлупил сомбрерото си до очите, така че от лицето му не можеше да се види почти нищо. Внушителната купчина пари пред него показваше, че днес той е късметлията. Другият беше килнал назад шапката си и изглеждаше разпален и ядосан, което се обясняваше с намалялата купчинка пари до него.

По лицето на победителя беше набола двудневна брада, а косата му беше огненочервена, докато другият беше мургав като мексиканец. Контрастът между тях беше повече от очевиден, но това явно не ги смущаваше.

И двамата бяха високи, но червенокосият изглеждаше така, сякаш всеки момент костите ще пробият кожата му, а когато говореше, адамовата му ябълка играеше нервно нагоре-надолу. Лицето му беше мършаво, с малки очички и много приличаше на муцуната на хрътка. И челюстите му бяха като на хрътка. Другият мъж беше още по-висок, с изпъкнал и широк гръден кош, вратът му беше къс и здрав, а лицето му — пълно и диво като лицето на Буда. Когато мърдаше, столът под него жално проскърцваше от огромната тежест на мускулестото му тяло.

И двамата играеха тихо и с такова настървение и внимание, сякаш животът им зависеше от края на играта. При вида им никой не би предположил, че това са двамата неразделни приятели: Червения Мак и Пит Добичето, приятели, които от десет години кръстосваха планинската пустиня и познаваха всяко местенце от нея на пръсти.

Когато странникът нахълта вътре, и двамата се обърнаха да го погледнат; Червения Мак — с едно бързо движение на главата, докато другият извъртя цялото си тяло. Новодошлият стоеше пред тях, широко усмихнат и с ръце на кръста.

— Господа — започна той, — търся ви от половин час. — След това грабна един стол и седна на него, като килна шапката си назад и вдигна двата си крака на масата. — И толкова се радвам да ви видя, както теленце се радва да намери майка си.

Червения Мак погледна краката, които продължаваха да стърчат на масата, след това погледна към Пит. Пит погледна към краката на новодошлия, след това погледна към Мак. Нищо не казаха, но тишината и настойчивостта, с която гледаха към него, говореше повече от думите.

— Трябват ми — продължи той — двама мъже, които могат да яздят продължително, да стрелят точно и да си държат устата затворена. С други думи, вие ми трябвате, господа. Имам една работа, която трябва да се свърши, а доколкото знам, вие сте без работа, така че ще можем да се разберем. Единственият смущаващ факт е какво ще искате да ви се заплати за всичко това. Така че тези три неща трябва да ви са ясни.

Червения Мак прочисти гърлото си:

— Приятелю — каза той, — има три неща, които наистина са ми повече от ясни: обичам тишината, мразя разговорите и мразя тълпата.

И малките му очи изгледаха още по-изразително човека пред него.

— Напълно съм съгласен с вас — продължи весело непознатият. — Няма нищо друго, което да ме ядосва повече от напразно дърдорещ мъж; няма нищо по-хубаво от тишината и най-важното — ненавиждам тълпите. Вече започвам да разбирам, че с вас ще успеем да се сработим много добре.

— Хм! — изръмжа Пит. — Друже, имаме си пари и май не ни се бачка много. Това е.

— Грешка — прекъсна го Джери. — Той има пари, защото ги е спечелил от теб, а така като гледам, твоите пари ще свършат скоро. А аз ви предлагам възможност да спечелите още.

Червения Мак премигна бързо, след това погледна учудено към приятеля си.

— Дори и да имате скътани парици, малкото парти, което сте стъкмили за тази вечер, ще ги издуха всичките.

— И къде, по дяволите — изръмжа Пит Добичето, — си чул, че смятахме да правим парти тази вечер?

— Господа — философски започна Джери. — Знам още много неща за вас, които да ви изненадат и даже да ви разгневят. По-нататък наистина може и да ви кажа някои от тях. Но точно сега бих искал да говорим за бизнес.

Сега вече мълчанието на двамата не беше така застрашително. Те премисляха всичко, казано досега, със спокойствието на слон и трябваше да мине цяла минута, преди Пит да вдигне поглед от краката на масата и да изръмжи в отговор:

— Какъв бизнес?

— Мога да ви обясня с няколко думи — отвърна непознатият. — В една къща в покрайнините на този град има двама души: един мъж и една жена. Джон Сковил и дъщеря му Нанси Сковил. Тяхната отличителна характеристика е, че имат пари. Моите цели са три. Първо, да ги отвлека. Второ, да ги отведа в планините, и трето — да изцедя стария Сковил до последния цент. Но за това са ми необходими двама мъже, които да познават добре района, да могат да се бият добре, да яздят много и да си държат езиците зад зъбите. Планът е много прост, вие сте хората, които ми трябват, остава само да свършим останалото.

Червения Мак отвори уста да продума, но Пит вдигна предупредително ръка:

— И на каква цена — обади се той — ще успеем да одрънкаме този Сковил?

— Това е много просто — кимна новодошлият. — Виждам, че ти си с практичен ум, а аз най̀ обичам да работя с практични хора. Но вие ще получите това, което ви плащам за деня. А това, което успея да отмъкна от Сковил, ще го прибера в собствения си джоб.

Пит въздъхна дълбоко:

— А, по дяволите.

Червения Мак беше по-точен:

— Слушай ме внимателно. Може брадата ми да не е толкова дълга, за да я видиш, но по-важно е, че я имам. Не съм вчерашен, за да те оставя да ни баламосваш. Значи ние ще свършим работата, а ти ще прибереш парите, така ли?

— Разбрали сте ме отлично — кимна весело мъжът. — Вие ще получавате възнаграждение за деня, а аз ще прибера това, което ми се полага, защото аз съм измислил плана. Разпределението е честно.

— Аха! — измънка Пит.

— А сега — продължи той, — тъй като вече се разбираме добре, да определим и заплащането. Ще ви дам… нека да видим… четиридесет и девет долара за седмица… значи по седем долара на ден. За да ви го преведа по-добре, това прави седемдесет уискита или сто и четиридесет бири. Освен това — че плащам в аванс.

След тези думи размаха пачка с пари. За първи път от целия разговор насам в очите на Мак и Пит започна да просветва разум. Мак навлажни нетърпеливо устни, докато новодошлият отдели внимателно от дебелата пачка шест двадесетдоларови банкноти, след това подаде три от тях.

— И тъй като обичам да си държа на думата — продължи той, — ето ви предплатата.

Червения Мак се пресегна, преброи парите, след това с едно движение ги мушна в джобчето на ризата си.

— Чакай! — обади се нервно Пит. — Да не би да искаш да кажеш…

Той спря така внезапно, както започна, защото видя как приятелят му притвори очите си доволно.

— Ако става дума за сигурност — продължи новодошлият и смъкна краката си от масата, — знам, че мога да се доверя и на двамата ви. А за повече информация, утре сутринта ще ви намеря и ще ви съобщя точно какво ще правим. И като последно: аз се казвам Джери.

— Аз съм Мак, а това е Пит. Някои го наричат Пит Добичето.

— Радвам се, че се запознахме — продължи Джери. — А що се отнася до мен, ще ме опознаете постепенно. — След това се обърна и излезе от стаята.

— Какво искаше да каже с това? — измуча Пит.

— Де да знам — намръщено му отговори Мак. — Нещо като това, че човек се опознава постепенно.

— А защо — продължи Пит — ти направи уговорка с новак, който даже не носи пистолет и плещи само глупости?

— Изчакай само да се приберем и ще ти обясня.

След тези думи и двамата се изправиха, прибраха парите и тръгнаха към хотела, където имаха стая. Когато влязоха вътре, Пит седна на единия стол и захвана да си свива цигара. Червения Мак седна на леглото и започна да брои внимателно печалбата от играта на карти, а когато свърши, прибра внимателно парите и се обърна към приятеля си:

— Сега искам да те питам нещо. Всеки ден ли се намират глупаци?

— Няма такова нещо — кимна Пит.

— А срещал ли си често глупаци като този, който е бъкан с пари и ще ни закара при другия, който има още повече? Случвало ли ти се е някога някой да дойде при теб и да те моли да му вземеш парите така очевидно като този ахмак, а?

Лицето на Пит започна да се прояснява и по чертите на изражението му Мак разбра, че и той е усетил какво ще трябва да направят, след като стигнат планината.